ВТОРО ОТВОРЕНО ПИСМО

Относно: Националното участие на България на Венецианското биенале

До
Министъра на културата
на Република България
Вежди Рашидов

Медиите

15 април 2011

Уважаеми г-н Министър,

Отговорът на първото писмо, публикуван на сайта на ръководеното от Вас министерство, по повод националното представяне на Венецианското биенале тази година, подписано от представители на 19 институции от областта на художествената култура, е не само неразбираем и неточен. Обратно на практиката всяка административна структура да дава ясен отчет за действията си, изнесеното натрупва още повече въпроси, които сме длъжни да зададем.

След заявлението, че „Министерството на културата на Република България нито е определяло, нито е предлагало, нито е журирало, нито е финансирало, нито е включвало в каквато и да е своя програма участието на тримата български художници на Венецианското биенале през 2011 г.”, възниква въпросът как министерството е отговорило на добре познатите и у нас изисквания за национално участие в биеналето? Държим да разберем по какъв начин и с какво то или някой негов служител са се ангажирали всъщност и оттам са ангажирали официално страната ни, след като е известно, че без участието на упълномощена държавна структура национално представителство е невъзможно.

В отговора на министерството се твърди, че „Министерството на културата е дало единствено логистична подкрепа за тримата български художници”. В случая не става ясно в какво се състои тя. Оказана ли e подобна подкрепа и на поканения (избран или назначен и от кого) чуждестранен куратор? Запознато ли е министерството с концепцията му за българско национално представяне на биеналето и не е ли редно проектът му да се огласи публично?

Подчертава се, че „Право на частните дарители, на авторите на проекта и на куратора е да изберат творците, които да спонсорират… За нас e важно, че на биеналето във Венеция ще има българско участие, а това, че то не е финансирано от българския данъкоплатец, не го прави по-малко значимо”. Не означава ли това, че министерството абдикира от отговорността си за национално представителство? В случай, че частното финансиране на един национален проект, се явява критерий за определяне на участниците му, подобна клауза би следвало да е фиксирана в документите на министерството – неща, на които категорично отказваме да вярваме. В практиката вече има не един случай при невъзможност даден проект да се финансира от държавата, спонсориране успешно да се търси след одобряване и приемане на конкурс на изпълнителите му – куратори и художници. Иначе, както отбелязахме в отвореното си писмо от 27 март т.г., националното представителство се превръща в обект на покупко-продажба, отговорност за която носят всички замесени страни.

Настояваме за широко оповестяване от Министерство на културата на Република България на проекта за Българско национално участие на Венецианското биенале през 2011 г. и пресконференция в отговор на зададените и нововъзникнали въпроси. Форматът на съобщение на сайта на министерството или интервю пред избрана медия се оказа крайно неизчерпателен, позволяващ неясни и често некомпетентни твърдения, внесли основателни съмнения в начина на работа на министерството.

Доц. Александър Кьосев, председател на борда на Академичната лига за Югоизточна Европа
Весела Ножарова, заместник председател на фондация „Изкуство - дела и документи”
Весела Христова-Радоева, председател на Асоциацията на културните мениджъри в България
Веселина Сариева, директор на фондация „Отворени изкуства”
Владия Михайлова, куратор в Галерия Васка Емануилова
Диана Попова, автор на „Музей в ефира”, БНР
Дора Дончева, собственик и мениджър на галерия „Буларт”
Емил Миразчиев, Център за съвременно изкуство – Пловдив, Баня „Старинна”, Сдружение „Изкуство днес”
Проф. Ивайло Мирчев, председател на Съюза на българските художници
Йово Панчев, основател на Независимата платформа за култура и съвременно изкуство „Студио Даухаус”
Д-р Мария Василева, главен уредник в Софийска градска художествена галерия
Ивана Ненчева, представител на Независимото пространство за съвременно изкуство “The Fridge”
Недко Солаков, художник, носител на награда от 52 Венецианско биенале, 2007
Ния Пушкарова, управител на сдружение „ИМЕ”
Светлана Куюмджиева, куратор в галерия „Кредо Бонум”
Ярослава Бубнова, директор на Института за съвременно изкуство-София

ОТВОРЕНО ПИСМО

До
Вежди Рашидов
Министър на културата

Медиите

27 март 2011 г.


ОТВОРЕНО ПИСМО
Относно: Националното участие на България на Венецианското биенале

Уважаеми г-н Министър,
В официалната страница на 54-то издание на Венецианското биенале, което ще бъде открито на 4 юни 2011 г., е публикувана информация относно националното участие на България. Според нея, страната ни ще бъде представена от художниците Греди Асса, Павел Койчев и Хубен Черкелов, куратор Джордж Лукс, в Палацо Карминати.
Това е първата публично обявена информация относно националното представяне на България, което е изненада за професионалната гилдия и ценителите на изкуство.
По различни причини България няма собствен павилион във Венеция и представянето й там е спорадично, като последното присъствие на страната ни бе през 2007 година. Неравномерността на участието й в този световен форум е определила липсата на правила за избиране на концепция и автори, както и за финансиране на националното представителство. Според практиките в други европейски страни, особено в тези от Европейския съюз, приелият официалната покана от организаторите на биеналето държавен орган (в България – Министерството на културата), поема провеждането на открит конкурс за кураторски проекти, журиран от страна на експерти, запознати със спецификата на изложбата. Представлявайки държавата, той се занимава с набиране на съществена част от средствата за националното представяне.
В толкова разнообразния свят на съвременното изкуство именно публичността на процеса, адекватността на времето и ситуацията, както и пряката ангажираност на участниците му, осигуряват възможността един проект да се нарече национален. Наред с гаранцията на държавата, изискването за ясни правила и процедури по реализиране на националното участие, както и за тяхната откритост и приемливост за професионалната общност изключват идеята за „купуване” на национално представителство. Тяхното наличие или липса определя и приема, който международната професионална общност отдава на всеки проект.
Във връзка с това се обръщаме към Вас в очакване да информирате професионалистите, артистичната общност и ценителите на съвременното българско изкуство за правилата и процедурите по представянето на нашата страна в тазгодишното издание на биеналето.
Същевременно с това призоваваме българската държава, в лицето на Министерство на културата, да поеме адекватен на правилата и статута на този международен форум ангажимент спрямо представянето на страната ни в него.
Венецианското биенале е най-авторитетното световно арт събитие, в което отделните страни имат възможност за национално представителство. Този международен форум датира от 1895 г., преминава през различни периоди, но с изключение на времето на войните, винаги е било сред най-обсъжданите събития в света на изкуството. Участието на страната ни в него е от изключителна важност за изграждането на съвременния й културен образ и чрез представянето на най-съвременни и въздействащи творби, художници и куратори.
Национално участие на България според нас означава: 1. Прозрачни правила и процедури по осъществяването му и адекватен на нивото на международното събитие ангажимент на държавата; 2. Публичност на процеса от обявяването на правилата до реализацията на изложбата; 3. Професионализъм, творчески качества и актуалност на кураторския проект и представяните работи.
Считаме, че професионалната общност има достатъчно възможности да представи България като равностойна европейска държава, която утвърждава своята култура и изгражда съвременен образ на демократизъм, публичност и динамично участие на изкуството в съвременността.

Доц. Александър Кьосев, председател на борда на Академичната лига за Югоизточна Европа
Весела Ножарова, заместник председател на фондация „Изкуство - дела и документи”
Весела Христова-Радоева, председател на Асоциацията на културните мениджъри в България
Веселина Сариева, директор на фондация „Отворени изкуства”
Владия Михайлова, куратор в Галерия Васка Емануилова
Диана Попова, автор на „Музей в ефира”, БНР
Дора Дончева, собственик и мениджър на галерия „Буларт”
Емил Миразчиев, Център за съвременно изкуство – Пловдив, Баня „Старинна”, Сдружение „Изкуство днес”
Проф. Ивайло Мирчев, председател на Съюза на българските художници
Йово Панчев, основател на Независимата платформа за култура и съвременно изкуство „Студио Даухаус”
Доц. д-р Ирина Генова, Нов български университет и Институт за изследване на изкуствата
Д-р Мария Василева, главен уредник в Софийска градска художествена галерия
Надежда Джакова, координатор международни отношения в Националната художествена галерия
Ивана Ненчева, представител на Независимото пространство за съвременно изкуство “The Fridge”
Недко Солаков, художник, носител на награда от 52 Венецианско биенале, 2007
Ния Пушкарова, управител на сдружение „ИМЕ”
Светлана Куюмджиева, куратор в галерия „Кредо Бонум”
Проф. Светослав Кокалов, ректор на Националната художествена академия
Ярослава Бубнова, директор на Института за съвременно изкуство-София

http://issuu.com/mariaart/docs/otvorenopismo

Български национален павилион във Венеция

В сайта на Венецианското биенале тази година е включен български национален
павилион с куратор Джордж Лукс (Commissioner/Curator: Georges Luks). И участници Греди Асса, Павел Койчев и Хубен Черкелов. Честито на тях, както и на цялата ни сцена на съвременни и традиционни изкуства!

Едно нещо ме смущава, без да поставям под съмнение достойнствата на художниците и куратора, но те как са станали такива? Избрани? Назначени? Заслужили като привилегия?

И не трябва ли кураторът да ни представи концепцията си, как и защо той работи с тези автори, как те ще представят държавата ни? През 1999 участвалите в конкурса на
Министерство на културата проекти бяха публикувани във в. "Култура". И имаше комисия, портфолиа, персонални презентации, кураторите трябваше да намерят финансирането на проекта. Вярно, че през 2006 нямаше публичен конкурс, но поне имаше предварителна
прес-конферениця в НХГ. Интересно, сега, ако ще има прес-конференция, тя ще е в Министерството, или в Музейната галерия на Оборище 10?

И пак, честито на цялата сцена, България се завръща на Венецианското биенале. Дано и занапред е там.

Поздрави, Яра Бубнова

Bulgaria misses out on the Venice Biennale - again

http://www.theartnewspaper.com/articles/Bulgaria+misses+out+on+the+Venice+Biennale%E2%80%94again/23197

Петер Ноевер за музеите и изкуството

Интервю на Анастасия Буцко с Петер Ноевер – дизайнер и художествен директор за Музея за приложно изкуство МАК във Виена от 1986; човекът, който промени генерално облика на музея и допринесе за съвременното разбиране на музейната институция като цяло. Интервюто е взето след ежегодната му и последна на този пост пресконференция, и публикувано на 24 февруари 2011 на http://www.openspace.ru

(подсказано от Правдолюб Иванов, превод Мария Василева)

- Господин Ноевер, през последната ви година като директор на МАК издигнахте девиза „изкуство, изкуство, изкуство и никакви компромиси”. Какво имате предвид?
- Художествената институция е сама по себе си нонсенс; противоречието се съдържа в самото съчетание на тези две думи. След създаването институцията трябва да придобие собствена динамика и самостоятелност, т.е. да се еманципира от собствената си „институционалност”. Най-добрите музеи са не музеите като такива, а местата, създадени от художници за художници, за тяхна защита и подкрепа. Доналд Джъд, например, винаги е говорил за това, че музеите са най-лошото нещо на света, тъй като нямат никаква представа какво точно е изкуство. Това звучи като атака срещу света на музеите, но днешната пресконференция е пример за изопачената в някои глави представа за ролята и функцията на музея.
- В какво се изразява тази изопаченост?
- На преден план се изтъкват второстепенни въпроси, които нямат отношение към изкуството – например, колко са посетителите в музея. Подобен статистически подход е връх на варварското възприятие на света, което въобще изключва изкуството като такова. Затова ние заявяваме: „изкуство вместо компромиси”. Такава е целта ни. Не трябва да забравяме главното – ние съществуваме не за посетителите, а за художниците. Посетителите, разбира се, трябва да се уважават, трябва широко да им се отворят вратите и да се направи всичко те да се чувстват комфортно. Музеят например може да стане посредник между произведението и зрителя, да му помогне в процеса на възприемане. Но и тук не трябва да се прекалява – художникът създава така работите си, че да има възможност за различни интерпретации и трактовки.
- Но финансирането на музеите в голяма степен зависи от броя на посетителите…
- Нищо подобно! Музеят – това е достижение на човечеството и държавата е задължена да го съхрани. Аз съм категорично срещу спонсорството и набирането на средства. В някои музеи с това се занимават цели отдели. При мен такъв отдел няма и няма да има.
- Значението, което се влага в понятието изкуство в различни страни и части от света е различно. Това, което на Запад разбират под изкуство не е същото, което разбират в Азия например…
- Разбира се. Затова за мен Русия винаги е била много важна. Това е култура, с която е възможно взаимно разбиране, в която съществуват аналогии с нашата култура, при това е съвсем различно ориентирана. Такъв тип контакт например е невъзможен с Япония или с Корея. Невъзможно е да се проникне „зад завесата” на тези култури, там стоя т съвършено различни механизми. Западната представа за изкуството има голям потенциал, съблазнителна е. но става опасна, когато започва да отрича културите, в чиито недра са се зародили неговите импулси. Интересно е изкуство, което бидейки прозападно ориентирано, не отрича местните си елементи.
- Навярно тези ваши разсъждения ще повлияят и на новия ви проект, който ще реализирате в Китай по покана на Томас Кренц?
- Все още не мога да говоря в детайли за проекта, защото не е завършен. Ако Китай внезапно за една нощ стане политически отворена страна, както това се случи с Русия, то първото поколение естествено ще се стреми да изиграе всички роли, които досега бяха недостъпни. Но ще измине известно време, нещата ще се успокоят, и тогава ще стане интересно. Изкуството за разлика от икономиката не подлежи на глобализация. Говорим за глобализация на арт-пазара, но не и на изкуството.
- Това ли обяснява интереса ви към Русия?
- Русия винаги ме е привличала с това, че можеш почти физически да усетиш борбата за живот, която на Запад е почти незабележима. Художниците решават наистина екзистенциални въпроси. В Русия изкуството винаги е съществувало в радикални форми, което ме възхищава. Изкуството в Русия не е играчка. Там винаги е имало принципно очакване, че изкуството е болезнено екзистенциално. Разбира се, има западни влияния, но изкуството е изгубило истинското си значение.
- Идвайки в МАК вие започнахте да прилагате съвършено различни на епохите на Средновековието или Ренесанса изложбени принципи. Какво ви движеше?
- Не ми се иска да разсъждавам за собственото си „славно минало”. Това, което намерих в музея, когато постъпих на работа, беше странно и случайно събрано, без ясен профил и структура. Колекцията нямаше никакъв смисъл във вида, в който се намираше. Винаги сме имали поддръжници на това, което правим (макар че се появиха доста по-късно), но и критици. Но когато критиците ме питат: „Къде във вашия музей е приложното изкуство?”, отговарям, че приложното изкуство, както и всяко друго изкуство, трябва да бъде не в мазетата, а в главите. Предметите от нашата колекция придобиват смисъл само при поставяне в нов, актуален контекст.
- Днес на пресконференцията вашите критици като че ли преобладаваха или поне бяха по-активни?
- Това е болест на този град – във Виена не могат да разберат, че от първостепенно значение е не миналото, а настоящето. Няма изкуство извън съвремието. Проблемът на Виена е, че не може да се синхронизира с днешния ден – прекалено е заета с глорификация на традицията – всички политици и дори най-дребните чиновници заседават в дворци. Монархия няма, но всичките й външни атрибути и естетика се пазят с всички сили. Така целият град представлява един музей и няма нужда от други музеи.
- В тази ситуация вие сте избрал единствената възможна стратегия за оцеляване, заявявайки: „Музеят – това съм аз”?
- L'État, c'est moi? Не, трябва решително да се разгранича от подобна трактовка. Кошмарът на музеите са така наречените мениджъри. Те могат да убият всеки музей. Начело на музеите трябва да стоят хора с вкус към изкуството и разбиране на изкуството, предани на изкуството хора. Възможно е наличието или отсъствието на тези качества да не се проявят така лесно, но е необходимо. Иначе художествените институции все повече ще се отделят от това, което всъщност е изкуството.
- Под „мениджъри” имате предвид кураторите?
- Не искам да обобщавам. Разбира се, съществуват или са съществували куратори като Харолд Зееман – хора, предани на изкуството. Има ги и сега. Но конкурентната борба, която днес съществува сред кураторите, е опасна за живота на изкуството. Изкуството се използва само като средство за изграждане на кариера. Такъв феномен наблюдаваме и сред диригентите – говорят не за композитора и произведението, а за интерпретацията. Разбира се, диригентът е много важен за „прочита” на музиката, така както важен е и кураторът. Но все едно ми си струва, че има опасна тенденция по посока на промяна функцията на куратора. Като музеен директор мога да кажа – кураторът не винаги е непременно необходим. Задачата е в това не да се манипулира художника и да му изпълняват всички желания, а да му се създадат такива условия, че той сам да излезе от укритието си. Работата над една изложба или проект не се свежда до транспортиране и опаковане. В идеалния случай художникът трябва сам да почувства, че при работа с него се получава качествена промяна, случва се нещо.
- Една от последните ви изложби е посветена на Хелмут Ланг, роден във Виена, но скъсал с „малката си родина” така решително, както и със света на модата. Днес той е художник и фотограф и на изложбата в МАК се съгласява при условие, че ще се открие без него, тъй като „кракът му няма да стъпи във Виена”. А вие? Може би ще предпочетете Париж или Ню Йорк?
- Само не Париж. Както е известно, кухнята там е ужасна. Не, животът във Виена има редица приятни страни. Но Виена е град на препятствията и неприемането – такъв е бил и такъв ще бъде. Това е общество на патологическа завист, злопаметност, с нищо несравнима провинциалност. Най-обидното е, че именно Виена разполага с изключителен човешки потенциал, тук се раждат и живеят изключителни хора. Но виенският интелектуалец е обречен или на емиграция, или на тиха смърт. Градът е прекалено малък и го контролират, за съжаление, малка група хора, стоящи не на най-високото интелектуално стъпало.

Надежда Олег Ляхова. „еко истории”

Куратор Мария Василева

Склада, ул. Бенковски 11, ет. 3, 24 - 28 януари 2011, 18.00-22.00 часа
откриване 24 януари, понеделник, 19.00 часа

Еволюция – пътят на човека от пещерата до атомното скривалище.
графит

Ако можете да си представите хибрид между кокиче и картечница, ще можете да разберете и работите на Надежда Олег Ляхова. Нежни на вид, те са убийствено силни отвътре. Поредният й проект започва от една невинна среща с възрастна жена някъде из Дуранкулак, чието безбрежно всекидневие е нарушено от неестествени тревоги за неравната борба между птиците и ветрогенераторите. Тук отровата на демагогията се сблъсква с естетиката на огромните красиви перки, които неуморно бродят из небесната шир.
Както в последните си две големи видео инсталации: „Глобално и дългосрочно ситуацията е положителна”, 2009, и „Умерен оптимизъм”, 2008, и сега Надежда Олег Ляхова примамва зрителя с изкусителни образи и неусетно го оплита в мрежите на собствените си идеи. Видео образите й действат хипнотично притегателно и не оставят път за отстъпление.
Трите части: „еко истории” I и II и „Салът на Медуза” (всичките създадени през 2010 г.) се обединяват от умерено песимистичната визия за настоящето и бъдещето. Екологията е преплетена с политиката, вярванията изместват вярата, производството на чиста енергия осигурява независимост, но децата стават все по-зависими от своите памперси.

- - -
Надежда Олег Ляхова е родена през 1960 г. в София. Живее и работи в София. През 1984 г. завършва Националната художествена академия. Сред по-важните й самостоятелни изложби са: „Глобално и дългосрочно ситуацията е положителна”, СГХГ, 2009; „Умерен оптимизъм”, ул. „6-ти септември” № 9, София, 2008; „Надежда Олег Ляхова”, Център за съвременно изкуство, Панчево, Сърбия, 2008; „Софийски лъвове”, Artists' Association fabs, Варшава, Полша, 2006 и Гьоте-институт, София, 2005; “Vanitas”, Музей на изкуството, Йокохама, Япония, 2004. През 2009 печели наградата „Гауденц Б. Руф”.

МУЗЕЯТ – МИСИЯ 2010

(статията е публикувана в специалното издание на СГХГ "Годишен отчет 2010")

Мислим, че музеите са места за предмети. Всъщност те са места за идеи.
Уилард Бойд

Винаги съм защитавала разбирането за музея като отворена институция, която не може да си бъде самодостатъчна. Съвременният музей отразява всичко, което се случва наоколо, независимо от разстоянията и часовите разлики. Затова той отдавна не е онази стабилна, непоклатима културна крепост, чийто вътрешен живот не може да бъде помръднат от никакви външни ветрове и бури.
В този смисъл 2010 беше година на сериозни изпитания за нас. Трябваше да преживеем драмата с неслучилия се ремонт на галерията и с предизвикателството да съставяме изложбения си план в последния момент и да подменяме отказани изложби с други, също толкова достойни. Финансовата криза засегна сериозно и нас. Намаленият бюджет неминуемо (макар и не толкова видимо) се отрази на работата ни. Много по-сериозно обаче беше усилието да съществуваме професионално в ситуация на културна криза. Така е – нека го назовем с точното име – културна криза. Такава има и ние не сме слепи за случващото се около нас. Годината започна с лансираната от Министерството на културата музейна концепция за София, която не беше поставена нито на широко обществено обсъждане, нито дори на експертна дискусия. И сега, към края на годината, ние не сме съвсем сигурни какво точно се случва. Строят се музеи, правят се първи копки, преместват се колекции, кипи дейност, но от това визията за бъдещето не става по-ясна. Трудно е за нас като музей да планираме политиката си в ситуация на неведение. Как да предвидим мястото си в живота на града и държавата днес, утре, вдругиден, когато не познаваме концепциите на бъдещите музеи? Идеите ни за галерията като жив организъм, гъвкав, мобилен, реагиращ на промените, се сблъскват с липса на информация за планираните някъде другаде генерални промени.
Така, съществувайки в заблатена културна ситуация, ние се опитваме слепешком, по усет и разчитайки на атавистичните си професионални инстинкти, да останем на повърхността и дори, простете ако звучи нескромно, да подсказваме насоки на мислене.
А амбициите ни не са малки. От една страна, те засягат преоценката на историческото наследство, с други думи стремим се да повдигнем въпроса за българската история на изкуството и нейното преосмисляне от днешна гледна точка. Тя също е написана по законите, мерките и изискванията на „социалистическото строителство”, но по някаква необяснима причина продължава да е меродавна. В Софийска градска художествена галерия си задаваме въпроса дали всичко е наред с интерпретацията на миналото? Дали няма други възможни и по-обективни прочити на наследената материална култура? Без да отричаме, си позволяваме да се съмняваме и да питаме. Един от проектите, свързани с този проблем, е „Другото око”. В него каним хора, които не са впрегнати в коловоза на сега действащата история на изкуството, да работят с музейната колекция и да предложат различни гледни точки и нетрадиционни начини на говореното за нея. Поемаме риска изложбите по този проект да бъдат предизвикателни, дори накърняващи чувствата на някои, за сметка на желанието да повдигнем завесата и да поставим началото на сериозен разговор по тази тема.
От друга страна, продължаваме активната линия на приобщаване на съвременното изкуство към тази история като го показваме, колекционираме и формулираме границите му. Почти преминахме периода, в който то се нуждаеше от отчаяна защита и въпросът за присъствието му в музея беше актуален. Днес трябва да се предприемат следващите стъпки за неговото архивиране, запазване и стимулиране. Образоването на публиките по отношение на адекватното му възприемане е съществена част от работата ни. Не случайно през тази година показахме изложба от фонд „Съвременно изкуство” в галерията на Софийския университет. Този акт съвпада и с желанието ни да изнасяме колекциите си от депата и да им вдъхваме живот.
Важен аспект от дейността ни е свързан с работата с млади художници. По световните стандарти не е обичайно един музей да подпомага автори в началните стъпки на тяхната кариера. Както отбелязах обаче, вярвам, че един музей трябва да бъде „тук и сега” и да реагира на конкретната ситуация. А тя е, че възможностите за изява на автори веднага след завършване на образованието им са много малки. Предоставяме им поле за работа и подпомагаме тяхната интеграция чрез програмите „Място за срещи” и „Скулптура” в галерия „Васка Емануилова”. Инициирането на наградата БАЗА е част от процеса. Изложбата на номинираните художници дава възможност на най-добрите млади автори да се състезават и да покажат работите си в подходяща среда. Така музеят стимулира производството на изкуство, което по-късно става част от колекцията. Именно балансирането между тези два параметъра – създаване и съхраняване, определя образа на институцията като съвременен.
Изминалата година не беше най-силната по отношение на международните ни проекти. В началото изтъкнах обективните причини за това. През 2011 г. ще възобновим традицията на впечатляващи чуждестранни изложби. Избираме ги не само по качество, но най-вече по възможността да повлияят на средата. Предстоят изложби, които ще покажат най-съвременните тенденции в изкуството, ще разширят хоризонта на публиката, ще отворят нови посоки за коментар на действителността и ще създадат контекст за възприемането и на българското изкуство. А може би те ще помогнат и в процеса на преосмисляне на собствената ни история. Ето че кръгът се затваря. Без това разнообразие и поглеждане към всички посоки музеят не може да съществува. Той е жив само в пълнокръвното съперничество на различни процеси. И само така е не просто хранилище на предмети, а развъдник на идеи.

Мария Василева