Петер Ноевер за музеите и изкуството

Интервю на Анастасия Буцко с Петер Ноевер – дизайнер и художествен директор за Музея за приложно изкуство МАК във Виена от 1986; човекът, който промени генерално облика на музея и допринесе за съвременното разбиране на музейната институция като цяло. Интервюто е взето след ежегодната му и последна на този пост пресконференция, и публикувано на 24 февруари 2011 на http://www.openspace.ru

(подсказано от Правдолюб Иванов, превод Мария Василева)

- Господин Ноевер, през последната ви година като директор на МАК издигнахте девиза „изкуство, изкуство, изкуство и никакви компромиси”. Какво имате предвид?
- Художествената институция е сама по себе си нонсенс; противоречието се съдържа в самото съчетание на тези две думи. След създаването институцията трябва да придобие собствена динамика и самостоятелност, т.е. да се еманципира от собствената си „институционалност”. Най-добрите музеи са не музеите като такива, а местата, създадени от художници за художници, за тяхна защита и подкрепа. Доналд Джъд, например, винаги е говорил за това, че музеите са най-лошото нещо на света, тъй като нямат никаква представа какво точно е изкуство. Това звучи като атака срещу света на музеите, но днешната пресконференция е пример за изопачената в някои глави представа за ролята и функцията на музея.
- В какво се изразява тази изопаченост?
- На преден план се изтъкват второстепенни въпроси, които нямат отношение към изкуството – например, колко са посетителите в музея. Подобен статистически подход е връх на варварското възприятие на света, което въобще изключва изкуството като такова. Затова ние заявяваме: „изкуство вместо компромиси”. Такава е целта ни. Не трябва да забравяме главното – ние съществуваме не за посетителите, а за художниците. Посетителите, разбира се, трябва да се уважават, трябва широко да им се отворят вратите и да се направи всичко те да се чувстват комфортно. Музеят например може да стане посредник между произведението и зрителя, да му помогне в процеса на възприемане. Но и тук не трябва да се прекалява – художникът създава така работите си, че да има възможност за различни интерпретации и трактовки.
- Но финансирането на музеите в голяма степен зависи от броя на посетителите…
- Нищо подобно! Музеят – това е достижение на човечеството и държавата е задължена да го съхрани. Аз съм категорично срещу спонсорството и набирането на средства. В някои музеи с това се занимават цели отдели. При мен такъв отдел няма и няма да има.
- Значението, което се влага в понятието изкуство в различни страни и части от света е различно. Това, което на Запад разбират под изкуство не е същото, което разбират в Азия например…
- Разбира се. Затова за мен Русия винаги е била много важна. Това е култура, с която е възможно взаимно разбиране, в която съществуват аналогии с нашата култура, при това е съвсем различно ориентирана. Такъв тип контакт например е невъзможен с Япония или с Корея. Невъзможно е да се проникне „зад завесата” на тези култури, там стоя т съвършено различни механизми. Западната представа за изкуството има голям потенциал, съблазнителна е. но става опасна, когато започва да отрича културите, в чиито недра са се зародили неговите импулси. Интересно е изкуство, което бидейки прозападно ориентирано, не отрича местните си елементи.
- Навярно тези ваши разсъждения ще повлияят и на новия ви проект, който ще реализирате в Китай по покана на Томас Кренц?
- Все още не мога да говоря в детайли за проекта, защото не е завършен. Ако Китай внезапно за една нощ стане политически отворена страна, както това се случи с Русия, то първото поколение естествено ще се стреми да изиграе всички роли, които досега бяха недостъпни. Но ще измине известно време, нещата ще се успокоят, и тогава ще стане интересно. Изкуството за разлика от икономиката не подлежи на глобализация. Говорим за глобализация на арт-пазара, но не и на изкуството.
- Това ли обяснява интереса ви към Русия?
- Русия винаги ме е привличала с това, че можеш почти физически да усетиш борбата за живот, която на Запад е почти незабележима. Художниците решават наистина екзистенциални въпроси. В Русия изкуството винаги е съществувало в радикални форми, което ме възхищава. Изкуството в Русия не е играчка. Там винаги е имало принципно очакване, че изкуството е болезнено екзистенциално. Разбира се, има западни влияния, но изкуството е изгубило истинското си значение.
- Идвайки в МАК вие започнахте да прилагате съвършено различни на епохите на Средновековието или Ренесанса изложбени принципи. Какво ви движеше?
- Не ми се иска да разсъждавам за собственото си „славно минало”. Това, което намерих в музея, когато постъпих на работа, беше странно и случайно събрано, без ясен профил и структура. Колекцията нямаше никакъв смисъл във вида, в който се намираше. Винаги сме имали поддръжници на това, което правим (макар че се появиха доста по-късно), но и критици. Но когато критиците ме питат: „Къде във вашия музей е приложното изкуство?”, отговарям, че приложното изкуство, както и всяко друго изкуство, трябва да бъде не в мазетата, а в главите. Предметите от нашата колекция придобиват смисъл само при поставяне в нов, актуален контекст.
- Днес на пресконференцията вашите критици като че ли преобладаваха или поне бяха по-активни?
- Това е болест на този град – във Виена не могат да разберат, че от първостепенно значение е не миналото, а настоящето. Няма изкуство извън съвремието. Проблемът на Виена е, че не може да се синхронизира с днешния ден – прекалено е заета с глорификация на традицията – всички политици и дори най-дребните чиновници заседават в дворци. Монархия няма, но всичките й външни атрибути и естетика се пазят с всички сили. Така целият град представлява един музей и няма нужда от други музеи.
- В тази ситуация вие сте избрал единствената възможна стратегия за оцеляване, заявявайки: „Музеят – това съм аз”?
- L'État, c'est moi? Не, трябва решително да се разгранича от подобна трактовка. Кошмарът на музеите са така наречените мениджъри. Те могат да убият всеки музей. Начело на музеите трябва да стоят хора с вкус към изкуството и разбиране на изкуството, предани на изкуството хора. Възможно е наличието или отсъствието на тези качества да не се проявят така лесно, но е необходимо. Иначе художествените институции все повече ще се отделят от това, което всъщност е изкуството.
- Под „мениджъри” имате предвид кураторите?
- Не искам да обобщавам. Разбира се, съществуват или са съществували куратори като Харолд Зееман – хора, предани на изкуството. Има ги и сега. Но конкурентната борба, която днес съществува сред кураторите, е опасна за живота на изкуството. Изкуството се използва само като средство за изграждане на кариера. Такъв феномен наблюдаваме и сред диригентите – говорят не за композитора и произведението, а за интерпретацията. Разбира се, диригентът е много важен за „прочита” на музиката, така както важен е и кураторът. Но все едно ми си струва, че има опасна тенденция по посока на промяна функцията на куратора. Като музеен директор мога да кажа – кураторът не винаги е непременно необходим. Задачата е в това не да се манипулира художника и да му изпълняват всички желания, а да му се създадат такива условия, че той сам да излезе от укритието си. Работата над една изложба или проект не се свежда до транспортиране и опаковане. В идеалния случай художникът трябва сам да почувства, че при работа с него се получава качествена промяна, случва се нещо.
- Една от последните ви изложби е посветена на Хелмут Ланг, роден във Виена, но скъсал с „малката си родина” така решително, както и със света на модата. Днес той е художник и фотограф и на изложбата в МАК се съгласява при условие, че ще се открие без него, тъй като „кракът му няма да стъпи във Виена”. А вие? Може би ще предпочетете Париж или Ню Йорк?
- Само не Париж. Както е известно, кухнята там е ужасна. Не, животът във Виена има редица приятни страни. Но Виена е град на препятствията и неприемането – такъв е бил и такъв ще бъде. Това е общество на патологическа завист, злопаметност, с нищо несравнима провинциалност. Най-обидното е, че именно Виена разполага с изключителен човешки потенциал, тук се раждат и живеят изключителни хора. Но виенският интелектуалец е обречен или на емиграция, или на тиха смърт. Градът е прекалено малък и го контролират, за съжаление, малка група хора, стоящи не на най-високото интелектуално стъпало.