Какво се случва с българското изкуство по пътя “От идеология към икономика”
Кратък разговор между кураторите
Яра Бубнова и Мария Василева по повод изложбата: „От идеология към икономика. Съвременно българско изкуство 20 години по-късно”, 8-25 октомври 2009, Държавен централен музей на съвременната история на Русия, ул. Тверская 21
Въведение
Изминаха 20 години от падането на берлинската стена. Когато се говори за Източна Европа, този период се нарича „преходен” – от социализъм към капитализъм, от тоталитаризъм към демокрация, от Съюза на художниците към пазара. За това време България, някога наричана „най-слънчевата барака на социалистическия лагер”, стана член на НАТО и на Европейския съюз.
Не ни се иска да подвеждаме – всяка държава, преминала от съветския тип социализъм към нео-капитализма, е не толкова лошо място за живеене - поне пътуваме без визи из почти целия свят (освен Русия...). Но не трябва да се забравя, че ни се оказаха необходими 20 години грешки (упорито избирахме „неправилни” лидери) и постижения (съумяхме да не влезем в балканските войни през 90-те), преживяхме 10% източване на мозъци в чужбина, бяхме подложени на оглеждане под микроскоп, за да ни приемат в Евросъюза, относително успешно балансирахме между великите регионални сили (Русия, Турция, Обединена Европа), започнахме да разпознаваме собствените си малцинства и практически да нямаме цензура.
Разговор между кураторите
Я.Б.: Не е ли странно, че тази изложба вече има история още преди да се открие? И ми изглежда характерна за българската културна ситуация. Изложбата би трябвало да е официално представяне на страната ни пред публиката на Големия брат (справедливостта не дава да използвам думата “бивш”) в рамката на нашия си “пост-соц” държавен културен обмен на “културни години”. Обаче по цяла редица чисто български причини тя се осъществява по “алтернативен” начин. Прави го нашият Институт за съвременно изкуство, малка неправителствена организация. Част от парите са предоставени от обществения Форум “България – Русия”, останалите - от оказалата се много по-заинтересована приемаща организация “РОСИЗО”, при подготовката са използвани многобройни приятелски връзки и услуги, личен (включително и физически) труд на художниците и кураторите. Министерството на културата се оправда с глобалната финансова криза (още едно доказателство, че сме част от големия свят) и практически се оттегли от “мероприятието”. Не мислиш ли, че колкото и трудно да се работи в тези условия, тук има позитивен елемент – автономизация, може би?
МВ: Този опит показва две неща. От една страна, Министерството на културата продължава да се отнася неглижиращо към инициативи на неправителствени организации, независимо, че целият реален художествен живот днес се крепи в голяма степен на тях. То привижда за свои партньори само музеи и бивши тоталитарни структури като творческите съюзи. Ако инициатива беше дошла от тяхна страна, сигурно щеше да поизтръска джобовете си (както направи миналата година, подкрепяйки Столична община за изложба по време на дните на София в Москва). От друга, т.нар. съвременно изкуство продължава да е невидимо или непредставително за тях. Не случайно говореното от тяхна страна за участие на България на Венецианското биенале или за Музей на съвременното изкуство у нас е просто, защото се изисква от добрия тон, а не защото те наистина вярват във важността на тези неща. В този смисъл май от всички държавни структури това министерство е с най-ретрограден имидж и продължава да живее с клишетата от миналото. Благодарение на това сме се научили на самостоятелност „от малки”.
Я.Б.: Преди няколко години по време на доста престижен професионален форум ми зададоха въпрос дали има някаква специфика, която отличава източноевропейското изкуство. Първото, което ми дойде на ум, е неговата самоироничност и недоверчивост. Разбира се, тези качества не са задължителни за всички художници, родени в този регион, но все пак именно в България нито погледът на художника е абсолютно “за” или “против” случващото се, нито неговото разбиране за мястото му в обществото е очевидни. “Ние” не сме изцяло в левия дискурс, защото сме сърбали попарата на соца и не вярваме, че той може да има по-добър вариант, но не сме и възхитени от мощта на пазарните условия, именно защото сме сърбали попарата на соца и знаем положителните страни на равния старт и безплатния достъп до културни продукти. Твоите наблюдения на куратор на единствената в страната публична колекция на съвременно изкуство (Софийската градска галерия) предлагат ли още някакви обобщаващи наблюдения?
М.В.: Моето усещане е, че все още хората, занимаващи се със съвременно изкуство, се чувстват тотални маргинали. Поне в собствената им страна е така, а набраното самочувствие навън им дава мотивация да продължат. Все пак контрастът между приема, който получават в чужбина и този в собствената им страна, ги поставя в странно несигурно и разкрачено положение. Това и ги кара да се обръщат повече навътре към себе си, отколкото да живеят с мисълта, че са важен и мощен фактор в преобразяването на страната си. Това, че държавата в лицето на съответните институции „гледа през тях”, неминуемо се отразява на качеството, количеството и характера на художествената продукция, както и на директността, с която се заявяват позиции. Впрочем това е нещо, от което съвременните художници (поне тези от средното поколение) се пазят като дявол от тамян, защото са се сблъсквали пряко с лозунгарството от предишния период. Затова и едно от обвиненията към това изкуство е, че не е социално ангажирано. За съжаление дори да е, публиката трудно разчита това, защото има разминаване между начина на предлагане и очакването. Все пак през последните години доста художници се включиха чрез изкуството си в различни актуални обществени дебати.
Я.Б.: В проекта си за Москва съзнателно поканихме художници от няколко поколения, за които 1989 година пречупва рутината или поставя началото на нова епоха. Темата за поколенията все още е много важна за художествения ни живот. Липсата на съвременната (а не само в областта на съвременното изкуство) културна политика и следващата я рехава инфраструктура от музеи, грантове, колекции, издания, алтернативни “производствени звена” са общия проблем. Виждаш ли очевидни разлики между поколенията, освен важната в момента, че по-старите говорят руски, а по-младите надали могат да го разпознаят, когато го чуват?
М.В.: Нашето поколение (образовано преди 1989) е научено на респект към историческото наследство във всичките му проявления и винаги се съобразява с натрупванията преди него. Както и на интерес към случващото се сега от гледна точка на превръщането му в част от историческия процес. Ние знаем Врубел и Малевич, знаем Южен поток и Набуко и тези знания изграждат специфична карта от взаимовръзки в съзнанието ни, с които се съобразяваме. Младите колеги нямат нужда от това знание – факт мил и симпатичен, но и малко безотговорен. С тях трябва повече да се внимава от кураторска гледна точка, защото те нямат притеснението, че трябва да знаят всичко сътворено преди тях.
Финална бележка
Целта на нашия проект е да се покаже какво правят българските художници “в” и “с” различните обстоятелства, в които живеят. Надяваме се, че техните индивидуални изказвания са в състояние да представят нашата типично-нетипична съдба на малка посттоталитарна неокапиталистическа държава, през цялата си модерна история силно зависима от чужди политически интереси, но за която изкуството е най-независимият обществен домейн.