23 декември 2010

МУЗЕЯТ – МИСИЯ 2010

(статията е публикувана в специалното издание на СГХГ "Годишен отчет 2010")

Мислим, че музеите са места за предмети. Всъщност те са места за идеи.
Уилард Бойд

Винаги съм защитавала разбирането за музея като отворена институция, която не може да си бъде самодостатъчна. Съвременният музей отразява всичко, което се случва наоколо, независимо от разстоянията и часовите разлики. Затова той отдавна не е онази стабилна, непоклатима културна крепост, чийто вътрешен живот не може да бъде помръднат от никакви външни ветрове и бури.
В този смисъл 2010 беше година на сериозни изпитания за нас. Трябваше да преживеем драмата с неслучилия се ремонт на галерията и с предизвикателството да съставяме изложбения си план в последния момент и да подменяме отказани изложби с други, също толкова достойни. Финансовата криза засегна сериозно и нас. Намаленият бюджет неминуемо (макар и не толкова видимо) се отрази на работата ни. Много по-сериозно обаче беше усилието да съществуваме професионално в ситуация на културна криза. Така е – нека го назовем с точното име – културна криза. Такава има и ние не сме слепи за случващото се около нас. Годината започна с лансираната от Министерството на културата музейна концепция за София, която не беше поставена нито на широко обществено обсъждане, нито дори на експертна дискусия. И сега, към края на годината, ние не сме съвсем сигурни какво точно се случва. Строят се музеи, правят се първи копки, преместват се колекции, кипи дейност, но от това визията за бъдещето не става по-ясна. Трудно е за нас като музей да планираме политиката си в ситуация на неведение. Как да предвидим мястото си в живота на града и държавата днес, утре, вдругиден, когато не познаваме концепциите на бъдещите музеи? Идеите ни за галерията като жив организъм, гъвкав, мобилен, реагиращ на промените, се сблъскват с липса на информация за планираните някъде другаде генерални промени.
Така, съществувайки в заблатена културна ситуация, ние се опитваме слепешком, по усет и разчитайки на атавистичните си професионални инстинкти, да останем на повърхността и дори, простете ако звучи нескромно, да подсказваме насоки на мислене.
А амбициите ни не са малки. От една страна, те засягат преоценката на историческото наследство, с други думи стремим се да повдигнем въпроса за българската история на изкуството и нейното преосмисляне от днешна гледна точка. Тя също е написана по законите, мерките и изискванията на „социалистическото строителство”, но по някаква необяснима причина продължава да е меродавна. В Софийска градска художествена галерия си задаваме въпроса дали всичко е наред с интерпретацията на миналото? Дали няма други възможни и по-обективни прочити на наследената материална култура? Без да отричаме, си позволяваме да се съмняваме и да питаме. Един от проектите, свързани с този проблем, е „Другото око”. В него каним хора, които не са впрегнати в коловоза на сега действащата история на изкуството, да работят с музейната колекция и да предложат различни гледни точки и нетрадиционни начини на говореното за нея. Поемаме риска изложбите по този проект да бъдат предизвикателни, дори накърняващи чувствата на някои, за сметка на желанието да повдигнем завесата и да поставим началото на сериозен разговор по тази тема.
От друга страна, продължаваме активната линия на приобщаване на съвременното изкуство към тази история като го показваме, колекционираме и формулираме границите му. Почти преминахме периода, в който то се нуждаеше от отчаяна защита и въпросът за присъствието му в музея беше актуален. Днес трябва да се предприемат следващите стъпки за неговото архивиране, запазване и стимулиране. Образоването на публиките по отношение на адекватното му възприемане е съществена част от работата ни. Не случайно през тази година показахме изложба от фонд „Съвременно изкуство” в галерията на Софийския университет. Този акт съвпада и с желанието ни да изнасяме колекциите си от депата и да им вдъхваме живот.
Важен аспект от дейността ни е свързан с работата с млади художници. По световните стандарти не е обичайно един музей да подпомага автори в началните стъпки на тяхната кариера. Както отбелязах обаче, вярвам, че един музей трябва да бъде „тук и сега” и да реагира на конкретната ситуация. А тя е, че възможностите за изява на автори веднага след завършване на образованието им са много малки. Предоставяме им поле за работа и подпомагаме тяхната интеграция чрез програмите „Място за срещи” и „Скулптура” в галерия „Васка Емануилова”. Инициирането на наградата БАЗА е част от процеса. Изложбата на номинираните художници дава възможност на най-добрите млади автори да се състезават и да покажат работите си в подходяща среда. Така музеят стимулира производството на изкуство, което по-късно става част от колекцията. Именно балансирането между тези два параметъра – създаване и съхраняване, определя образа на институцията като съвременен.
Изминалата година не беше най-силната по отношение на международните ни проекти. В началото изтъкнах обективните причини за това. През 2011 г. ще възобновим традицията на впечатляващи чуждестранни изложби. Избираме ги не само по качество, но най-вече по възможността да повлияят на средата. Предстоят изложби, които ще покажат най-съвременните тенденции в изкуството, ще разширят хоризонта на публиката, ще отворят нови посоки за коментар на действителността и ще създадат контекст за възприемането и на българското изкуство. А може би те ще помогнат и в процеса на преосмисляне на собствената ни история. Ето че кръгът се затваря. Без това разнообразие и поглеждане към всички посоки музеят не може да съществува. Той е жив само в пълнокръвното съперничество на различни процеси. И само така е не просто хранилище на предмети, а развъдник на идеи.

Мария Василева