Венцислав Занков. Гравитация нула

29 октомври-14 ноември 2009, Модерен театър

от Мария Василева

За тази изложба Венци Занков избира зала в сградата на бившия дом на „Българо-съветска дружба” с оголени до бетон стени. Това предизвика приятна тръпка у всички абстиненти за нови случки и места в арт-пейзажа. Изложбата обаче не е много по-различна от предишните, показани в традиционните галерии „Райко Алексиев” и „Кръг+”: живопис, загубила живописното; скулптура, объркала десетилетието и дори века, в който се намира; сексуални пози, но без предишната предизвикателна еротичност, дори без вулгарност; кратки видеофилми за придаване на атмосфера и авторът в опит за словесно оправдание от Нютон до Св. Тереза. Залата има роля. Полуколоните я насичат и образуват нещо като иконостас, в който едни срещу други се разполагат работи от серията „Ангели-унищожители и екстазът на св. Тереза” (2006-2008) и по-стари работи, създадени от 2003 до 2006, с красноречиви заглавия „Соковете, цялото, тялото”, „Свободна любов”, „Любовни животни” и др. Авторът търси храмово въздействие, но заедно с това го „размива” с малко видео, малко музика, малко вино, малко ала-бала, като че ли се смущава от собствения си интерес към духовното.
Това, което виждам, от една страна е – известна доза искреност и дори наивност, от друга – нарочна небрежност и леко хулиганско поведение, от трета – твърде много рационалност при промоцията на събитието с покани, картички и каталог, събрала голяма публика от различен характер и както винаги медийно внимание. Занков притежава умение да „увлича масите” и в голяма степен на това се дължи неговата популярност. Активист в Интернет и издател за известно време на вестник (и в двете ориентацията и намирането на смисли са почти невъзможни задачи, но изглеждат ефектно и някак модно), организатор на срещите „На тясно” в „Хамбара” (най-добрият му досега проект), той запълва с действията си няколко празнини в хорските очаквания. Едната е необходимостта от по-разчупен език в говореното за изкуство, различен от официозния изкуствоведчески говор от 80-те. Другата е желанието за разговор, което след години на наложено мълчание, може да се освободи само на тъмно и с чаша в ръка (атмосферата на „Хамбара”). Третата е мечтата поне някой да бъде смел ако ти самият не можеш, да пуска хапливи забележки – ако на теб не ти стиска, да се държи като самотник и маргинал-романтик (с колело, куче и имидж на големия любовник) – както и ти би искал да се чувстваш понякога, но предпочиташ да се прибереш в топлия си дом.
Във всички действия на Венци Занков обаче (изключвам и не коментирам най-ранните му знакови за историята на българското изкуство пърформанси) има някаква несигурност или невъзможност да се достигне до край – винаги прозира известна колебливост, известна доброта, която се сблъсква с позата, наивност, която обърква и определя поведението на другите към него като към лошото детенце, което ще порасне. Затова и на мен емоционално дори и сега ми се иска да харесвам Венци Занков, но рационално ми е трудно, защото все по-малко разбирам какво прави.

Пловдив – Отражения от бъдещето

10.10-10.11.2009

от Мария Василева

Пътуването до Пловдив винаги е свързано с равни дози положителни емоции и разочарования, общо взето е неравно като паветата из Стария град. Информацията през есента идваше на талази: нощта на музеите е страхотна, есенните изложби са трагични…Една особена грапавост ме преследва в усещанията ми, за това какво се случва в Пловдив от години.
Основните притегателни центрове за мен там са Центърът за съвременно изкуство в Баня Старинна и галерия Сариев с artnewscafe. И двете места демонстрират завидни мениджърски умения. Малката галерия празнува петгодишен юбилей и за това време показа как едно миниатюрно пространство може да се превърне в огромен културен продукт. Сега тя сменя профила си от приложно изкуство към съвременно с премерен риск. Видът на мястото е променен, но първата изложба на Бора Петкова, Симеон Стоилов и Иво Бистришки е с мултипли, нещо, което запазва връзка с предишния характер, а и не нарушава разработената търговска стратегия. Майка и дъщеря Сариеви са хората, които организират и Нощта на музеите в Пловдив, откриха чудесното artnewscafe, издават бюлетин, поддържат два сайта и развиват невероятна рекламна дейност, като така успешно завъртат около себе си публика далеч не само от артистичните кръгове. Те намериха елегантен начин да направят галерията си хем светска, хем интелектуална, т.е. да прехвърлят мост от „високопрофилно” изложбено пространство към – условно казано – списание Едно като синоним на културния „гламур” у нас. Ще следя с интерес как галерията ще намери новия си профил.
Центърът в Баня Старинна, поддържан от сдружение „Изкуство днес”, ръководено от Емил Миразчиев, разработва мястото вече десетина години. Мога да предположа огромните усиля да се отвоюва общинска собственост и да се поддържа програма без значима общинска подкрепа. Тук излизат напред мениджърските умения на Миразчиев да осигурява средства за центъра, да се споразумява с общинарите и да поддържа активна международна програма. Мястото отдавна е на картата на съвременното изкуство в България и трудно ще си я представим без него. След толкова години, разбира се, очакванията и претенциите ни към изложбите в Центъра са високи.Този октомври там се откри изложбата „Отражения от бъдещето” (куратор: Емил Миразчиев, съкуратор: Якоб Рачек), част от международния проект Атлантида І (Скрити истории – Нови идентичности. Двадесет години след падането на Берлинската стена). В него по задание „български и международни артисти ще се фокусират върху бъдещето на демокрацията в Европа и най-вече върху заплахите и предизвикателствата, които се изправят пред нея – нови конструкции, рискове за сигурността, ограниченията на правото на свобода.” В тази колкото конкретна, толкова и обща тема се включват 32 художници – впечатляваща цифра и количество работи от различни години: от видеото на Красимир Терзиев „Библиотечна параноя” от далечната 1997 г. (показано по много добър начин тук) до съвсем нови или непоказвани работи на Орлин Неделчев, Лъчезар Бояджиев, Правдолюб Иванов, Дойчин Русев, Емил Миразчиев и др. Някои работи са доста интересни, други са представени добре, трети обаче или са слаби, или прекалено познати, или просто „попълват бройката” без очевидна нужда да участват точно в тази изложба. Това усещане не отменя убеждението, че в изложбата има какво да се види, но не премахва и усещането за известна небрежност в подготовката на част от проектите в Баня Старинна.

„Колекция Мусиз” в Българския културен институт в Хамбург

11 октомври – 1 ноември 2009

от Мария Василева

На 10-ти октомври т.г от името на Българския културен институт в Хамбург, Германия беше разпространено съобщение за представянето на „Колекция Мусиз” в залите му. В него се казваше, че за първи път ще бъдат показани работи от колекцията на Музея за съвременно изкуство в София (МУСИЗ). Припомняше се акцията за откриването на Музея на гара „Подуяне” през 2005 г. с разяснението, че въпреки липсата на сграда институцията събира колекция. След това се изброяваха имена на световноизвестни художници, попаднали в колекцията като Фиона Банър, Кати Барат, Сю де Беер, Джими Дърам,VALIE EXPORT, Мартин Кипенбергер, Гюнтер Рески, Анри Сала. Посочваше се уеб-сайт (http://bic-hamburg.de), телефони и e-mail за връзка, както и работно време.
Това съобщение мина в общия информационен поток и остана незабелязано от пресата. Единствено сайтовете „Културни новини” и „Svejo.net” публикуваха информацията във вида, в която я бяха получили. Не направиха впечатление нито бомбастичните имена на художниците, нито това, че един български музей притежава такава съвременна колекция. Не предизвика съмнение и споменаването на МУСИЗ – проект на художника Иван Мудов, с който той преди 4 години накара интелектуалци, журналисти и политици да пристигнат на гара Подуяне в очакване на откриването на Музей за съвременно изкуство. Никой не се усъмни и в съществуването на Български културен институт в Хамбург...
В съобщението има поне две очевидни (или лесно установими) неистини. Калекция МСИЗ не съществува. Български културен институт в Хамбург още по-малко. Но очаквания от автора скандал не се случи. Защо? Ето някои възможни отговори. Пресата спи, уморена от „скандала” с Давид Черни или чакаща пред родилния дом, за да съобщи сантиметрите на отрочето на Бербатов. Пресата не се интересува от съвременно изкуство или от изкуство и култура въобще. Не се интересува от българските културни центрове в чужбина и отдавна е загубила интерес към дейността на културното министерство. Връзката между културната общност и медиите отсъства и т.н., и т.н.
Какво представлява акцията на Иван Мудов този път и накъде е насочена? Всъщност художникът е поканен да направи арт-проект. Предоставена му е сграда – бивше казино в Хамбург, което Мудов решава да превърне в Български културен център – различен, но и подобен на всички свои събратя по света. Различен с това, че ще показва съвременно изкуство от най-висока класа (за целта местният колекционер Falckenberg му предоставя сбирката си). Подобен – защото всъщност никога няма да е отворен и ще може да се гледа само отвън – така както българските културни центрове в чужбина, макар и работещи, събуждат само съжаление с демодираната си, неадекватна дейност, която при отворени врати реално оставя публиката далеч навън.
Проектът на Иван Мудов е поредната сериозна закачка с държавната политика в областта на културата. В страна, където говоренето за съвременно изкуство, за негов музей, за Венецианско биенале е само част от „бон тона”, но на практика няма истинско разбиране и грижа. И извън страната, където от години културните центрове влачат жалко съществуване и са прашасали, позорно срамни за всички, които имат отношение към съвременните културни процеси. След липсата на реакция от страна на местната преса, идеята на Иван Мудов се сдобива с още един непредвиден елемент – фокус върху медиите, които също са на автопилот и са загубили чувствителност към елегантната провокация. Случаят „Давид Черни” е една пропусната възможност за сериозен разговор. Сега все още има шанс...

Откриване на галерия „Индустриална 11”

Павел Койчев „НИЕ И ТЕ – ТЕ И НИЕ”, 14 октомври-14 ноември 2009

от Мария Василева

Седя си на бюрото, възползвайки се от блаженствата на компютърната цивилизация и текстът на Чжуанцзъ, писан през 4 в. пр. Хр. и избран за мото на изложбата на Павел Койчев в новата галерия „Индустриална 11”, някак си не може да ме убеди. („На оня, който използва машина, работите вървят механически, на оня, чиито работи вървят механически, сърцето става механическо. Оня, който има в гърдите си механическо сърце, изгубва пълнотата на чистата простота. Който е загубил пълнотата на чистата простота, той няма да се утвърди в живота на разума. Оня, който не се е утвърдил в живота на разума, няма да подкрепи пътя.”). Представям си да трябва да напиша този текст на ръка… Не, благодаря. Това вече го минахме. Терзанията на Никола Вапцаров, Тери Гилиъм и братята Уашовски са красиви и страшни, но все пак утопични. Изложбата на Павел Койчев „Ние и Те – Те и Ние” директно и откровено иска да се включи по темата, като прескача от „Моторни песни” през „Бразилия” до „Матрицата”. Поетиката на машините (извадени от праха на фабричните халета и лъснати с пароструйка за целите и фасона на новото изложбено пространство), съчетана с антиестетиката на изкуствените цветя и фалшивия патос на стиропорените човешки фигури създава в мен известно неудобство – и заради други силни работи на Павел Койчев, и заради обърканото послание, което отправя с тази изложба новата галерия. Рекламирана като „част от дългосрочен проект, свързан с изграждането на голям културен център”, галерия „Индустриална11” има физическите дадености да се превърне в привлекателно място за любителите на изкуството. Просторно светло хале с индустриален привкус – това навсякъде по света се счита за добро начало. Впечатляващата за българските стандарти зала има, разбира се, и кусури – витрини от двете страни, липса на отопление и климатизация. Но на фона на реалността у нас тя има шанс да се превърне в интересно предизвикателство за художниците. Засега галерията няма заявена изложбена политика извън избора на куратора Весела Ножарова, чийто интереси са профилирани в областта на съвременното изкуство. Точно поради тази липса началото, поставено с толкова противоречива изложба, създава известен дискомфорт и тревожност по повод на нейното бъдеще. Дали това ще бъде поредната галерия тип „Сибанк / Върхове” (появата на доц. Георги Лозанов като говорител на официалното откриване също подтиква мисълта натам), при която изложбената дейност отразява неясните представи на собствениците за изкуството, техните капризи и настроения? Въпросът е колко души ще дават съвети и кои са те и доколко финансовата власт ще „натисне” културната политика на това пространство. Дано Весела Ножарова не се окаже в положението на Светлана Куюмджиева – между собствените си стремежи и началническите прищевки, между опита за независимост и финансовата осигуреност, между последователността и компромиса. Това скоро ще се разбере. Иначе беше приятно на откриването да се видят интелектуалци от други гилдии, които обикновено не ходят по изложби, но сега привлечени от бодрия съюз между пари и изкуство, очевидно виждат възможности и за себе си, и са готови да се разходят до тази не толкова привлекателна част на града. Засега оставам с надежда и светли очаквания към тази нова територия на изкуството в София, като се опитвам да завра скептицизма в най-далечното ъгълче на съзнанието си.