ЦВЕТЯ И РОЗИ

Български културен институт Хамбург

17.11.2009-07.01.2010

Истинското щастие е наблизо и напълно постижимо

От сайта „Кабала днес”

В българския език „цветя и рози” е жаргонен израз, който се използва, за да определи върховно щастие и блаженство. Разбира се, в употребата му има доста голяма доза ирония, доколкото в реалността подобна чиста наслада не съществува.

Изложбата, за която са използвани работи от колекцията на Софийска градска художествена галерия, се посвещава на „вечния стремеж към щастие”. Това романтично понятие занимава от столетия умовете на философи, теолози и обикновени граждани. Параметрите му са променливи – от хубавото ядене и новата кола до публичния успех или самопознанието. Като изключим някои религиозни учения, скептиците по отношение на постигането на вечното щастие преобладават. А както казва Оскар Уайлд, от двете трагедии в живота – да не получаваш това, което искаш, и да го получиш – втората е по-лоша.

Избраните работи коментират различни представи за щастието в съвремието. Неизбежно на места се явява и неговият антипод – нещастието, като двете страни на една монета и неразделна част. Боряна Росса показва постоянния процес на вътрешно убеждаване за постигнато щастие и разсъждава върху приликите и разликите между това да вярваш, че си щастлив и наистина да си такъв. Сашо Стоицов създава приказна градина, в която несъмнено и неизбежно човек може и трябва да се чувства щастлив. Иван Мудов и Десислава Димова подреждат натюрморти от човешки взаимоотношения, при които напрежението се крепи върху крехкия баланс между щастие и драма. Правдолюб Иванов създава гигантски сперматозоид от силикон като символ на патетичната мъжественост, но и като ирония на похабения материал. Алла Георгиева, Мариела Гемишева и Нина Ковачева се съсредоточават върху женското щастие и неговата възможност/невъзможност. Цветето-вентилатор на Лъчезар Бояджиев е създадено да внесе малко късче наслада в ежедневието. Надежда Олег Ляхова съпоставя дигиталната радост и опиянение с реалната такава. Градският рай на Лъчезар Бояджиев за някои се превръща в ад. Викенти Комитски се обръща към световния ред като събира континентите на една плоскост и ги прави обозрими и заедно. Калин Серапионов разсъждава върху относителността на щастието, вкарвайки физическа любов сред произведенията в музея. Иван Мудов създава вино за откривания на изложби – често пъти сериозно и единствено основание за посещаване на подобно събитие.
Макар и да представлява специално подбрана селекция, изложбата в голяма степен е представителна за съвременното българско изкуство през последните десетина години. Отличителните му черти са в много по-голяма степен хуморът и иронията отколкото драмата и скръбта. В известен смисъл експозицията е скромно продължение на изследването на Харолд Зееман „Blood &Honey. Future’s In the Balkans” и насочване на разговора за тези географски ширини в малко по-различна посока.

Мария Василева
Куратор на изложбата