Изложбата е резултат от срещата между различни авторски позиции. От една страна е художникът със своя пластически език, индивидуален опит и художествени решения; от друга – кураторът, който изгражда контекст, предлага интерпретация и създава отношения между произведенията, пространството и публиката. Тази среща може да бъде изключително продуктивна, когато двете позиции се допълват, поставят се под въпрос и взаимно разширяват възможностите си. Но може да породи и съществено разминаване, когато кураторската концепция започне да определя прочита на произведенията, вместо да извежда смисловите възможности, заложени в тях.
Изложбата на Павел Койчев в Софийската градска художествена галерия с куратор Иво Милев поставя именно този въпрос. Тя е пример за опит да се изгради цялостен изложбен разказ, който обединява произведенията чрез философска идея, текстова интерпретация и сценографско решение. В подобна изложбена конструкция кураторската позиция неизбежно придобива авторски характер. Тя не просто посредничи между художника и публиката, а участва в създаването на ново значение на произведенията. Именно затова е важно да се проследи доколко предложените смислови връзки произтичат от самото изкуство и доколко го подчиняват на предварително формулирана теза.
Разширяването на кураторската роля превръща въпроса за авторството и границите на интерпретацията в съществен проблем на съвременната изложбена практика. Кураторът може да въвежда исторически и политически контексти, да работи с архитектурата, светлината, звука и различни медии, да създава отношения, които не са очевидни в отделните произведения. Изложбата може да бъде самостоятелна форма на критическо мислене, но нейната убедителност зависи от способността ѝ да установи продуктивна връзка между собствената си концепция и художествения език на представения автор.
Тази връзка не предполага непременно съвпадение на намеренията или безусловно следване на позицията на художника. Тя изисква интерпретацията да има основание в произведенията, да разкрива техни съществени особености и да запазва възможността за различни прочити. Между кураторската идея и художествената работа трябва да възниква продуктивно напрежение, от което се ражда нов смисъл, а не просто визуална илюстрация на предварително формулирана теза.
В случая с Койчев това взаимодействие остава проблематично. Кураторският текст предлага широка философска рамка, която започва от формата, формообразуването и метаморфозата – характеристики, представени като основни за творчеството на художника. Това е възможна отправна точка, но и твърде обща характеристика, която би могла да се отнесе към значителна част от скулптурното изкуство. Следват позовавания на предишни произведения на Койчев, на пришълците, на алтернативните форми и на човешкото въображение като противовес на свят, подчинен на необходимостите. Постепенно обаче конкретният разговор за скулптурата отстъпва пред една всеобхватна поетична конструкция.
Във втората част на текста се появяват четирите елемента – огън, вода, земя и въздух. Те са представени като сили, които се противопоставят, но намират помирение в проявените си форми. Оттук се стига до крехкото равновесие на света и до заключението, че сме принудени да живеем в свят на сътрудничество. „Всъщност това е самата идея на тази изложба…“, заявява кураторът. Но как четирите елемента структурират експозицията? Как се свързват с конкретните произведения и какво ново разкриват в тях? Между формата, стихиите, равновесието и сътрудничеството са прокарани асоциативни връзки, които обаче не са развити в последователна интерпретация на скулптурите.
Тук се открива съществено разминаване между заявената кураторска идея и потенциала на самата изложба. Тя предлага и друга, далеч по-конкретна линия на прочит: преплитането на библейски теми и иконографски решения със сцени от всекидневния живот. Срещата между сакралното и делничното би могла да отвори важно поле за интерпретация: как познатите религиозни образи се пренасят в съвременна пластическа среда; какво се запазва от първоначалната им символика и какво се променя при съприкосновението им с обикновени човешки жестове и ситуации... Именно в това взаимодействие би могъл да се разкрие специфичният смисъл на фигурите на Койчев.
Религиозната иконография не е просто набор от визуални мотиви. Тя носи историческа памет, разпознаваеми композиционни модели и символни значения, които могат да бъдат преосмисляни, но не и автоматично сведени до универсални послания за хармония и сътрудничество. Между библейския сюжет и сцената от всекидневието може да възникне продуктивно напрежение: между вечността и преходността, ритуала и обикновения жест, символа и конкретното човешко присъствие. Въпросът е дали изложбата прави тези отношения видими, или ги подчинява на предварително зададен разказ.
Преплитането на библейски иконографски модели със сцени от всекидневието е една от най-интересните възможности за прочит на изложбата. То поставя въпроса как сакралното се пренася в обикновеното и как всекидневният жест може да промени значението на познатия религиозен образ. В този случай обаче сценографската организация и кураторският разказ сякаш предварително определят посоката на интерпретацията, вместо да оставят самите фигури, жестове и композиционни отношения да произведат смисъла. Така тяхната многозначност рискува да бъде редуцирана до обща философска притча.
Особено показателно за предварително зададения режим на гледане е настояването в кураторския текст, че на пришълците „съчувстваме“. Тук интерпретацията не просто описва възможна реакция на зрителя, а определя емоционалния режим на гледане. Скулптурите са превърнати в носители на уязвимост, самота и нужда от съпричастност. Но дали именно това е най-същественото в тях? Дали тяхната странност трябва непременно да бъде преведена на езика на съчувствието? Не се ли губи така нещо по-интересно – тяхната непроницаемост, физическа необичайност и способност да съществуват извън човешките ни психологически проекции?
Този проблем се усеща особено силно в пространството на галерията. Една от устойчивите особености на пластическия език на Койчев е способността му да извлича монументално присъствие от материали, които по природа изглеждат леки, нетрайни или дори банални. Стиропорът, с който художникът често работи, не е пречка пред скулптурната убедителност. Напротив, материалната условност и привидната крехкост могат да се превърнат в източник на сила. Фигурите притежават мащаб, тежест и самостоятелно присъствие независимо от фактическата лекота на материала.
В настоящата изложба това качество сякаш е отстъпило. Вместо да изглеждат монументални, фигурите придобиват бутафорен, сценографски характер. Напомнят елементи от декор, подредени така, че да обслужват предварително замислена композиция. Когато към тази театралност се прибави сантименталният тон на кураторския текст, възниква опасност скулптурите да бъдат възприемани не като самостоятелни пластически тела, а като герои в предварително разказана притча. Сценографското подреждане в случая не просто организира пространството, а променя начина, по който се възприемат произведенията.
Въпросът за авторството не може да бъде отделен от въпроса за отговорността. В изложба, създадена специално за определено пространство, не винаги е възможно да се прокара ясна граница между идеите на художника и решенията на куратора. Но това не прави невъзможна критическата оценка на крайния резултат. Кураторът носи отговорност за концептуалната и пространствената рамка, чрез която произведенията достигат до публиката, независимо от това кой е предложил отделните инсталационни решения. Именно тази рамка определя отношенията между произведенията и начина, по който те биват възприемани.
В крайна сметка изложбата заявява равновесие, сътрудничество и помирение на противоположностите, но не показва достатъчно убедително как тези идеи се превръщат в пластически и пространствен опит. Остава неясно и как библейските теми, иконографските решения и сцените от живота променят значенията си в съчетанието си. Вместо да остави произведенията да породят въпроси, изложбата бърза да им даде отговор; вместо да разкрие напреженията в тях, ги успокоява чрез обща, съчувствена и примирителна реторика.
А може би именно напрежението заслужава да бъде запазено. Силата на скулптурата на Павел Койчев не се изчерпва с поетичните асоциации, които поражда, нито с възможността да бъде включена в разказ за човека и света. Тя е в способността на формите да се противопоставят на очевидното, да нарушават очакванията ни за материал, мащаб и присъствие. Срещата между сакралния образ и всекидневната сцена би могла да усили тази способност, ако оставя значенията отворени и допуска неочаквани връзки, вместо да ги затваря в предварително зададена притча.
Въпросът не е дали изложбата има концепция, нито дали кураторът има право на собствена авторска позиция. Тези неща са даденост на съвременната изложбена практика. Същественият въпрос е какво се случва с произведенията в резултат на тази намеса. В случая разминаването между кураторския разказ и пластическото присъствие на скулптурите поставя под съмнение не само ефективността на експозиционните решения, но и самата интерпретация, която ги обединява. Вместо да разкрие нови измерения в изкуството на Павел Койчев, изложбата на моменти ограничава възможностите за неговото възприемане, подчинявайки ги на концепция, която не намира достатъчно убедителна опора в произведенията.
Може би най-важното условие за едно смислено сътрудничество между художник и куратор е не постигането на съгласие на всяка цена, а запазването на пространството за различие. Защото изложбата не би трябвало да бъде нито просто представяне на произведенията, нито илюстрация на кураторската идея. Тя би трябвало да бъде мястото, в което двете авторски позиции се срещат, без едната да обезсилва другата.
Няма коментари:
Публикуване на коментар