Концепция за водещи музеи в София

Изготвил: Министерство на културата, февруари 2010

http://issuu.com/mariaart/docs/myzei-koncepcia

коментар от Мария Василева

На 5 февруари 2010 г. Министерството на културата представи пред музейни директори своята „Концепция за водещи столични музеи”. Тя е изготвена от екип от архитекти, начело с проф. Тодор Кръстев, със съдействието на представители на министерството. Концепцията е амбициозно и смело начинание за цялостен анализ на музейната ситуация в София – нещо, което не е правено от десетки години и от което несъмнено има нужда. В проекта има плюсове и минуси, добре обосновани предложения и не достатъчно аргументирани идеи. Концепцията изпреварва една генерална стратегия за музейното дело в България (припомнете ми кога е писана последната…), в която да бъдат подчертани приоритетите в настоящия момент и отговорността на държавата. В този стратегически план за действие би трябвало да се запише например, че музеите действат като образователни институции (защото сега те не действат като такива), че развиват фондовете си (защото не го правят от повече от 20 години), че внедряват новите технологии (защото нямат дори компютри) и т.н., и т.н. Отново каруцата е пред коня и разбъркването на музейната карта, обединяването на институции, смесването на колекции се обсъжда без да са изяснени главните цели. Това е съществена липсваща част от ненаписаната културна политика. Нейното наличие ще ни даде увереност, че всички други действия и намерения са в правилната посока на „обслужване” на по-високи идеали.Странно е, че в изготвянето на тази концепция още от самото начало не са включени експерти по музейно дело. Това, че е създадена от архитекти, е очевидно. В нея се говори повече за сгради, архитектура, археология, отколкото се показва познаване на същинския живот на музейните институции в София. Резултат от това е изнесената теза за „раздробена и дублираща се музейна мрежа”. Подобно заключение показва, че отделните музеи и филиали се разглеждат като механични единици без да се държи сметка за конкретното им място в живота на града. Световната тенденция е тъкмо към разслояване, към поддържане на повече музейни единици, които със своя различен характер и мащаб изграждат мрежа и създават възможност за т.нар. „културни маршрути”. Тенденцията към окрупняване на музеите и свеждането им до няколко е обезпокоителна. Говори се за „липса на единство в политиката и управлението на различните музейни обекти”, споменава се, че „във всяка група (държавни, ведомствени и общински музеи – б.м.) се лансират различни идеи за управление и развитие, което внася непоследователност в общата музейна политика.” Прочетете това на обратно (като смисъл) и си направете изводите. Това, че държавата се превръща в единствен елемент в културната политика, личи и от предложението Музеят за история на София и Софийска градска художествена галерия да се обединят и да се ръководят от смесен държавно-културен институт. Едно изречение специално за Градската галерия, спомената само веднъж именно във връзка с това замислено обединение и предложението новият музей да се помещава в сградата на двореца. Дали това не означава, че някой отново иска сградата на „Гурко”1?Относно „Каре 500” – от архитектурна гледна точка предложението звучи разумно и осъществимо. Липсва идеен план как точно ще стане сливането на Националната художествена галерия и на Националната галерия за чуждестранно изкуство. Дано опаковането на колекциите и ремонтите не започнат преди да има ясна концепция за това.
 Според зам. министъра д-р Тодор Чобанов концепцията няма задължителен характер, макар че текстът завършва с предложение Министерски съвет да я приеме и да възложи на Министерството на културата да пристъпи към конкретни действия към реализацията й. Той спомена и че ще се създадат работни експертни групи, които да развият проекта от тук нататък. Факт е обаче, че дори въпросното „обсъждане” в министерството на културата не се протоколираше, а от средата нататък нямаше и отговорен представител на Министерството. Мненията и забележките на директорите и присъстващите уредници на музеи останаха недоизслушани.
- - -
НА ЗАСЕДАНИЕ НА МИНИСТЕРСКИ СЪВЕТ ДНЕС БЕ ОДОБРЕНА КОНЦЕПЦИЯТА НА МИНИСТЕРСТВОТО НА КУЛТУРАТА ЗА ВОДЕЩИ СТОЛИЧНИ МУЗЕИ

(10.02.2010)
На заседание на Министерския съвет днес бе одобрена Концепцията на Министерство на културата за водещи столични музеи, внесена от министъра на културата Вежди Рашидов.
С концепцията се предприемат дългосрочни действия за оформяне на 4 музейни комплекса: „Национален музей на визуалните изкуства”, Национален музеен комплекс „Арсенала”, „Музей на София” и „Музей на тоталитарното изкуство”.
„Национален музей на визуалните изкуства” (т. нар. „Български Лувър”) ще включва Националната галерия за чуждестранно изкуство и комплекса от сгради в карето между бул. „В. Левски” и улиците „Московска”, „19 февруари” и „Оборище” (т. нар. кв. 500).
Национален музеен комплекс „Арсенала” ще включва зоната около Софийския арсенал, където ще бъде бъдещият „Музей на съвременното изкуство”.
„Музеят на София” ще бъде разположен в сградата на сегашната Национална художествена галерия. Експозицията и фондовете на Националната художествена галерия ще бъдат в Националния музей на визуалните изкуства („Българският Лувър”).
„Музей на тоталитарното изкуство” ще бъде разположен в сградата, където се помещаваха студиата на бившата телевизия „7 дни” в жилищен район „Изгрев”, ул. „Лъчезар Станчев” 7.
Концепцията за водещи столични музеи може да се види в раздел „Нормативни документи”, секция „Проекти на нормативни документи” на сайта на Министерство на културата.

Галерия "Българи"
София, 30.01.2010

Лица на модернизма (и други) в НХГ

от Мария Василева

На 17 декември 2009 г. в Националната художествена галерия беше открита изложбата „Лица на модернизма. Живопис от България, Гърция и Румъния, 1910-1940”. Сериозен проект, който включва 120 творби на автори от трите балкански страни, подбрани от кураторите Ирина Генова, Мариана Вида и Такис Мавротас, подкрепен от Културната програма (2007-2013) на Европейския съюз.

Това се случи един ден след като директорът на една от институциите-съорганизатори – НХГ, беше уволнен. Откриването беше комично-тъжно. Церемонията се ръководеше от Бисера Йосифова, край нея бяха кураторите и чуждестранните гости, а Борис Данаилов стоеше прав до една колона далеч от официалната трибуна. Такава жалка картинка може да се види само в България. От Министерството на културата никой не присъстваше на това важно събитие – както за подопечената им галерия, така и за реалното международно културно сътрудничество, за каквото постоянно чиновниците там приказват. Като че ли ги беше срам, че не са съобразили да изчакат още един ден, та да не се случи тази толкова нелепа ситуация. Както се казва: пак се изложихме пред чужденците…

Струва ми се обаче, че тук има и нещо друго. Една особена безпардонност и взимане на решения от позицията на силата. Признавам, че не знам мотивите за уволнението на Борис Данаилов – те не са и оповестени. Преди известно време той беше разследван във връзка с проведени ремонти в сградата и новите хранилища, но за конкретни злоупотреби информация няма. От една страна е интересно, че уволнението на директора на една от най-големите национални културни институции не предизвиква никакъв интерес в медиите. Странно е, че и уволняващите не смятат за необходимо да оповестят своите мотиви (ако помните преди време така уволниха заместник-директора на НХГ Борис Климентиев и никой не разбра защо). Уволненият също мълчи, което може да значи две неща – или е виновен за нещо, или е отчаян и не му се занимава.

Имам професионални несъгласия с политиката, която Борис Данаилов водеше като директор на НХГ. Всички знаят официалното му становище, че мястото на съвременното изкуство не е в музея, изказано на официален форум (http://sghg.cult.bg/exhibitions/Exh-bg/exhibit_export-import-bg_dis.html); както и начина, по който с част от екипа си се опита да поднесе като свършен факт историята за „Музея за съвременно изкуство”. Дори и ако се абстрахирам от това, следейки работата на НХГ, виждам като тенденция изложби със средно качество. Не искам да омаловажавам труда на колегите, но като цяло усещането е за компромис – нещо, което една националната художествена галерия не може да си позволи. Може би греша, но ми липсва категорична изложбена политика и нещо, с което тази институция да покаже, че е една крачка напред в сравнение с другите.

Това, обаче, са творчески спорове и дискусии, които могат да се водят в професионална среда. В случая става дума за сили, които са извън нея. И у мен остава някакво неприятно усещане, че това, което се случва в НХГ, не е до край ясно и чисто. И сигурно се случва и на други места и нива по същия начин. А всички мълчат.

Мария Василева е поканена за куратор на "Август в изкуството" 2010

Официално (прекалено много) автоинтервю

- Какво ви накара да приемете предложението да бъдете куратор на следващото издание на „Август в изкуството”?
- Следя фестивала от началото. Участвала съм в няколко дискусии, посветени на съдбата му. Правила съм и малък кураторски проект за едно от изданията. Писала съм многократно за него и нерядко съм била критична. Смятам, че има много енергия около този проект. Не подценявам и възможността да работя в прекрасното пространство на варненската художествена галерия.
- Как виждате „Вашето” биенале?
- Смятам, че положителното при „Август в изкуството” е, че той още не е намерил точната си формулировка. Това го предпазва от задължителните ограничения на схемата. През годините фестивалът се е променял и все още е в движение. Отначало цялата варненска сцена се обединяваше в неговия фокус. Това беше време на ентусиазъм и еуфория, когато изкуството имаше нужда от такава обща подкрепа. От това обаче страдаше лицето на фестивала – то беше някак си прекалено шарено, разпиляно и противоречиво. Процесът вървеше към изясняване на визуалния му образ, което естествено доведе и до идеята отговорността да бъде поета от един куратор. В момента се проверява успеха на тази формула. Ще видим дали тя ще проработи в нашите условия, но в световен план е доказала издръжливостта си. Аз смятам, че „Август в изкуството” е достигнал такава точка в развитието си, в която ще е полезно да се представи проект, концентриран в своята цялост и качество.
- Това означава ли, че ще изключите частните галерии от интереса си?
- На този етап мисля да съсредоточа усилията си в Градската художествена галерия и в Къща-музей „Георги Велчев”. Бих работила и с частни галерии, които споделят моите интереси – такава е „Буларт”, например. Разбира се, надявам се към биеналето да има и съпътстваща програма и в нея всички, които искат да се включат, са добре дошли.
- Имате ли вече концепция?
- Концепцията ще бъде готова в началото на следващата година и тогава ще бъде разпространена. Това, което мога да споделя е, че за мен е важно мястото и времето на биеналето – именно град Варна през 2010 година. Иска ми се това по някакъв начин да се „чете” в проекта. Това е и начин изложбата да бъде интересна за по-широк кръг публика. Обществената подкрепа за мен е важна. Такъв голям проект не трябва да бъде само за ограничена консумация.
- Един невралгичен въпрос – ще бъдат ли включени варненските художници?
- Не бих робувала на подобно изискване. То е обидно и за куратора, и за художниците. Ако има автори, които отговарят на идеята ми, те ще бъдат поканени да участват, но не защото са варненски, а защото са добри и интересни. Вече направих доста срещи и открих художници, с които мога да работя. Дали това ще се случи в рамките на „Август в изкуството” или в някой друг проект, е въпрос на диалог.

Richard Wright - носител на наградата Търнър за 2009

'There's too much stuff in the world'

Станислав Памукчиев. Хронотопи – черно, бяло

Галерия „Райко Алексиев”, 1-31 декември 2009

от Мария Василева

10 причини да спомена Станислав Памукчиев в този блог:

1. днес той е почти единственият от „СБХ-а младостта ми”, с когото намирам общ език (макар че е привърженик на фразата „една особена чувствителност”, на която аз не съм)
2. не дели изкуството на „стойностно” и „съвременно”
3. към последното се отнася възможно най-адекватно
4. добронамерен е
5. има много точна преценка за себе си (виж интервюто му на: http://liternet.bg/publish/evladova/stpamuk.htm)
6. навремето рисуваше едни беззащитни фигурки и правеше монохромна живопис в ерата на монументалността и „живописната живопис”
7. не губи енергията си и продължава да си поставя грандиозни задачи
8. той е сред малцината (от по-широкото му обкръжение), които не пълнят изложбени пространства, а ги мислят
9. мек е, но може да бъде и твърд, когато се налага
10. веднъж ми помогна да наредя една изложба

Десислава Димова. Портрет на художника като млада

Фондация Развитие XXI, С. 2009

от Мария Василева

Когато прочетох публикувания откъс в юбилейния вестник на галерия Сариев, доста се разочаровах. Текстът ми се стори претенциозен, разхвърлян, наивен. Цялата книга създава различна представа. Тя е написана в стилистиката на модната фрагментарност – уж случайни, взети оттук-оттам разсъждения, нещо като опита да живеем динамично и разнообразно – да правим високо изкуство, но да не са ни чужди плебейски занимания като ходене на бар с повръщане, да презираме лайфстайла, но сладостно да се подаваме на изкушенията му, да бъдем професионалисти, но и да иронизираме прекалените „читанки". Всичко това е подкрепено с конкретиката на живеенето в града София с неговите места, проблеми и лица. Този ход никак не е изненада за тези, които следят съвременната българска литература. Появява се в книгите и на Радослав Парушев, и на Тома Марков, и на много други. Така че четеното се извършва на две нива. Първото е разпознаването на тези жалони-връзки с действителността, което дава на читателя увереността и самочувствието, че щом ги разпознава, значи и той живее. Когато разказът кривне от реалността (нали все пак става дума за роман, а не за документалистика), читателят е хвърлен в ужас – кое е истина и кое неистина, къде свършват фактите и започват фантазиите, и въобще реалните факти реални ли са и животът, който живеем, не е ли измислен? Едва ли съвременните пишещи са се наговаряли да използват същата схема на „фикшън и факшън" (Силвия Чолева ми припомни термина). Какво тогава налага това своеобразно клише? В него между другото се появяват имена на места и хора, които не са постоянно в рекламите и на малкия екран. Като че ли има нужда да се изяви този скрит градски пласт, който съществува и живее, и който дава увереност за наличието на една интелектуална общност, необединена от творчески съюзи, но сплотена от омерзението си към чалгата, мутрите, моловете и медиите (тук Силвия Чолева каза, че ние „концептуалистите" много си измисляме разни работи и че нещата са далеч по-прости).

Десислава Димова базира текста си на същия принцип – реални случки и герои се преплитат с измислената героиня, нещо като alter ego на авторката. Тя омесва полу-автобиографичния стил на Джойс в „Портрет на художника като млад" с историята на Оскар Уайлд за красивия Дориан Грей, който обсебен от собствената си красота, иска портретът му да старее вместо него. В крайна сметка се получава Künstlerroman – специфичен жанр за творческото съзряване на автора, по време на което той/тя е особено чувствителен към „недъзите на обществото". Затова и в книгата има доста коментари и оценки на живота. Тук в положителна посока проработва непорочността на авторката от гледна точка на литературна суета. Тя се хвърля смело в територии, които „истинските" писатели избягват, за да не ги обвинят в опит за социална критика, не дай си боже! (затова пък за съжаление романите им остават само на повърхността на вица като последното ми разочарование – романът „Майка" на Т.М.). Деси Димова не се страхува да „влезне в действителността" (думите са нейни) и да я опише, като ни поднесе един не лош портрет на софийската реалност днес – виж главата „Дързост и красота".

Разбира се, като изкуствовед и човек, свързан с българската и световната практика на съвременното изкуство, авторката се чувства най-сигурна, когато говори за художниците. Самият скелет на книгата е изграден на базата на не/отъждествяването й с жена художничка от началото на 20. век – Елисавета Консулова-Вазова. Вмъкнатите на различни места из текста наблюдения и коментари за ролята на съвременния художник са колкото общи, толкова и описват конкретната ситуация, в която се намира българският художник (с. 49-51, 115-116, 119, 151-152, 179) без да са морализаторски и поучителни. Въобще езикът успява да балансира между културното и хулиганското като не се насилва в нито една от двете посоки (бих извадила от книгата дългия пасаж за Фройд, Вилхелм Райх и Бернаез, защото прилича на току-що научен урок). Все пак да не се забравя, че това е роман. Помня го и аз, иначе трябва много да се подразня от това, как авторката „клъвва" група „8-ми март" (с. 56), но ще вярвам, че е заради повествованието, защото нали тя преди години написа толкова хубави неща...(http://www.kultura.bg/media/my_html/2144/c-jeni.htm). Или може би тогава е било фикшън, а романът е много по-факшън?

В крайна сметка, книгата на Деси Димова дава повече поводи да помислим за времето ни (независимо от постоянно присъстващата ирония), за жените и мъжете, за художниците и антихудожниците, отколкото сме срещали напоследък дори и в най-интелектуалните разговори на маса.