За Дюшан и за нас - едновременен сеанс

Разговор с Мария Василева, куратор на изложбата “Защо Дюшан? От обекта до музея и назад (125 години)”, в САМСИ, до 1 април 2012

Публикувано в списание Блистер

Какъв е специфичният, български път към Дюшан?

През 1995 г. Лъчезар Бояджиев създаде серията от 9 посвещения на известни художници, между които и Дюшан. Тя е представена на 4-тото истанбулското биенале и това е едно от първите сериозни международни участия на български художници. Във фотоинсталацията "Едновременен сеанс на девет дъски" Л. Бояджиев разиграва мечтания fair play на съвременното изкуство между художник и колеги, куратор, критик, колекционер, спонсор, галерист, директор на музей на съвременното изкуство. Независимо от намигването, обръщането към световни имена по това време е с позитивен знак и с голяма доза оптимизъм. Днес Красимир Терзиев поставя на пода на Музея за съвременно изкуство прасе, което се присмива над всеки влезнал там. Разбира се, между тези два полюса има много нюанси. Но като цяло българският път към Дюшан е изцяло повлиян и рефлектира ситуацията в държавата - от надежда за промяна до състояние на пълно отчаяние, в което сега голяма част от интелигенцията пребивава.

Смяташ ли наистина, че отношението към Дюшан може да послужи за очертаване на идеологическата граница на термина „съвременно изкуство" в българския контекст? На места в текстовете на художниците в издадения изложбен вестник прозира именно тази специфична посветеност и принадлежност.

Отношението също е поколенчески и в този смисъл исторически проблем. По-младите просто не различават като художници хора, които не са чували за Дюшан. Дори и да не правят проблем от това, те просто не ги интересуват. Ограничаването на света е съвременен способ за оцеляване. По-възрастното поколение изпада в сериозна драма, защото познава и едното, и другото. Може би точно затова то по-ясно може да отграничи изкуството „преди" и „след" Дюшан. Изненадах се от текста на Сашо Стоицов за изданието, в който обяснява, че Дюшан директно е изиграл важна роля в процесите в българското изкуство през втората половина на 80-те г. на 20. век. По този повод дори в уводния си текст се опитах да формулирам идеята за несъзнателния реди-мейд, който наистина шестваше през този период. Дюшан не е само „намерен обект". Той е символ на художническо поведение, олицетворяващ свобода, разкрепостеност, провокация, но и самоирония. Напоследък съм въвлечена в един проект на СБХ - институция, с която отдавна съм прекъснала професионални взаимоотношения. Изумена съм каква агресия и нетолерантност към съвременното изкуство съществува у някои членове на управителния съвет. Всъщност винаги съм знаела, че това не е преодоляно, но сега ми се очертаха истинските измерения на проблема. В този смисъл Дюшан наистина е граница.

Преди години, в библиотеката на музея SMAK в Гент бях поразена от рафта с книги, посветени на Дюшан. В Академията в София, която аз съм завършила, не си спомням да съм чувала въобще неговото име. В този смисъл несъмнено става дума и за особености на културната и образователна традиция. Сега, когато сме изправени пред въпроса „Защо Дюшан?", сме изправени пред възможността да дадем оценка, да се самоопределим, тези крайности в двата полюса про и анти, тези непонятни втвърдявания на позициите, за които ти говориш, 20 години след българския „реди мейд", още веднъж изважда на преден план тези, като че ли непоклатими, базисни за изкуството проблеми.
Изложбата ти обаче е колкото за Дюшан, толкова и за музея, тази болезнена тема за българското изкуство. Каква е позицията на изложбата спрямо музеят?

Имах сериозен проблем да накарам някои от художниците, с които по принцип работя, да участват в изложбата, да „прескочат“ прага на този музей, който не се случи добре, не изглежда добре и не функционира добре. Самата аз дълго се колебах, проведох много разговори, за да усетя настроенията и да разбера различните гледни точки. От друга страна, аз отдавна съм институционален човек. Вярвам в институциите и в това, че могат да бъдат полезни, ако там работят точните хора. Високомерното стоене отстрани не ми е в характера. Виждам смисъл в действията. Затова и реших да направя изложбата в САМСИ. Разбира се, не коя да е изложба, а точно тази. Дюшан е свързан по специфичен начин с институциите – било то изложби или музеи. Създава свой собствен портативен музей в куфар, който отдавна е „влезнал“ в българското изкуство чрез работата на Иван Мудов „Фрагменти“. Тя, от своя страна, е свързана с проекта му МУСИЗ и обществените нагласи за създаване на музей на съвременното изкуство в България. Така че Дюшан символично вече е в българския музей или поне в хипотезата за него, а изложбата „Защо Дюшан?“ също работи с хипотези и с най-голямата – какво би станало ако имаме нормален музей на съвременното изкуство, например. Така че според мен самият акт изважда наново разговора за музея, който далеч не е приключил. Естествено това не можеше да стане без да се мине през критика на институцията. Виждаме я директно в работите на Лъчезар Бояджиев, Самуил Стоянов, Красимир Терзиев. Виждаме я и в отсъствието на Иван Мудов от изложбата, с когото не можахме да постигнем съгласие какво да покаже и в крайна сметка решихме, че така е по-добре. Оттук нататък изложбата и връзката й с този музей трябва да има продължение в разговори като този. Тезите са различни: подчертаване на очевидното разминаване между това какво художници и куратори разбират под съвременно изкуство и какво администратори (контрастът между работите в изложбата и скулптурите около музея); липсата на връзка между реалната художествена сцена и институцията; в крайна сметка и заявката, че музеят е наш и ние трябва да се борим за правото си да го направим такъв какъвто трябва да бъде.

Често се питам какъв полезен ход имаме ние като хора, за които музеят през последните години беше нещо като мантра, като панацея за това изкуство. Ето че сега го имаме, музеят, формално, но практически той не съществува. Няма я колекцията, няма я музейната политика. Смяташ ли, че след твоята изложба би имало някакви последствия за този музей?

Една изложба не може да промени ситуацията. Обаче говоренето около и след нея може да събуди и настрои общественото мнение. Превръщането на музея в институция със статут, бюджет, ръководство и екип е в ръцете на Министерството на културата. За да се случи това, трябва да се упражнява постоянен натиск. Наскоро видяхме, че в това има смисъл (обединяването на неправителствени организации срещу лансираната от МК фестивална програма). Опитвам се да правя изложби, които не са затворени в себе си и които разчитат на продължение. Много често оставам разочарована именно в тази част. Такъв беше случаят с проекта ми „Изборът", в който 43-ма изкуствоведи бяха поканени да изберат по една работа от колекцията на СГХГ и да обосноват решението си. Очаквах след нея да се появят текстове, анализиращи променения пейзаж на българското изкуство през последните 20- години, различните критерии, начини на писане и т.н. За съжаление нищо такова не последва. Освен че липсата на критика днес се чувства осезателно, отсъстват и хора, които да теоретизират и така да надграждат кураторските идеи. Докато погледът е насочен само в детайлите на даден проект, а не провижда смисъла му в цялостния контекст, изложбите ще оставят бледи следи.

Мисля, че тук отново трябва да се върнем към проблема с образованието. Това, което аз съм учила, беше дълбоко не-теоретично. Една обща история на изкуството. Сега около Дюшан въпросът за теоретичната подготовка на изкуствоведи и художници, особено на художниците, излиза натрапчиво на преден план. Все пак Дюшан предлага много повече от иронични реплики на тема писоар! Като куратор имаше ли в теб стремеж да избягаш от този стереотип?

Аз харесвам иронията. За мен беше важно изложбата да не поставя граници. Единствено насочвах мисленето в определени посоки, но без това да се превръща в условие. Исках изложбата да е разнообразна и да се чете по различни начини. Тя не е изложба-спектакъл. Не е разчетена да те грабне от пръв поглед. Пространството не позволява такъв подход. За сметка на това „води“ зрителя на много места – от писоара до фонтана, от обекта до музея.

Много често твоите проекти са съпътствани от събития - лекции, образователни елементи, дискусии, сега не предвиждаш нещо такова, въпреки и именно идеологическата полемичност на проекта. Защо?

Може би визираш дискусията около проекта „Експорт-Импорт" (която и до днес не е изгубила актуалност), презентациите на художници в неговите рамки, срещите с автори и куратори в първата фаза на проекта „Място за срещи". Някои от тях правихме с Центъра за култура и дебат Червената къща, с Деси Гаврилова и с теб. Що се отнася до изложбата „Защо Дюшан?" - ето тук идва ролята на екипа и смисъла на това да се работи в екип. В случая аз бях на практика сама. Силите ми стигнаха да организирам 25 художници, 35 работи, да издам съпътстващия двуезичен вестник, както и да подготвя биография на Дюшан с репродукции за задоволяване на елементарни образователни потребности… В процеса на социализиране на проекта трябва да участват още много музейни звена, които в случая отсъстват.

Да се върнем на работите в изложбата. Как достигна до този списък от автори?

Първо поканих художници, които вече са правили работи „по" Дюшан - Л. Бояджиев, К. Прашков, Ив. Мудов, Вл. Иванов, В. Симитчиев, С. Николаев, П. Цанев, В. Комитски, К. Тонев. След това такива, за които знам, че имат специално отношение към него и го показват в работите си като Пр. Иванов и С. Стоицов. Интересно ми е да работя с автори, които винаги ясно изразяват обществената си позиция като Кр. Терзиев и С. Стоянов. Членовете на група „8-ми март" се вписаха естествено заради женското алтер его на Дюшан - А. Георгиева, А. Попнеделева, Н. О. Ляхова. Поканих художници, които харесвам - Р. Букова, Ст. Батоева, М. Минов и такива, с които не бях работила досега и ми беше любопитно да експериментирам - В. Ченков и Н. Ковачев. Художници, на които мога да разчитам - Н. Ковачева и В. Стефанов, и такива, от които очаквам изненади - Б. Петкова и HR-Stamenov. Разбира се, в много от случаите различните аргументи се припокриват.

Какво ново научи за Дюшан след тази изложба? Имаше ли неочаквани от теб реакции от страна на художниците?

Научих, че още ни е нужен. И че много малко хора знаят кой е Дюшан и какво символизира това име. Художниците обаче знаят много добре и макар че понякога просто се забавляват, отдавна са надраснали „писоара“.

Сега, след като изложбата е вече факт, от какво се чувстваш удовлетворена, от какво угнетена, и какви изводи си извади?
Всички ме уверяват, че това усилие „нищо няма да промени“. Това ме угнетява. Дразнят ме елементарните приказки за конформизъм, отстъпление от позициите, „свиване на байраците“… Много е лесно да си седиш в мишата дупка и да раздаваш правосъдие. В крайна сметка се радвам, че направих изложба, която се харесва на непредубедените и събужда предубедените. Както за Дюшан, така и за всичко останало трябва да се говори по всякакви начини.

24.03.2012, 12:41ч. Весела Ножарова