БИТКИ НА ПОЛЕТО НА КАРТИНАТА

НАЙ-ПОСЛЕ МОЖЕМ ДА ГОВОРИМ ЗА ПО-ЦЯЛОСТНА И ВИДИМА ПРОМЯНА В БЪЛГАРСКАТА ЖИВОПИС

Разговор на Даниела Радева с Мария Василева по повод на изложбата „Внимание: Прясна боя!“, 33-ма млади български живописци, в Софийската градска художествена галерия, куратори: Мария Василева, Даниела Радева, Владия Михайлова.

Д.Р.: Защо толкова често чуваме, че живописта е трудно нещо – че трудно се живописва, че трудно се пише за живопис, че трудно се правят изложби на живопис. В същото време, когато гледаме живописни работи, например на Правдолюб Иванов, Радоил Серафимов, Евгени Батоев, Василена Ганковска, не ни изглежда, че са създадени в мъки и усилие. Може би защото виждаме следите от „пипането” (както се казваше някога в Художествената академия), което демонстрира, че това е станало лесно и без болка. Но в същото време автори като Искра Благоева или Димитър Генчев работят с явно нелесни за изпипване методи, но не виждаме трудности, а други съобщения. 

М.В.: Живописта от векове е натоварена с много очаквания – религиозни, политически, пазарни. Колкото и опити да са правени тя да се омаловажи и в известен смисъл да се вкара в нормалност (от обявяването на края на живописта от Дъглас Кримп през 1981 г. до акции със слонове, които рисуват абстракции с хобота си…), това трудно се получава. Живописта продължава да бъдеща най-разпространеното изкуство и да бъде водеща в пазарните класации (179 милиона долара за „Алжирски жени“ на Пикасо през 2015, 250 милиона долара за „Картоиграчи“ на Сезан през 2012).

Независимо от това, може би точно заради „пипането” – там се крие нещо, което трудно се улавя и описва с думи. Живеем в рационално време и като че ли ни е трудно да си признаем, че има сили отвъд разума. От всички изкуства, изглежда, живописта най-силно проявява тези скрити енергии, не винаги подвластни на волята. Дори в най-скрупульозната картина има усещане за транс и изпадане в различни от обичайните състояния. А това е трудно да се опише. Има създадени правила за анализ на живописно произведение. Те засягат автора, названието, годината на създаване, размера, техниката, сюжета, композицията, цветовата гама, фактурата, стиловите характеристики, посланието, контекста и т.н. Всичко това обаче не е достатъчно, за да се предаде внушението. Визуалният образ не може да бъде подменен със словесен. Някой някъде беше написал, че „живописта е език”. Трябва да го овладееш, за да ти „говори”. Истината е, че целият апарат на теорията на изкуството е свързан преди всичко с живописта. Това изглежда като предимство, но може да бъде и усложнение във време, когато всичко е възможно.

Д.Р.: Защо има толкова малко абстрактна живопис сред съвременната у нас, което съответно се вижда и в нашата изложба? Подобно нещо през 90-те години на миналия век може да си обясним – първите ни следсоциалистически концептуални живописци като Красимир Терзиев, Расим, Венцислав Занков, Георги Тушев до голяма степен компенсират известен недостиг на „артикулирани“ образи в предходните години. Но сега как можем да го обясним – за това поколение е характерен най-вече широкият поглед върху художествения свят. Повечето автори имат по две висши образования у нас и в чужбина, не работят установено в България и също така няма причина, която да ги обвързва принудително с предишни поколения.  

М.В.: В световен план абстракцията, която се развива най-мощно преди Втората световна война, е свързана с утопията, че техническият прогрес ще спаси света. С краха на тези илюзии идва и краят на абстракцията. Българското изкуство дори не стига до тази ранна мечта. Отделните опити са по-скоро свързани с технически експерименти, отколкото с някаква глобална идея за световен ред или хаос. Днес е невъзможно абстракцията да съществува адекватно. Животът наоколо е прекалено драматичен и това доминира много силно върху избора на художниците. Абстракцията се проявява при автори като Евгени Батоев, чийто вътрешен свят е силно егоцентричен и самодостатъчен. При останалите надделява визуалността на околната среда, която преминава и върху платното. Цитирам по памет Пепе Кармел: „Абстракцията е как мислим бъдещето”. Очевидно днес бъдещето въобще не ни се привижда. Погледът е вперен единствено в настоящето. Все пак нека бъдем обективни – картината в центъра на изложбата е абстракция на Станимир Генов. Забележи обаче какво е нейното заглавие – „Поредната напразна надежда”.

Д.Р.: Може би мисленето за бъдещето е онази „авангардна” художествена мисъл, която произвежда иновациите в изкуството. Но ние и може би нашите художници сме свикнали да се придържаме към идеята, че от България такова нещо няма как да излезе – по различни причини като история, политика, бедност. Когато става въпрос за други изразни средства, нямаме този проблем, но как стоят нещата по отношение на живописта? С нашата изложба дори се опитахме да предизвикаме някои автори да не се отказват от живописването за сметка на други медии. И също в изложбата (може би в цялата ни живописна ситуация, защото изложбата я отразява) не е ли вярно, че можем ясно да разграничим „софийска съвременна живопис”, „виенска съвременна живопис”, „немска съвременна живопис” и т.н.? Имаме ли поне един автор, който прави качествена „съвременна живопис”, без тя да изпълнява ролята, която определени европейски сцени очакват от нея?

М.В.: На полето на картината като че ли най-ясно проличават противоречията на конкретното място в конкретното време. От едната страна е силната живописна школа с всичките й ограничения, предразсъдъци и внушения. От другата – леещата се като поток информация за случващото се по света. Ще използвам случая да доразвия една своя теза. Българските живописци бяха впрегнати в сериозна идеологическа схема – поне през последните 20 години на социалистическото общество. Те трябваше да проповядват идеите на този обществен строй, да защитават устоите му и дори да показват колко е демократичен и напредничав. Една от „търкаляните” фрази беше за „съхраняване на традициите” – от иконата през класиката до модерността. Живописците трябваше да я пазят и доразвиват – принцип, който моделира и програмата в училищата по изкуствата. И днес образованието се гради повече върху идеята за приемствеността (още един любим термин на социалистическата пропаганда), отколкото за отричането. Това поведение сигурно не е лошо от гледна точка на знанието, но в голяма степен ограничава изборите и затваря художниците в омагьосания кръг на линеарното развитие на историята. Свободата на избора е изначално отменена.

И в тази изложба виждаме специфична скованост, която е резултат на тези и други дългогодишни натрупвания и изкривявания на фокуса. Липсват ми лудостта и дивотията; смелостта да кажеш: „Всичко започва от мен!”. Кой, ако не художникът, може да си позволи този лукс? Затова и влиянията от модни тенденции и автори понякога са очевидни. Дори те са плахи и включени в схемата „усвояване на уроците”.

Мисля, че повечето автори правят качествена съвременна живопис. Нормално е да се съобразяват със световните сцени. Иначе ще почнем да си говорим за „автентичност” и пак ще се върнем там, откъдето искаме да избягаме – догмите на социализма.

Д.Р.: Но голяма част от тях са на възраст, в която дори нямат спомен или по-важното не са били пряко моделирани от социализма. Не трябва ли да мислим за тяхната работа във връзка с непосредственото минало, във връзка с живописци като например Недко Солаков и Правдолюб Иванов, които още в младостта си са прекъснали определени художествени взаимоотношения. 

М.В.: Това ми изглежда като голяма заблуда. Не искам да звуча параноично, но това, което често наричаме „минало”, е дълбоко имплантирано в настоящето. Преди 1989 г. имаше изградена стройна система и на нея беше подчинено всичко. Колкото повече време минава, толкова повече се удивявам колко перфидно беше създадена. Един наистина съвършен и зловещ механизъм за упражняване на контрол. Тази система продължава да отзвучава и днес през действията на все още няколко поколения художници и изкуствоведи, оформени по онова време. Трябва да признаем, че те са мнозинство и оформят средата. Погледни какво се случва в СБХ, в НХА и каква огромна съпротива се оказва на опитите за промяна, каквито несъмнено има. Изумително е колко ретроградно е всичко.

Опасявам се, че днес младите живописци по стечение на обстоятелствата имат много по-тесни контакти именно с тази среда, а не с хората, създали различен облик на българското изкуство през 90-те години. Като единствено изключение приемам Правдолюб Иванов, който е асистент на проф. Андрей Даниел. Не случайно това е най-успешният преподавателски тандем. Да споменем и проф. Божидар Бояджиев, от чието ателие също излизат интересни автори и който навремето беше член на група „Градът”, както и проф. Даниел.

През 90-те години най-активните художници, много от тях завършили класически специалности в НХА, се опитваха да преборят статуквото с работи, максимално отдалечени именно от класическите жанрове. Те „наваксваха” с обекти, инсталации, пърформанси, видео и т.н. Мнозина зарязаха живописта завинаги. Разбира се, някои продължиха да работят и по посока на промяна на разбирането за живопис: Недко Солаков, Венцислав Занков, Красимир Терзиев, Расим, Хубен Черкелов и някои други. Те обаче остават като отделни примери. Днес най-после можем да говорим за много по-цялостна и видима промяна.

Д.Р.: Какво мислиш за връзките между живописта и дигиталните образи и изразни средства? Имам предвид живописни картини, които наподобяват екран (Иван Костолов) или печат върху винил (Димитър Генчев), или образ, какъвто бихме го видели през компютърен монитор (Александър Петков), дори директна употреба на видео, както е при HR-Stamenov. Като че ли аналоговата живописна техника има главната задача да е средство за отразяване на дигитална действителност. Какво ни внушават художниците с това – че реалността днес се изразява в изкуствения интелект и цифровия образ? Без значение дали става въпрос за пропаганда или неприемане на дигиталното, като че ли живеем в епохата на аналоговата възпроизводимост на изкуството. Според теб има ли промяна във взаимоотношенията между изразните средства отпреди двайсетина години и днес?

М.В.: През 2005 г. направих една изложба, която се наричаше „Прозорецът” и която се опитваше да анализира интереса на художниците през различните епохи към този условен квадрат, разделящ света на възприемащия на две – вътрешно и външно, лично и публично, практично и мистично. Винаги е съществувало любопитство към това как взаимодействат тези два свята, така лесно разполовени, но и сдвоени от прозореца. Възприемам екрана на монитора като съвременен прозорец, който отваря много повече светове и поставя много повече въпроси. Съвсем естествено е той да задоволява човешкото любопитство и художниците да се възползват от новата образност, която им се предоставя като че ли наготово. Рисуването на plain air отстъпва място на рисуването пред компютъра. Не виждам нищо подсъдно в това… Става дума за разширяване на визуалния образ чрез всички цветни, композиционни и перспективни каламбури, които могат да бъдат открити в дигиталния свят. Днес можем да говорим за нов речник на живописта.

В текста си към каталога на изложбата Forever Now: Contemporary Painting in an Atemporal World в Музея за модерно изкуство, Ню Йорк, кураторката Лора Хоптман, анализирайки пост-интернет състоянието на живописта, пише, че „днес всички епохи съществуват едновременно”. Така художниците получават много по-голяма свобода да си присвояват образи и да смесват стилове и жанрове. Въпросът за спецификите на живописта след появата на дигиталните технологии се дискутира постоянно. Тази година музеят Тейт Модерн в Лондон откри изложбатаPainting After Technology, която поставя същия проблем. Кураторът Марк Годфри разсъждава в едно интервю, достъпно в интернет, за това как живописта се противопоставя или не на технологиите. Обръща внимание на появата на множество пластове, според него директно инспирирани от напластяването на образи в нета; на интереса към компютърните грешки, които често образуват неочаквани ефекти и нерядко напълно „разпадат” образа; на използването на сребърна боя (но може да бъде и златна, и неонова), като несъзнателна имитация на блясъка на екрана, който нерядко ни заслепява.

Не мисля, че българската живопис толкова много е повлияна от тези процеси. Има ги, но преобладава доста по-класически подход. Уличното изкуство също променя визуалния език в посока на обогатяване на реалността с активни, неформални намеси. Най-важното е в крайна сметка каква информация носят работите.
Д.Р.: Някои от най-интересните художници в изложбата се появиха на художествената сцена като твои открития. Не само по линия на наградата на фондация „Едмонд Демирджиян”, но и в различни твои проекти, свързани с млади автори. Да разпознаеш потенциала на художника в самото начало на  професионалната му дейност, когато не се знае как ще се развие, ми се струва едно от най-трудните неща в нашата професия. Можеш да останеш излъган в очакванията си. Но твоите попадения винаги са сполучливи. Разбира се, че това се дължи основно на образование, опит и нюх, но все пак можеш ли да дадеш съвет как да се научим да предвиждаме потенциалното израстване на млади автори?
М.В.: В нашата професия образованието е доживот. И никога не е достатъчно. То включва постоянно гледане и „виждане”, следене на процесите, както назад в миналото, така и в настоящия момент – и то глобално; запознаване с критиката и теорията; съобразяване с конкретната, локална ситуация и със света без граници. От опита, който имам, съм убедена, че дори това не стига. Има още нещо, което ти определяш като нюх, но може да се нарече талант, усет или друго. Или го притежаваш, или не. Всичко останало се научава. Струва ми се важно, че интересите ми далеч не са само в живописта. Възприемам жанра като една от възможностите за изразяване. Това дава много по-широк поглед и вероятно има връзка с улавянето на устойчивите примери.

Въпросът обаче не опира само до разпознаването на таланта. Оттук нататък трябва работа, за да може той да бъде социализиран. През последните години се случиха доста събития, които да подкрепят мотивацията на младите художници. Още в началото на 90-те инициирах проекта „Нови имена” в залите на „Шипка” 6, чиято цел беше да покаже именно интересни млади живописци. За развитието на общите процеси помогнаха наградите на фондация „Св. Св. Кирил и Методий”, наградите Гауденц Б. Руф, наградите БАЗА, наградите ЕССЛ. Като многократен член на журитата на всички тях съм отстоявала своите позиции и съм успявала да наложа разбиранията си за съвременно изкуство. Връчването на наградата на фондация „Едмонд Демирджиян” за млад живописец също ми помага да стоя будна по отношение на всичко, което се появява на художествената сцена. Както, разбира се, и работата ми в Софийска градска художествена галерия и подкрепата за програмата „Място за срещи” в галерия „Васка Емануилова”. Да отбележим, че вече доста години секция живопис към Съюза на българските художници също е доста отворена към новото, особено в инициативите и дейността на Станислав Памукчиев. Изложбите на бакалаврите и магистрите от НХА също подпомагат процеса.

Сборът от всичко това през последните години създаде условия днес да говорим за ново поколение в живописта. То е забелязано и обгрижено. За мен това е кауза с много по-широки измерения. Това е каузата за дълбоката и същностна промяна на българското изкуство, за защитата на свободата на изказа, за интегрирането в световните процеси. В известен смисъл хората от моето поколение обслужват тази промяна. Това днес е постигнато в голяма степен и никой вече не може да каже, че българското изкуство изостава с 50 години от световното.

Юли 2015

Национален музеен комплекс

Д-р Мария Василева

Изграждането на нов музеен комплекс е сериозно начинание, което има смисъл само ако поднесе на публиката коренно различна визия и съвременна гледна точка към историческото наследство. Механичното преместване на колекции в нови пространства или случайното съжителство на вече съществуващи и познати експозиции на едно място не е достатъчно основание за огромното усилие. А и би било непростима пропусната възможност.

Същността на проекта – така както е започнат и както се развива досега – е в създаването на нова музейна институция. Като такава тя не може да съществува, ако експозициите и екипите са разделени. Предизвикателството е в обединяването и в опита за съпоставка на националното и чуждестранното наследство. За това определено възможности има.

Цялата идея за колекцията трябва да бъде изградена на принцип, който е много по-динамичен от чисто хронологичния. Опитът да се покаже историческото развитие е важен (особено в частта с българското изкуство), но жанрови, тематични, стилови и други акценти ще подскажат намерението за съпоставки и паралели, дори в частите, в които това е изглежда трудно. Историята на българското изкуство може да се проследи линеарно, но тази „линия“ трябва да бъде „накъсана“ от акценти, които смислово да препращат към други подобни зони в чуждестранната колекция. Двете сбирки са много различни и поради това бъдещата експозиция ще има динамичен характер. От една страна, отделните части ще запазят своята самостоятелност. От друга, ще се свързват една с друга в точките, в които това е възможно.

Въпрос на добро проучване, познаване на колекциите и професионална кураторска работа е намирането на онези полета, в които двете досега съществуващи поотделно колекции ще се пресекат и по този начин ще се остойностят взаимно. Такива възможности дава например периода на българския модернизъм. В българското изкуствознание вече има сериозни изследвания върху паралелите между българското и европейското изкуство в областта на  сецесиона / ар нуво; на неокласицизма. Големи възможности предоставя едно бъдещо изследване на подобни влияния в импресионизма и посимпресионизма; в новата предметност. Експозицията може да стане изключително интересна и жива, като тези отношения се проследят не само в живописта и скулптурата, но и в графиката, илюстрацията, рисунката и приложните изкуства. Фондовете дават възможност за това.

Изключително интересно ще бъде включването в едно смислово и експозиционно пространство на българското и чуждестранното изкуство от 70-те и 80-те години на 20. век, за което има достатъчно качествени произведения в двете колекции. Този принцип на работа ще определи и перспективата на развитие на вече общата колекция, която оттук нататък би трябвало да се обогатява с оглед на включването на българското съвременно изкуство в контекста на световното.

Подобен подход предоставя на практика неограничени възможности. Генералната ходова линия на експозицията може да бъде акцентирана от разнообразни смислови и естетически „зони“, посветени например на отделни жанрове, теми, сюжети и др. (първите жени-художнички, натюрмортът, прозорецът в изкуството, ролята на фотографията, автопортрет, детски портрет и т.н., и т.н.). За развитието на подобни „зони“ дори не е необходимо творбите да са от един период. Би било интересно например да си изследва развитието на академизма и реализма в различно време и географска ситуация, както и през различни изразни средства. Скулптурната градина, която определено се мисли като „сърцето“ на музейния комплекс, може да подскаже общия подход като събере в едно пространство работи от разни исторически периоди и места по света. Всичко това, разбира се, е въпрос на анализ, вглеждане в колекциите и намиране на най-смислените и ефектни решения, които да дадат възможност както за естетическо преживяване, така и за осмисляне на изкуството.

23.10.2012

Защо Дюшан? От обекта до музея и обратно (125 години)


http://www.kultura.bg/bg/article/view/19630

ЗАЩО ДЮШАН? От обекта до музея и назад (125 години)

Куратор: Мария Василева

Софийски Арсенал - Музей за съвременно изкуство
бул. „Черни връх” №2, София, www.samcaproject.org

8 март – 1 април 2012, откриване 8 март, 18.00 часа

Марсел Дюшан (28 юли 1887 – 2 октомври 1968) е един от най-влиятелните художници на 20. век. Със своите работи и артистично поведение той променя отношението към изкуството и начините на неговото възприемане. До днес творчеството му е извор на вдъхновение и повод за постоянно преосмисляне. През 2004 г. работата „Фонтан” е избрана от 500 известни художници и историци на изкуството за творбата, която най-силно е повлияла развитието на изкуството през 20. век.

През последните 15 години българските художници посвещават много работи на Марсел Дюшан. Идеята за изложбата се роди именно от това тяхно постоянно желание да общуват с Дюшан и да търсят отговори на въпросите, които творчеството му задава. В изложбата са включени както вече създадени произведения, така и нови, направени специално за проекта. Използваме повода – 125 години от рождението на Марсел Дюшан, за да поговорим отново за него и с него.

Участват 25 автори с над 40 работи: Аделина Попнеделева, Алла Георгиева, Бора Петкова, Валентин Стефанов, Вальо Ченков, Васил Симитчиев, Викенти Комитски, Владимир Иванов, Иван Мудов, Кирил Прашков, Коста Тонев, Красимир Терзиев, Лъчезар Бояджиев, Мина Минов, Надежда Олег Ляхова, Нестор Ковачев, Нина Ковачева, Петър Цанев, Правдолюб Иванов, Рада Букова, Сашо Стоицов, Самуил Стоянов, Стефан Николаев, Стефания Батоева, HR-Stamenov. Те представят обекти, инсталации, видео, живопис, рисунки.

Всеки художник отговоря и в текст на зададения от куратора въпроса „Защо Дюшан?“. Отговорите, издадени в специален двуезичен (български и английски) вестник, добавят още един план към изложбата. http://issuu.com/mariaart/docs/why_duchamp_bg

Венецианското биенале - e-mail разговор между колеги

8 април 2011

Драги колеги,

Нуждая се от вашата помощ. Тук, в България, ние (арт професионалистите) водим голяма битка с Министерството на културата относно нашето участие във Венецианското биенале. След 4 години мълчание забелязахме на уеб-сайта на Венецианското биенале, че България ще участва с трима художници. Без конкурс, без дори официално съобщение. Информацията беше пазена в дълбока тайна до последния момент. След като написахме отворено писмо до министъра, получихме много арогантно обяснение, че голяма компания предложила да спонсорира участието и министерството им позволило да изберат художниците!
Макар да сме свикнали с това невежествено отношение (или може би точно затова), ние се опитваме да съберем информация относно процедурите във вашите страни. Коя институция е отговорна за това, какви са правилата и наредбите.
Ще ви бъда много благодарна, ако ми предоставите такава информация.

Всичко най-добро,
Мария

==========

Литва

8 април 2011

Мила Мария,

В Литва има открита покана от Министерството на културата. Правилата и нормите са на разположение на уебсайта на министерството. Предложението трябва да е направено от арт институция (не от художник или куратор). То се състои от предложени художник (художници), куратор, описание на проекта и бюджет. Министерството на културата кани експерти от полето на съвременното изкуство да изберат един проект. Предложенията се преценяват, като се взимат предвид всички страни: кой проект изглежда най-съвременно в международния контекст, колко известен е художникът, опитът на куратора и арт институцията, колко реалистичен е бюджетът. Но дори тази демократична процедура не може да гарантира високо качество. Тази година Литва праща Darius Miksys и това е пълна глупост (момчето има някакво признание заради добрите си приятели, но това е всичко). И все пак е важно да се следват определени процедури и аз напълно подкрепям вашата кауза. Борбата си заслужава! Успех и ни дръжте информирани – ако можем да помогнем някак.

Лайма Крейвите

==========

Австрия

8 април 2011

Скъпа Мария,
За съжаление, и при нас няма комисия. Министърът решава персонално.
Ситуацията е също много зле!
Всичко най-хубаво,

Георг Шолхамер
Хедвиг Заксенхубер

==========
Словения

8 април 2011

Мила Мария,
В Словения Министерството на културата публикува официално писмо за това какви институции, организации, продуценти... могат да кандидатстват.
Комисия от професионалисти, посочена от министерството, избира победителя.
Успех в усилията ви да се борите с мръсната корупция и невежеството.
Уршка Джурман

=================

Албания

9 април 2011

Здравей мила Мария,

Не мисля, че много може да се направи (от гледна точка на Албания). Като при всяко друго нещо в нашите страни, в които институционалната сфера не е структурирана, няма ясни правила и наредби за това (и за толкова други неща). Единственото ясно нещо е, че Венеция признава само апликации от централни институции (Министерството на културата, Националната галерия или определена комисия, но последните две зависят или се посочват от Министерството). Това означава, че макар да е възможно да регистрираш заявка за независим павилион, в момента, в който Министерството реши да участва, Венеция ще отхвърли независимата заявка и ще приеме тази на министерството.
Ние имаме подобни проблеми с Албанския павилион в последните 3 издания във Венеция (макар и не дотам безсрамни, че спонсориращата компания да се заеме с избора на художниците) – без открита покана, селекция на предложения и т.н. Лично аз бих казал, че Венеция е абсолютно най-голямата витрина на съвременното изкуство в света, и ако има шанс да я използваш добре, защо да не го направиш. Но в края на краищата то си остава „витрина” и дори ако за нашите страни то все още е въпрос на висок престиж, човек не би трябвало да го приема прекалено сериозно.
Надявам се това да ти е помогнало поне малко.
Всичко хубаво,

Еди Мука

===============

Холандия

9 април 2011

Скъпа Мария,

В Холандия има професионална комисия, която избира куратора за Венецианското биенале... а кураторът решава за художника/художниците, които той/тя иска да покани да представят Холандия...
Бюджетът идва от поддържани от холандското правителство фондове, така че той не играе роля при избора на художника/художниците...
Всичко най-хубаво,

Виж в http://www.mondriaanfoundation.nl/en/
Иди на „Dutch pavilion” http://www.venicebiennale.nl/

Иля Рабинович

===============

9 април 2011

Здравей Недко,

Странни събития в България както винаги. Кои са художниците?
В отговор на твоя и на Мария въпрос: кураторът на холандския павилион се избира от Фондация Мондриан. Това е финансирана от държавата полунезависима комисия, чиято задача е да отпуска пари за визуалните изкуства, архитектурата и наследството. Директорът на „Мондриан” фактически избира куратора. На куратора се предоставя бюджет от „Мондриан” и той избира художника или художниците в рамките на финансовите лимити. Кураторът може да донесе и други средства, включително спонсориране, ако той/тя може да намери такива.
Сигурен съм, че „Мондриан” би се намесил, ако кураторът отиде твърде далеч от общоприетото, но техният контрол, а следователно и този на държавата, се упражнява чрез избора на куратор.
Надявам се това да помогне.

С обич,
Чарлс Еше

==============
Естония

10 април 2011

Мила Мария,

В Естония откритият конкурс за Венецианското биенале се организира от Центъра за съвременни изкуства (предишния Сорос Център за съвременни изкуства). Техният борд решава чие предложение – направено обикновено съвместно от художника и куратора, въпреки че понякога кураторът се спира на определен художник по-късно – ще отиде във Венеция. Препратих писмото ти до директора на Центъра, Johannes Saar, вероятно той може да ти каже повече.
Техният уебсайт е: http://www.cca.ee/?lang=en
Имаме феминистко участие тази година, между другото  За първи път, естествено.

С най-добри пожелания,

Кати Кивама


13 април 2011

Драга Мария Василева,

Бях помолен от скъпата си колега Кати Кивама да ви информирам как Венецианският павилион се урежда тук, в Естония. Разбирам също, че има нещо ужасно сбъркано с биеналето в България и че решението е прехвърлено на частния капитал. Това, разбира се, е възмутително; държавата трябва да поеме контрола върху политиката на своето представяне, вместо да дава мандат на някаква частна компания.
Преди няколко години аз вече писах писмо до мой хърватски колега, което обяснява процедурата за Естонския павилион. Тя е все същата, така че, надявам се, нямате нищо против да си спестя известно усилие и да ви изпратя същото описание. Надявам се то да ви помогне във вашата битка.

С топли привети,

Йоханес Саар

Ето и писмото:

От самото начало, от средата на 1990-те, беше организирана открита покана до всички художници и куратори да кандидатстват за стипендия с цел да направят изложба на националния павилион в следващото Венецианско биенале. Например – за павилиона в биеналето от 2009 откритата покана беше през февруари 2008, тоест година и половина преди откриването на Венецианското биенале. Това дава време художниците и кураторът да работят по проектното предложение поне пет месеца преди да го представят някъде в средата на август. Обикновено по този начин се събират 15 до 20 апликации, от които максимум 5 заслужават по-задълбочено обсъждане.

В отворената покана апликантите са информирани какъв е бюджетът, с който разполагат, и кое е пространството, за което подготвят проекта. В случая с Естония пространството е ясно – от 2003 г. е едно и също място в Palazzo Malipiero: апартамент от 6 стаи на първия етаж, което е детайлно представено в уебсайта на нашия офис за всеки, който иска да го види. Това определя размера на финансите – той е еднакъв за всички и удържа предложенията в реалистични граници. Обикновено кандидатите пристигат с твърде специфичен изложбен план за всяка от стаите. Всички предложения са прозразни и се подлагат на дискусия.

С цел да се избере най-доброто, се събира международно жури от мен като директор на арт центъра. Освен това всички членове на борда на арт центъра участват във вземането на решение. Това прави вече 5 души. Освен това финансистите също искат да кажат своята дума, така че има един представител на Естонския културен фонд и един от Министерството на културата. 7 души дотук. Освен това през последните 2 години каним също 2 чуждестранни експерти да седнат на масата и да участват в целия дебат. Това е скъп, но много здравословен аспект в процеса на вземане на решение. Двама специалисти без врагове или приятели в локалната сцена казват своето мнение за нещата и състава, гласуват заедно с останалото жури и си заминават, без да засягат нечие болно място. Работният език е английски, така че материалите трябва да бъдат преведени на английски, но си заслужава за по-добрия резултат. Освен това нашата демократичност и прозрачност от самото начало никога не ни е предпазвало от всякакви упреци или скандални обвинения, но все пак конспиративните теории и параноите трудно намират място при този тип вземане на решение. Просто трябва открито да заявиш мнението си и това е.

Обикновено срещите на журито са през втората половина на август.Така че в началото на септември обикновено вече имаме щастлив победител, качен на пиедестал. И все пак всеки, който познава процеса, знае, че това е моментът, в който започва истинската работа – създаването едновременно на каталог и на изложба. Това описва много ясно позицията на нашия офис в този Венециански „бизнес” – ние сме производствено предприятие. Удържането на проекта в бюджета и на резултата в условията на palazzo Malipiero се дължи изцяло на нас. На ниво съдържание проектите се движат от куратора и художника. Все пак е имало случаи, когато някой от тях идва с някакво глупаво, обидно или наивно изявление, че той/тя иска да бъде публикуван/а международно – ние обаче не го финансираме и отклоняваме това с настоятелни обяснения. Така че, образно казано, този офис действа също и като вежлив инструмент за умствен контрол. Нека да кажем, че в някои случаи е прилагана и цензура.

Както и да е, през цялата есен, зима и пролет – тежка работа по продуцирането; а после целият екип на нашия офис, заедно с двама-трима наети техници, художника и куратора пътуваме на 20 май за Венеция, където започва изграждането. Останалото са подробности, които можете да си представите.

(писмото е от ноември 2008)

=============

Хърватия

10 април 2011

Мила Мария,

Благодаря за въпроса, но ние тук сме в подобна ситуация.
Процедурата е много проста: министърът назначава комисар (или куратор), което обикновено е един и същи човек. Няма конкурс, няма критерии, няма прозрачност... дори определеният бюджет се съставя по неизвестни правила, и това обикновено се случва в най-последния възможен момент.
Тази година мълвата е дори по-лоша, но не знам дали е истина. WHW са определени да курират изложбата тази година, и това се предполага, че ще бъде представено като част от някакъв проект, финансиран от Европейския съюз... което означава, че WHW получават някакви европейски пари, които министерството трябва да напасне в бюджета и по този начин са направили сделката. Не искам да разпространявам фалшиви истории, ако това не е вярно, но то е единственото, което съм чула за това.
Може би единствената разлика между България и Хърватия в този случай е, че тук Венецианското биенале не е било поставяно под въпрос – винаги сме участвали, но това се дължи на над хиляда години културни връзки с Венеция. В края на краищата, Riva degli Schiavoni във Венеция се нарича така заради Schiavoni-те (което сме ние, славяните), а в този случай се превежда като „хърватски слуги”...
Така че ако има място за разговор по тази процедура, брой ме в него 
Прегръщам те и успех на теб и твоите колеги,

Янка Вукмир

===============

Великобритания

11 април 2011

Драги Джонатан,
Знам колко си зает, но, моля те, прочети писмото на Мария Василева (тя го изпраща до арт професионалисти в страните на Европейския съюз), и, ако е възможно, пиши ни някалко думи за процедурата за национално участие на вашата страна във Венецианското биенале.
Поздрави,
Недко


Здравейте всички,

За Обединеното кралство Британският съвет решава кой ще е художникът и курира изложбата с помощта на консултативен комитет.

Всичко хубаво,

Джонатан Уоткинс
===================

Сърбия

11 април 2011

Мила Мария,

Това, което става в България, очевидно е бъдещето за всички нас... Държавата просто постепенно ще прехвърли полето на културата на частни компании (това тук се нарича „партньорство с бизнес сектора”...).
За момента единствената пречка е, че компаниите не се интересуват... 
Както и да е, ситуацията тук се подобри през последните 6 години, тъй като преди това процедурата не беше много прозрачна и практически това беше решение на министъра. Но през последните години това се промени. Така че имаме публичен конкурс (една година той беше направен като открито състезание, а следващия път чрез покана, което сякаш е по-добре) и решението се взима от жури, свикано от министерството по определен правилник (Музеят за съвременно изкуство има един представител, а също – мисля – и Художествената академия, включен е и художник, който е участвал преди, също представител на местната AICA, и т.н.). Бюджетът основно се осигурява от министерството (който, разбира се, е недостатъчен). Конкурсът е както за проекти на индивидуални художници, така и за кураторски проекти.
Тази промяна в процедурата доведе до добри резултати в сравнение с шизофреничната ситуация преди, така че някои добри художници се представиха там напоследък – като Skart, Katarina Zdjelar, Zoran Todorovic и тази година Rasa Todosijevic.
Грижи се за себе си и до скоро в София!

Бранислав Димитриевич

=============

Швейцария

12 април 2011

Скъпа Мария,

Недко ми препрати твоя мейл. Скандален е начинът, по който художниците, представящи България на Венецианското биенале, са били избрани. Ето информация за процедурата в Швейцария – надявам се това да помогне:
В Швейцария решението кой ще представя страната на Венецианското биенале се взима от федерален комитет, който се състои от 8 арт професионалисти и 1 президент. Всички членове са или художници, или историци на изкуството и независими професионалисти в областта на съвременното изкуство. Така че комерсиален спонсор не може да се намесва или дори да се доближи до селекцията на художниците. Това е абсолютно невъзможно. Федералният комитет номинира художниците, обявява официално селекцията с press release и проследява включително инсталирането на изложбата в павилиона.
Ако имаш въпроси или се нуждаеш от повече информация, моля те, пиши ми.
С най-добри пожелания,

Мириям Варадинис
Куратор, Кунстхаус Цюрих

===========

Турция

12 април 2011

Скъпа Мария,

Съжалявам, че се забавих с отговора, но всеки момент трябва да замина за 10 дни (семейна ваканция в Щатите) и имам да уреждам хиляди неща преди заминаването, така че не успях да ти пиша по-рано.
Сега на въпроса: в началото – за около 6-7 издания – Берал Мадра курираше Турския павилион и никой все още не знае защо тя беше единственият авторитет за него, но тя работеше наистина здраво за намирането на пари и средства в продължение на толкова дълго време. После, след нейната изложба с Хюсеин Чалаян, Васиф пое контрола като куратор на павилиона и работеше с IKSV като организатор (и до този момент нямам идея за процедурата, която са следвали при избирането на художниците и кураторите).
Изложбата на Хюсеин Чалаян с Берал и тази на Хюсеин Алптекин с Васиф бяха спонсорирани от Garanti Bank (която е банката, поддържаща институцията на Васиф и той е съветник по техните арт активности). При моето връщане през 2008 IKSV (Истанбулската фондация за култура и изкуство, която организира също и Истанбулското биенале) работеше с консултативен борд (Васиф и Берал бяха в него). Бяха поканени 4 куратори да предложат проект в рамките на месец, направихме го, после те ни интервюираха и накрая аз бях избрана. За нещастие, Garanti Bank изненадващо оттегли спонсорството си, така че аз нямах въобще бюджет, IKSV се опита да отпусне пари за павилиона от други източници. Министерството на външните работи плати само наема в Arsenale. (Да не говорим, че ние продуцирахме 2 произведения, изградихме самостоятелен павилион и публикувахме 3+1 книги без бюджет – беше пълна лудост!)
Тази година смениха консултативния борд, така че поканиха и мен в консултативния борд (но в него вече не са Васиф и Берал, но имаме нови членове). Този път избрахме един куратор (Фулиа Ердемчи), без да искаме предложение и съответно без да искаме да ни представи проект заедно с художник/художници. Тя реши да работи с Айше Еркмен, предложи проекта й на борда и ние казахме, че заставаме зад него 
Така че, както виждаш, ние все още нямаме установена процедура и продължаваме да търсим и опитваме. Добрата новина е, че сега компания FIAT е спонсорът, така че тази година поне имат пари 
Не съм сигурна дали тази шизофренична информация ще ти е полезна.
Моля те, грижи се за теб и предай поздравите ми на всички в София.

С топли чувства,
Башак Сенова

PS Не е имало отворена покана. Консултативният борд решава за имената (същата система като при Истанбулското биенале).
Всичко хубаво,
В.

==============

Испания
14 април 2011
Драги Недко,
В Испания министърът на културата определя куратор, който да избере художник или група художници да представят Испания в павилиона.
Това дали ще помогне?
Всичко най-хубаво,
Жозе Алой
===========

Унгария

19 април 2011

Мила Мария,

Аз бях национален комисар за пет години на Унгарския павилион. Тук ние имаме доста коректна процедура през последните 10 години как да избираме художниците. Министерството на културата дава парите, подкрепата е около 150 хиляди евро за всяко биенале. Селекцията е доста демократична: комисарят отправя открита покана към кураторите да напишат концепция с предложение за художниците и проект, и когато апликациите пристигнат, той/тя кани жури. В него участва представител на министерството на куртурата, но това е нормално. Журито прави своя избор и така проектът стартира. Поканата се отправя през август, септември, журито е през октомври, ноември, обявяването на резултата е също тогава, а после договорът от министерството за парите идва бавно. Това е единственият труден момент, защото бюджетът е винаги от следващата година – когато програмата е направена, и затова официалните решения и трансферът понякога идват през април или май. Организационният офис е в Мушарнок, най-големият изложбен комплекс в страната, а националният комисар – забравих да ти кажа – е директорът на тази институция. Има договор между Мушарнок и Куратора, а също между Мушарнок и художника. Произведенията принадлежат на художника, всички получават хонорари и винаги има каталог. Това е накратко ситуацията при нас. Кажи ми, ако имаш други въпроси или ако мога да помогна с нещо.

Твой

Золт Петрани

===========
Превод от английски: Диана Попова

ВТОРО ОТВОРЕНО ПИСМО

Относно: Националното участие на България на Венецианското биенале

До
Министъра на културата
на Република България
Вежди Рашидов

Медиите

15 април 2011

Уважаеми г-н Министър,

Отговорът на първото писмо, публикуван на сайта на ръководеното от Вас министерство, по повод националното представяне на Венецианското биенале тази година, подписано от представители на 19 институции от областта на художествената култура, е не само неразбираем и неточен. Обратно на практиката всяка административна структура да дава ясен отчет за действията си, изнесеното натрупва още повече въпроси, които сме длъжни да зададем.

След заявлението, че „Министерството на културата на Република България нито е определяло, нито е предлагало, нито е журирало, нито е финансирало, нито е включвало в каквато и да е своя програма участието на тримата български художници на Венецианското биенале през 2011 г.”, възниква въпросът как министерството е отговорило на добре познатите и у нас изисквания за национално участие в биеналето? Държим да разберем по какъв начин и с какво то или някой негов служител са се ангажирали всъщност и оттам са ангажирали официално страната ни, след като е известно, че без участието на упълномощена държавна структура национално представителство е невъзможно.

В отговора на министерството се твърди, че „Министерството на културата е дало единствено логистична подкрепа за тримата български художници”. В случая не става ясно в какво се състои тя. Оказана ли e подобна подкрепа и на поканения (избран или назначен и от кого) чуждестранен куратор? Запознато ли е министерството с концепцията му за българско национално представяне на биеналето и не е ли редно проектът му да се огласи публично?

Подчертава се, че „Право на частните дарители, на авторите на проекта и на куратора е да изберат творците, които да спонсорират… За нас e важно, че на биеналето във Венеция ще има българско участие, а това, че то не е финансирано от българския данъкоплатец, не го прави по-малко значимо”. Не означава ли това, че министерството абдикира от отговорността си за национално представителство? В случай, че частното финансиране на един национален проект, се явява критерий за определяне на участниците му, подобна клауза би следвало да е фиксирана в документите на министерството – неща, на които категорично отказваме да вярваме. В практиката вече има не един случай при невъзможност даден проект да се финансира от държавата, спонсориране успешно да се търси след одобряване и приемане на конкурс на изпълнителите му – куратори и художници. Иначе, както отбелязахме в отвореното си писмо от 27 март т.г., националното представителство се превръща в обект на покупко-продажба, отговорност за която носят всички замесени страни.

Настояваме за широко оповестяване от Министерство на културата на Република България на проекта за Българско национално участие на Венецианското биенале през 2011 г. и пресконференция в отговор на зададените и нововъзникнали въпроси. Форматът на съобщение на сайта на министерството или интервю пред избрана медия се оказа крайно неизчерпателен, позволяващ неясни и често некомпетентни твърдения, внесли основателни съмнения в начина на работа на министерството.

Доц. Александър Кьосев, председател на борда на Академичната лига за Югоизточна Европа
Весела Ножарова, заместник председател на фондация „Изкуство - дела и документи”
Весела Христова-Радоева, председател на Асоциацията на културните мениджъри в България
Веселина Сариева, директор на фондация „Отворени изкуства”
Владия Михайлова, куратор в Галерия Васка Емануилова
Диана Попова, автор на „Музей в ефира”, БНР
Дора Дончева, собственик и мениджър на галерия „Буларт”
Емил Миразчиев, Център за съвременно изкуство – Пловдив, Баня „Старинна”, Сдружение „Изкуство днес”
Проф. Ивайло Мирчев, председател на Съюза на българските художници
Йово Панчев, основател на Независимата платформа за култура и съвременно изкуство „Студио Даухаус”
Д-р Мария Василева, главен уредник в Софийска градска художествена галерия
Ивана Ненчева, представител на Независимото пространство за съвременно изкуство “The Fridge”
Недко Солаков, художник, носител на награда от 52 Венецианско биенале, 2007
Ния Пушкарова, управител на сдружение „ИМЕ”
Светлана Куюмджиева, куратор в галерия „Кредо Бонум”
Ярослава Бубнова, директор на Института за съвременно изкуство-София

ОТВОРЕНО ПИСМО

До
Вежди Рашидов
Министър на културата

Медиите

27 март 2011 г.


ОТВОРЕНО ПИСМО
Относно: Националното участие на България на Венецианското биенале

Уважаеми г-н Министър,
В официалната страница на 54-то издание на Венецианското биенале, което ще бъде открито на 4 юни 2011 г., е публикувана информация относно националното участие на България. Според нея, страната ни ще бъде представена от художниците Греди Асса, Павел Койчев и Хубен Черкелов, куратор Джордж Лукс, в Палацо Карминати.
Това е първата публично обявена информация относно националното представяне на България, което е изненада за професионалната гилдия и ценителите на изкуство.
По различни причини България няма собствен павилион във Венеция и представянето й там е спорадично, като последното присъствие на страната ни бе през 2007 година. Неравномерността на участието й в този световен форум е определила липсата на правила за избиране на концепция и автори, както и за финансиране на националното представителство. Според практиките в други европейски страни, особено в тези от Европейския съюз, приелият официалната покана от организаторите на биеналето държавен орган (в България – Министерството на културата), поема провеждането на открит конкурс за кураторски проекти, журиран от страна на експерти, запознати със спецификата на изложбата. Представлявайки държавата, той се занимава с набиране на съществена част от средствата за националното представяне.
В толкова разнообразния свят на съвременното изкуство именно публичността на процеса, адекватността на времето и ситуацията, както и пряката ангажираност на участниците му, осигуряват възможността един проект да се нарече национален. Наред с гаранцията на държавата, изискването за ясни правила и процедури по реализиране на националното участие, както и за тяхната откритост и приемливост за професионалната общност изключват идеята за „купуване” на национално представителство. Тяхното наличие или липса определя и приема, който международната професионална общност отдава на всеки проект.
Във връзка с това се обръщаме към Вас в очакване да информирате професионалистите, артистичната общност и ценителите на съвременното българско изкуство за правилата и процедурите по представянето на нашата страна в тазгодишното издание на биеналето.
Същевременно с това призоваваме българската държава, в лицето на Министерство на културата, да поеме адекватен на правилата и статута на този международен форум ангажимент спрямо представянето на страната ни в него.
Венецианското биенале е най-авторитетното световно арт събитие, в което отделните страни имат възможност за национално представителство. Този международен форум датира от 1895 г., преминава през различни периоди, но с изключение на времето на войните, винаги е било сред най-обсъжданите събития в света на изкуството. Участието на страната ни в него е от изключителна важност за изграждането на съвременния й културен образ и чрез представянето на най-съвременни и въздействащи творби, художници и куратори.
Национално участие на България според нас означава: 1. Прозрачни правила и процедури по осъществяването му и адекватен на нивото на международното събитие ангажимент на държавата; 2. Публичност на процеса от обявяването на правилата до реализацията на изложбата; 3. Професионализъм, творчески качества и актуалност на кураторския проект и представяните работи.
Считаме, че професионалната общност има достатъчно възможности да представи България като равностойна европейска държава, която утвърждава своята култура и изгражда съвременен образ на демократизъм, публичност и динамично участие на изкуството в съвременността.

Доц. Александър Кьосев, председател на борда на Академичната лига за Югоизточна Европа
Весела Ножарова, заместник председател на фондация „Изкуство - дела и документи”
Весела Христова-Радоева, председател на Асоциацията на културните мениджъри в България
Веселина Сариева, директор на фондация „Отворени изкуства”
Владия Михайлова, куратор в Галерия Васка Емануилова
Диана Попова, автор на „Музей в ефира”, БНР
Дора Дончева, собственик и мениджър на галерия „Буларт”
Емил Миразчиев, Център за съвременно изкуство – Пловдив, Баня „Старинна”, Сдружение „Изкуство днес”
Проф. Ивайло Мирчев, председател на Съюза на българските художници
Йово Панчев, основател на Независимата платформа за култура и съвременно изкуство „Студио Даухаус”
Доц. д-р Ирина Генова, Нов български университет и Институт за изследване на изкуствата
Д-р Мария Василева, главен уредник в Софийска градска художествена галерия
Надежда Джакова, координатор международни отношения в Националната художествена галерия
Ивана Ненчева, представител на Независимото пространство за съвременно изкуство “The Fridge”
Недко Солаков, художник, носител на награда от 52 Венецианско биенале, 2007
Ния Пушкарова, управител на сдружение „ИМЕ”
Светлана Куюмджиева, куратор в галерия „Кредо Бонум”
Проф. Светослав Кокалов, ректор на Националната художествена академия
Ярослава Бубнова, директор на Института за съвременно изкуство-София

http://issuu.com/mariaart/docs/otvorenopismo