23 декември 2010

МУЗЕЯТ – МИСИЯ 2010

(статията е публикувана в специалното издание на СГХГ "Годишен отчет 2010")

Мислим, че музеите са места за предмети. Всъщност те са места за идеи.
Уилард Бойд

Винаги съм защитавала разбирането за музея като отворена институция, която не може да си бъде самодостатъчна. Съвременният музей отразява всичко, което се случва наоколо, независимо от разстоянията и часовите разлики. Затова той отдавна не е онази стабилна, непоклатима културна крепост, чийто вътрешен живот не може да бъде помръднат от никакви външни ветрове и бури.
В този смисъл 2010 беше година на сериозни изпитания за нас. Трябваше да преживеем драмата с неслучилия се ремонт на галерията и с предизвикателството да съставяме изложбения си план в последния момент и да подменяме отказани изложби с други, също толкова достойни. Финансовата криза засегна сериозно и нас. Намаленият бюджет неминуемо (макар и не толкова видимо) се отрази на работата ни. Много по-сериозно обаче беше усилието да съществуваме професионално в ситуация на културна криза. Така е – нека го назовем с точното име – културна криза. Такава има и ние не сме слепи за случващото се около нас. Годината започна с лансираната от Министерството на културата музейна концепция за София, която не беше поставена нито на широко обществено обсъждане, нито дори на експертна дискусия. И сега, към края на годината, ние не сме съвсем сигурни какво точно се случва. Строят се музеи, правят се първи копки, преместват се колекции, кипи дейност, но от това визията за бъдещето не става по-ясна. Трудно е за нас като музей да планираме политиката си в ситуация на неведение. Как да предвидим мястото си в живота на града и държавата днес, утре, вдругиден, когато не познаваме концепциите на бъдещите музеи? Идеите ни за галерията като жив организъм, гъвкав, мобилен, реагиращ на промените, се сблъскват с липса на информация за планираните някъде другаде генерални промени.
Така, съществувайки в заблатена културна ситуация, ние се опитваме слепешком, по усет и разчитайки на атавистичните си професионални инстинкти, да останем на повърхността и дори, простете ако звучи нескромно, да подсказваме насоки на мислене.
А амбициите ни не са малки. От една страна, те засягат преоценката на историческото наследство, с други думи стремим се да повдигнем въпроса за българската история на изкуството и нейното преосмисляне от днешна гледна точка. Тя също е написана по законите, мерките и изискванията на „социалистическото строителство”, но по някаква необяснима причина продължава да е меродавна. В Софийска градска художествена галерия си задаваме въпроса дали всичко е наред с интерпретацията на миналото? Дали няма други възможни и по-обективни прочити на наследената материална култура? Без да отричаме, си позволяваме да се съмняваме и да питаме. Един от проектите, свързани с този проблем, е „Другото око”. В него каним хора, които не са впрегнати в коловоза на сега действащата история на изкуството, да работят с музейната колекция и да предложат различни гледни точки и нетрадиционни начини на говореното за нея. Поемаме риска изложбите по този проект да бъдат предизвикателни, дори накърняващи чувствата на някои, за сметка на желанието да повдигнем завесата и да поставим началото на сериозен разговор по тази тема.
От друга страна, продължаваме активната линия на приобщаване на съвременното изкуство към тази история като го показваме, колекционираме и формулираме границите му. Почти преминахме периода, в който то се нуждаеше от отчаяна защита и въпросът за присъствието му в музея беше актуален. Днес трябва да се предприемат следващите стъпки за неговото архивиране, запазване и стимулиране. Образоването на публиките по отношение на адекватното му възприемане е съществена част от работата ни. Не случайно през тази година показахме изложба от фонд „Съвременно изкуство” в галерията на Софийския университет. Този акт съвпада и с желанието ни да изнасяме колекциите си от депата и да им вдъхваме живот.
Важен аспект от дейността ни е свързан с работата с млади художници. По световните стандарти не е обичайно един музей да подпомага автори в началните стъпки на тяхната кариера. Както отбелязах обаче, вярвам, че един музей трябва да бъде „тук и сега” и да реагира на конкретната ситуация. А тя е, че възможностите за изява на автори веднага след завършване на образованието им са много малки. Предоставяме им поле за работа и подпомагаме тяхната интеграция чрез програмите „Място за срещи” и „Скулптура” в галерия „Васка Емануилова”. Инициирането на наградата БАЗА е част от процеса. Изложбата на номинираните художници дава възможност на най-добрите млади автори да се състезават и да покажат работите си в подходяща среда. Така музеят стимулира производството на изкуство, което по-късно става част от колекцията. Именно балансирането между тези два параметъра – създаване и съхраняване, определя образа на институцията като съвременен.
Изминалата година не беше най-силната по отношение на международните ни проекти. В началото изтъкнах обективните причини за това. През 2011 г. ще възобновим традицията на впечатляващи чуждестранни изложби. Избираме ги не само по качество, но най-вече по възможността да повлияят на средата. Предстоят изложби, които ще покажат най-съвременните тенденции в изкуството, ще разширят хоризонта на публиката, ще отворят нови посоки за коментар на действителността и ще създадат контекст за възприемането и на българското изкуство. А може би те ще помогнат и в процеса на преосмисляне на собствената ни история. Ето че кръгът се затваря. Без това разнообразие и поглеждане към всички посоки музеят не може да съществува. Той е жив само в пълнокръвното съперничество на различни процеси. И само така е не просто хранилище на предмети, а развъдник на идеи.

Мария Василева

12 ноември 2010

Ново издание на ИСИ-София

Визуален семинар. Музеен брой
март-ноември 2010

Дебатът за Музей за съвременно изкуство у нас върви от години с различна степен на интензивност. Започна през 2005 г. с проекта „МУСИЗ” на Иван Мудов в рамките на „Визуалния семинар” на ИСИ-София, възпламени се през 2009 г. с обявяването на превръщането на сградата на софийския арсенал в музей, продължи с нова сила и през тази година на фона на лансираната от Министерството на културата концепция
за музеите в София.
Тъй като експертен или обществен разговор по въпроса никога не бе предизвикан, ние от ИСИ-София решихме да заявим публично нашата позиция по въпроса с все още незагубената надежда, че ще бъдем чути. Поканихме за мнение и чужди специалисти. Илюстрациите в публикацията са от виртуалната колекция на предаването на БНР „Музей в ефира”.
Вестникът може да бъде прочетен и в Интернет на: http://issuu.com/mariaart/docs/ica_museum_11_2010

ИСИ-София

http://ica-sofia.org

23 септември 2010

Декларация на Европейския културен парламент в подкрепа на Олег Мавроматти

На 16 – 19 септември 2010 г. в Атина се състоя заседание на Европейския културен парламент. ЕКП е независима европейска организация, в която членуват водещи интелектуалци и творци.

На своята 9-а сесия ЕКП прие резолюция, която включва отделен параграф в подкрепа на руския художник Олег Мавроматти, живеещ в България.

ЕКП изрази своята дълбока загриженост от факта, че през 2000 г. заради своя художествена проява в Москва, художникът е обвинен в разпалване на религиозна нетърпимост. Оттогава той пребивава законно в България сьс семейството си, като е подавал искане за политическо убежище, което му е отказано.

Тази година Консулството при Посолството на Руската Федерация в София е отказало да поднови изтеклия руски паспорт на Олег Мавроматти. Това автоматично води до изтичане и на разрешението от страна на България за постоянно пребиваване. Руските власти настояват, че е необходимо той да се завърне в родината си, за да се изправи пред съда.

Българската Държавна агенция за бежанците, пред която художникът отново е изложил искането си за политическо убежище, още не е дала своя отговор.

Настояваме бьлгарските миграционни власти да признаят на Олег Мавроматти статута на “чужденец без документи” и да ускорят придвижването на искането му за убежище въз основа на Всеобщата декларация за правата на човека.

17 август 2010

Голямата вълна / The Big Wave, Varna 7 August-7 september 2010

Каталог / Catalog

http://issuu.com/mariaart/docs/catalogue_big_wave

30 юни 2010

Слухове или смислови инсинуации?

Лъчезар Бояджиев. "Зад завесата - викат на бис...", 2010

Разговор между Даниела Радева и Лъчезар Бояджиев по повод изложбата „Другото око. Лъчезар Бояджиев: Художник в депото, 30 март-16 май 2010, СГХГ, публикуван със съкращения в сп. ЛИК, юни 2010

ДР: Изложбата ми изглежда стопроцентово изкуствоведческа, дори прекалено “изкуствознаеща”. Наистина не съм виждала друг куратор да демонстрира точно такова държание с фондовете, но нали не трябваше да се държиш като куратор, а като художник…

ЛБ: Ами то аз така се и държа... Само в България е по-прието художникът да не е интелигентен човек, а по-скоро първосигнален пияница, който само по случайност не си реже ухото всяка сутрин докато се бръсне... Оттук и проблемът с пола на художника у нас – ако не си мъж в изкуството (че и в живота у нас), то тогава ставаш само като изходен материал за голо тяло.

Но ако говорим сериозно – сериозното държание с фондовете или с каквото и да е друго в сферата на изкуството зависи от това кой точно е човекът; дали той е художник, куратор, критик, администратор или зрител е втори въпрос. Помисли само – ти сама казваш, че не си виждала друг куратор (предполагам най-вече тук в България) да се държи така с фондовете... Ами ако просто не използваш думата „куратор” в контекста на сериозното държание с фондовете, нещата ще си дойдат на мястото... Защото след като аз не съм всъщност куратор, но се държа сериозно, а ти не си виждала куратори със сериозно държание, то логическият извод е, че „сериозно” и „куратор” просто не вървят заедно в този контекст, или поне не в моя конкретен случай.

Не мога да отрека, че се държа „изкуствознаещо”... Нищо не мога да направя по това – мога и обичам да правя изкуство, това ми е професията, това ми е животът. Проблемът обаче е в друго и за мене е абсурдно, но много забавно да гледам отстрани – знанията, които имам за изкуството в онази им част, която засяга изкуството на 20 и 21 век не съм получил в институцията, която ми е дала диплома на изкуствовед – НХА в София... Знаеш, че по времето когато се дипломирах (1980 г.) преподаването на историята на изкуството в НХА приключваше с импресионизма – къде по идеологически причини, къде по липса на специалисти или други обективно необходими ресурси. Така че онази част от знанията си за изкуството, която използвам в тази изложба (имам предвид най-вече 20 век и съвремието, а не толкова българското изкуство...) съм „получил” най-вече като самоучение и въобще не като част от списъка от дисциплини в дипломата ми. Така че това в никакъв случай не е професионално придобито знание, но за мене е много забавно да гледам какъв респект внушава то сред колегията.

Може би проблемът е в това, че исках да разчупя из основи представата за себе си като художник и да работя действително само с ready-mades – с обекти „намерени” в депото, а Мария Василева като инициатор на серията „Другото око”, не ми попречи в това. „Художническото” в тази изложба (като изключим моята рисунка, скрита от погледа на зрителя зад картината на Андрей Даниел) е в това, че аз се стремя да създам една нова визуална форма от цялостната композиция на обектите в пространството на СГХГ и тази форма е дефинирана като динамика на погледа към обектите, през пространството на изложбата, отвъд линеарното подреждане. Тази нова визуална форма на цялата изложба може да се види като детайл тук или там – например в „ъгъла на Марсел Дюшан”, или в блокът от автопортрети и работата на Наум Хаджимладенов, или в „триъгълника” от работи на Спартак Дерменджиев, Александър Денков и Мариела Гемишева. За мене същността на визуалната форма и презентацията на моята работа като художник в тази изложба се състои в това, че композицията на изложбата е видяна като една единна и цялостна визуална форма в пространството, т.е. като инсталация.

Така че тук отговорът ми клони към това, че художник или куратор – в моята изложба това е въпрос на идентичност на визуалната форма, както и на политики на интерпретацията, идваща от външния поглед на зрителя. С една дума – за мене това е художнически проект, за вас – както ви харесва. В контекста на серията „Другото око” покани към куратори няма, тъкмо в това е спецификата на проекта...

ДР: Завръзката на изложбата е в огледалното обръщане в логиката на Дюшановия ready-made – ти казваш, че произведенията на изкуството в този случай трябва да се възприемат като предмети от живота. Искаш връзките между тях да означават факти от живота на авторите (така вече виждам къде е “окото на художника”), обаче какво следва от това – обсъждане на слухове?

ЛБ: Въпросът е добре дошъл и има еднозначен отговор – не, и да искам не знам толкова много слухове, а и слуховете сами по себе си са не-интересни, не-визуални и не-прозрачни за зрителя. Има тук там разни инсинуации за лични неща и пикантерия, но не това е важното в изложбата. Важното е онова общо усещане или може би атмосфера на странност и великолепие на живота, което хем е общо място между художника и всички хора, хем е средата, от която произлиза и към която в края на краищата ни връща всяко изкуство. В този смисъл моето желание е по-скоро да отпращам прочита на обектите в изложбата към онази обща житейска „аура” на живеенето, или казано по-грубо – „акта на пикаене, предшестващ писоара на Дюшан” (или всеки ready-made), която прави възможна както де-конструкцията на историята на изкуството, така и хуманизирането на музея за човешка употреба.

Например – може да се окаже, че в изложбата „основен” въпрос за зрител, който е пластичен хирург или начинаеща поп-фолк звезда е въпросът колко кила нов бюст, с големина и форма подобни на този от „Фигура на Венера в естествен размер” (Спартак Дерменджиев, 1989), може да се направи от материала (бял и прозрачен санитарен силикон), използван за направата на гигантския сперматозоид на Правдолюб Иванов от работата му „Царството на желанието и прахосването” (2004)?

ДР: Все пак ти наистина пусна слуха, че изложбата ще разкрива или намеква за неудобни факти. Затова хората очакваха да разберат нещо за финансови спекулации, злоупотреби с професионално положение, лични вражди…

ЛБ: Е, тук си съвсем права... Признавам провал в изначалното творческо намерение! Единственото скандално нещо вероятно ще се окаже това, че (както ми донасят моите „агенти” в СБХ) кариерата ми в България е приключила (то пък аз си мисля – тя кога ли е започвала тука...?) поради количеството обидени автори, които се чувстват пренебрегнати защото са не-включени в тази супер лично мотивирана „селекция”...

ДР: В изложбата има една рисунка на Никола Петров – голо тяло на мъж с много изразителни задни части. От същия автор има и един етюд, женско голо тяло, което много трудно може да се разпознае като жена. Започвам да мисля, че Никола Петров е бил гей. Особено като съпоставям работите му в изложбата с двете жътварки на Васка Емануилова. Какво от това, че някой художник бил гей, щом е произвел лош етюд? Не е ли по-важен въпросът какво търси слаба работа в музейна колекция и защо ти си я сложил на централна стена?

ЛБ: Въпросът със сексуалната ориентация (религиозна, етническа, расова или друга принадлежност) на художника не ме интересува особено, и в никакъв случай не като предмет или причина за предпочитания. Понякога обаче това има значение за самия художник в неговия или нейният живот; понякога това е важно при интерпретацията на дадена творба; понякога това става въпрос на политика, на действие, на скандал и т.н. В моя проект такива неща не са ме интересували извън възможността за смислови инсинуации, или както ти спомена - слухове.

Това, което за мене беше важно в посочените от тебе творби са други неща. При двете жетварки на Васка Емануилова – голата и облечената (а в изложбата има и картина на Стоян Сотиров, изобразяваща цяла група голи жетварки на полето, жънещи на воля по дупе и цици като че ли това е или най-естественото нещо на света, или пък е нудистки плаж с пшеница), ме интересуваше възможността да продължа Дюшановата линия в изложбата някак си на „местна” почва – сменената идентичност на обекта в зависимост от контекста, в този случай облечено/съблечено, дрехите и т.н.

Колкото до картината и рисунката на Никола Петров – в една колекция трябва да има както слаби работи на добри художници, така и силни работи на слаби художници – такъв е животът... Важното за мене е това, че българското изкуство е традиционно доминирано от мъже художници, от мъжкия или по-точно мъжкарския поглед, от цялостната и вече доста досадна патриархална „аура” на нашата културна традиция във всяка една сфера.

Например, българското изкуство, и колекцията на СГХГ не е изключение, е залято с изображения на голо женско тяло, а в същото време са страшно малко изображенията на голо мъжко тяло – човек може да си помисли, че мъжете въобще не сме желан обект за гледане/изобразяване от никого, нито от мъже, нито от жени. Рисунката на Никола Петров на голо мъжко тяло в гръб е не само рядкост като жанрова единица, това е една великолепна работа, бих казал – шедьовър на рисунката. Тя ми беше необходима и като контрапункт на мъжкарството в нашето изкуство.

Колкото до живописната работа на Никола Петров с лежащо голо женско тяло (като съм съвсем съгласен с тебе, че в тази работа има значителни дефекти на рисунката в ракурсите) – ами тя намери своето логично място високо горе над линията на нормалния човешки поглед и хоризонт. Така хем удобно за мене „затваря” композицията във височина, хем пластическите дефекти на работата се превръщат във визуални ефекти на моята инсталация... наречи го, ако искаш – творчески произвол, неколегиално отношение на един художник към работата на друг – такива ми ти работи...

ДР: Знаеш ли, че има много куратори (и художници) в България, които са аранжирали изложби на същия принцип – “тука аз, до мене баща ми, по средата жената на братовчеда, която е много секси” – с тази разлика, че те не го броят за кураторска концепция.

ЛБ: Ами то и аз не го броя това за „кураторска концепция”, нали вече се разбрахме по този въпрос... В тази моя инсталация не се влиза на базата на шуробаджанащина, въпреки че не мога да гарантирам, че няма такива случаи. Например, работите на бивши мои преподаватели (вж. „Чавдарче” на Сергей Ивойлов, моят първи учител по рисуване от подготвителния курс за изпитите в Академията някъде през 1973-74 г.; работа, която струва ми се е чудесна и непоказвана досега, но за сметка на това влизаща в идеален контраст с видеото на Расим „Дрога” от 1994 г.). Присъствието на даден обект във визуалната форма на моята инсталация, т.е. творба, изложба и т.н. в този случай и в пространството на СГХГ, се определя от това доколко успях да намеря нещо лично важно за мене във всеки обект, което нещо да мога да свържа визуално и семантически с други лично важни за мене неща в други обекти. Това мисля се вижда в снимките от която и да е част на инсталацията.

Така че ако гледаш отделната творба в изложбата, която се превръща в ready-made обект в моята инсталация, то тогава може и да забележиш примери за шуробаджанащина (не че това го няма в живота ни...), но ако гледаш група от няколко обекта като една цялостна визуална, пространствена и смислова единица – то тогава получаваш усещането за онова, към което се стремя. Тази пространствено/визуална/смислова градивна единица (традиционното изкуствознание би я нарекло – формообразуваща) в моята инсталация и изложба аз я наричам „триъгълник” – това е нещо като „любовен триъгълник”, само че между произведения на изкуството...

ДР: Ясно е, че с първоначалните заявления ни прати за зелен хайвер. Обаче все още не разбирам истинските ти намерения. Защо скъса връзката между Петър Дочев и Кирил Прашков? Защо политическите личности са все по високите нива на залата? Накъде гледа портретът на Мария Василева?

ЛБ: Ами и така да е – хората пък да не ходят там, където ги пращам... Защо това, защо онова... – много питаш..., но с основание – нали ми помагаше та видя всичко отвътре! (Благодаря!)

Петър Дочев и Кирил Прашков – картината на Дочев се оказа с твърде „космическо” пространство и гледна точка на художника високо в небето, така че по ми се връзваше с отворения прозорец в картината на Иван Ненов – и двете отварят пространството извън залата; а в снимките на Прашков се търси абстрактната форма в типично развитие по плоскостта на изобразителното поле. Така че двете работи се връзваха смислово – нещо като „преди” и „след” на социалистическото строителство на панелките; но надделя визуалната им несъвместимост.

...а фигурите на политиците са нависоко защото в тази инсталация политиката, и в частност миналото на страната от преди 1989 г., се привижда като ретро хоризонт, като екран за бегли спомени... или може би ми се иска политиците не да ни се пречкат непрекъснато със суетата си или с корупцията си, ами да ни оставят да живеем спокойно като правят живота ни по-лесен... иначе защо се борят за власт че и да управляват, ако не за наше добро...:-)))

...портретът на Мария Василева (от Спартак Дерменджиев) гледа към картината на Андрей Даниел („Зевксис и Параксит”, 1979), под която съм скрил една своя нова рисунка в рамка. Тази рисунка ще подаря на СГХГ след изложбата...

ДР: Скрил си я зад друго произведение. Защо не искаш да се „покажеш”?

ЛБ: ...виж предишния отговор... и още – цялата инсталация е моята творба – композицията, пространството, преходите, „триъгълниците”, играта на погледите, отделните обекти и тяхната интерпретация... Тук няма нищо скрито-покрито... Но точно защото очаквах, че дори и най-печените професионалисти ще ме питат такива работи все пак сложих една рисунка... Важното е, че тя е под Андрей и в ъгъла на Дюшан – ха, сега да те видя какво ще си кажеш? То самият Дюшан в последните 20 години от живота си чак до смъртта си през 1966 г. в Ню Йорк работи тайно от всички по една инсталация, която и до сега може да се види само през дупчица като шпионка – та аз ли да не се крия? Само ще кажа, че точно тази последна работа на Дюшан (която видях за първи път през 1982 г. в музея във Филаделфия, САЩ, където тя е изложена от смъртта на автора насам), е в основата на всички мои работи и художническа „обсебеност” от погледа и неговото манипулиране.

ДР: Кажи ми кои са клишетата в българската история на изкуството и какво трябва да се направи, за да не попадаме в тях.

ЛБ: Дали не питаш всъщност за клишетата в историята на българското изкуство? ...защото за клишетата в „българската история на изкуството” не знам нищо, дори и не ми се мисли за това... Но подозирам, че основното клише в историята на българското изкуство, доколкото си я спомням, е в това, че тя е доста изолирана от реалния живот както на хората, така и на музеите. Самото изкуство не е така изолирано или поне на мене така ми се струва след работата по този проект; но историята му е... От това клише измъкване няма да има дотогава, докато няма функциониращи по съвременен начин музеи и други институции.

17 юни 2010

BEYOND CREDIT

CONTEMPORARY ART AND MUTUAL TRUST
19 June - 25 July 2010, opening June 19, 7 pm

Curators: Maria Vassileva, Iara Boubnova, Luchezar Boyadjiev

ARTISTS:
AHMET ÖĞÜT, ANA PRVACKI, ANETTA MONA CHISA & LUCIA TKACOVA, ARİSTARKH CHERNYSHEV, CIPRIAN MURESAN, CRISTINA LUCAS, CHRISTIAN JANKOWSKI, INGEBORG LÜSCHER, IGOR ESKINJA, IVAN MOUDOV, KIRIL PRASHKOV, KRASSIMIR TERZIEV, LIA PERJOVSCHI, LUCHEZAR BOYADJIEV, NEDKO SOLAKOV, PRAVDOLIUB IVANOV, STEFAN NIKOLAEV, VADIM FISHKIN, VIKENTI KOMITSKI, WAEL SHAWKY

Curators from Bulgaria, Maria Vassileva, Iara Boubnova, Luchezar Boyadjiev conceived and realized the exhibition, "BEYOND CREDIT - Contemporary Art and Mutual Trust", with important artworks of famous international artists. The exhibition is one of the significant events of Istanbul, European Cultural Capital 2010 and it is realized on the occasion of the Cultural Corridors Summit of Presidents and Prime Ministers of South-eastern European Countries. It will take place at the Sanat Limanı, situated in the Antrepo compounds at Tophane.
CURATORS’ STATEMENT:
The Beyond Credit exhibition concentrates on the future cultural implications of the recent
financial crisis. The show is taking its cue from the collapse of the global markets which was
largely due to greed and the abuse of trust Modern credit prior to the crisis was based on
the unlimited trust in the potential of the system to reinvent itself along ever refreshable
investment ventures. The collapse of credit lines and the impossible liquidity of investments led to the crash and the main victim was trust. The Beyond Credit show looks at the financial
crisis as a window of opportunity to rethink the potential for cultural renewal. It is a platform to search for a new culture of trust and confidence that needs to be constructed. What will it be – this is the question – will it be the product of governments and financial institution alone, or will art and culture have a say in formulating a new vision for the future?
The crisis has produced operational necessity for understanding, respect and dialogue. Culture and knowledge of the other are of the utmost importance in this process. We are going through a process of redefinition and the core of the process is the establishment of new “credit” lines of identity confidence… It seems that from the point of view of art and culture the world financial crisis has brought the need for a new understanding of the notions of trust and confidence.
It has also brought along the need to re-evaluate the notion of cultural credit - the “instant gratification of confidence lines” needs to migrate from the domain of the global financial markets to the domain of culture and politics; the new world order will depend as much on more control over investment and the flow of capital as on the mutual trust of the partners as far as their identities are concerned and the lines of confidence staying open. The era of cultural liquidity has come…or at least this exhibition project is looking into the possibility. In the last decades cultures have invested heavily in each other – the process of globalization has as its side effect the Exchange of cultural credit between cultures, art scenes, visions, stories, and so on. It is time to call the bets and see what is it that was invested in the cultural aspects of globalization, to see if there is any liquidity in the investments, in other words – the fact that I know more thn ever before about you will it help you and me get along better and in a mutually beneficial way?
The future of the world will depend on the answer to such questions as: Do I feel so confident in my own identity that I do not feel threatened by my neighbours’ identity? What can I do in order to build up my neighbours’ confidence and trust in my own identity? How can I build up my own confidence in my neighbours’ identity? How can I predispose my neighbour to take a similar route or let me see peacefully his/her ways into the shared future?
The works in the show will engage the viewer in ways critical, ironical, playful, analytical, or
plain funny.

17 май 2010

НАШИТЕ 20 ГОДИНИ В СЪВРЕМЕННОТО ИЗКУСТВО

Институт за съвременно изкуство – София
21 май – 30 юни 2010, откриване 20 май, четвъртък, 18.00 ч.

Институтът за съвременно изкуство – София представя събираната в течение на цялото му съществуване документация за групови събития, индивидуални прояви, критични дебати, професионални сбирки и други, обхващащи времето от 1989 г. насам. Включени са и части от личните архиви на членовете на ИСИ – София.

Изложбата дава уникална възможност за проследяване на историята на изкуството ни през последните 20 години. Станалите библиографска рядкост ръчно направени каталози, чуждестранните сборници със статии, луксозните издания на международни биеналета с участия на български художници, извадките от българския и световния периодичен печат, плакатите, фотографиите от изложби и акции се стремят да запълнят празнотите в представата за един значителен за страната ни период. Това е история, която все още не може да бъде проследена в българските публични колекции, библиотеки и архиви. Изложбата, без да претендира на изчерпателност, представя една идея как в бъдеще подобни архиви могат да станат публично достояние. И макар че, естествено, не включва всички гледни точки, всички истории, тя цели да продължи дебата за съвременното изкуство и неговото представяне в музеите и книгите по история на изкуството.

Експозицията дава възможност да се видят бурните движения от казионни към независими групи и прояви; драматичните критични дебати, подпомогнали да се изработи адекватен за художествените процеси език; утвърждаването на ролята на куратора в съвременното ни изкуство въпреки присмеха, неверието и активната съпротива; включването на автори от България в глобалния художествен процес.

В изложбата се припомнят ключови за времето творби, някои от които са в музеи и колекции в чужбина, а други дори са унищожени заради липсата на институции за съхраняването им. Архивът припомня много и важни художествени организации през изминалия период – галерии, центрове и издания, чийто принос е почти забравен.

През сложните години на промени в обществото липсата на държавна културна политика спрямо съвременното изкуство позволи много талантливи хора да заминат, работите да се забравят, публикациите да се загубят, а постиженията да се игнорират. „Нашите 20 години в съвременното изкуство” е стъпка към историческото възприятие на съвременното ни изкуство в неговата перспектива, към систематизация на още живите спомените, към подготовка на изчерпателна документация за музейното й съхранение и обработка.

Отворена за разглеждане и изследване, подредена по години, документацията в изложбата е за всички – и за тези, които имат собственa история „за” и „в” това време, и за тръгналите след тях през последните две десетилетия, за всички, които се интересуват от историята на българското изкуство.


Галерия ИСИ, бул. Васил Левски 134 (вход откъм ул. Екзарх Йосиф), ап. 3,
вторник-събота: 15.00-19.00; за контакти: info@ica-sofia.org, iaraica@spnet.net,
т. +35928466261, +359887510585

04 май 2010

Наградите ESSL за първи път в България

Awarded by the Essl Collection, powered by bauMax and Vienna Insurance Group
Essl Museum
ESSL ART AWARD CEE 2011
The ESSL ART AWARD is dedicated to the discovery and support of young creative talents in Bulgaria, Croatia, the Czech Republic, Hungary, Romania, Slovenia and Slovakia. The ESSL ART AWARD aims at supporting artists who are still in training. Collaboration with the art academies is a central point in this endeavour, as they are the nucleus and well-established centres for the training of future generations of artists. The ESSL ART AWARD covers the countries besides Austria where bauMax has a business presence: Bulgaria, Croatia, the Czech Republic, Hungary, Romania, Slovakia, Slovenia. Through local contacts, bauMax essentially supports the organisation and implementation of the ESSL ART AWARD which is designed to promote and disseminate the contemporary art of these countries at an international level.
NB: ONLINE APPLICATIONS only!
Registration: 01 May – 30 June 2010
Submission: until 31 August 2010
1. AWARD GUIDELINES
1.1. ELIGIBILITY
Art students from the following countries:
BULGARIA, CROATIA, CZECH REPUBLIC, HUNGARY, ROMANIA, SLOVAKIA, SLOVENIA
Who can apply?
Art students can apply if they can prove an enrolment at an art academy from the participating countries in the academic year 2009/2010. There is no age limit. The students apply in the country where they study.
1.2. ONLINE APPLICATIONS ONLY!
REGISTRATION for Online Applications: from 1 May until 30 June 2010!
Submission of Online Applications: from 1 May until 31 August 2010
Eligible media: painting, sculpture, photography, video, mixed media
How many works can be submitted?
Applicants have to submit a minimum of 2 and a maximum of 3 works and/or series of works. For the jury work it is important to submit more than one work.
Can groups also apply? Yes, artist collectives can also apply (max. 5 members/students). Groups will be treated like a single person, which means in case of winning and participation at the final exhibition:
- Outpayment of one prize
- The Essl Museum will defray the travel expenses (up to a certain limit) and accommodation for
the press conference and the opening at the museum for only one artist.
Homepage
Until the subsequent ESSL ART AWARD, http://www.essl.museum will provide information about the shortlisted nominees and prize winners of the Award.
1.3. SELECTION PROCEDURE
The jury
International jury with an expert from each participating country and two votes from the Essl Museum.
Head of the jury: Prof. René Block (independent curator and journalist)
Under the patronage of Prof. Agnes Essl (art collector).
Shortlisting (end of 2010)
The jury will shortlist 10 artists per country (“the nominees”) in an internet voting procedure.
Each shortlisted group will be presented in a public group exhibition in the respective capital cities(May/June 2011). The number of works shown depends on the available exhibition space. Only those works submitted in the application will be presented! The duration of the exhibition is 3-4 weeks. The exhibitions will be opened in May/June 2011 on a staggered schedule. Selection of award winners (May/June 2011) On the opening day of the shortlist group exhibitions the jury will convene and choose on site and in
each country the Award Winners.
1.4. THE AWARDS
1.4.1. ESSL ART AWARD CEE 2011
1.4.2. VIG SPECIAL INVITATION
1.4.3. COLLECTOR’S INVITATION
1.4.1. ESSL ART AWARD CEE 2011
- Two donations of each EUR 3.500,-- per country
- Participation at ESSL ART AWARD Exhibition, Essl Museum, Austria (Autumn/Winter 2011).
The Essl Museum will defray the artists’ travel expenses (up to a certain limit) and accommodation for the press conference and the opening at the Museum.
- ESSL ART AWARD catalogue
A comprehensive catalogue in English and German will be published for the exhibition, covering in detail all prize winners with reproductions of works, texts and biographies.
1.4.2. VIG SPECIAL INVITATION
One of the two award winners will be specially invited by the Vienna Insurance Group (VIG). This invitation includes:
- Participation at the group show of all VIG Special Invitation winners in the Exhibition Centre in the Ringturm, Vienna (headquarters VIG) (May 2012).
- Artist fee of EUR 1.000,-- per invitation / country.
All artists who are specially invited by the VIG are asked to create one new work for the exhibition at the Ringturm. Therefore the artist fee is meant as a sponsorship.
1.4.3. COLLECTOR’S INVITATION (optional)
In addition to the award winners the collector Prof. Agnes Essl is free to select works in the media of painting or photography in order to complement the final exhibition at the Essl Museum, Austria.
- Participation at ESSL ART AWARD exhibition, Essl Museum, Austria (Autumn/Winter 2011).
The Essl Museum will defray the artists’ travel expenses (up to a certain limit) and accommodation for the press conference and the opening at the Museum.
- Part of ESSL ART AWARD catalogue
1.5. TIME SCHEDULE
November – December 2010: The jury shortlists 10 nominees for each country through an internet voting procedure.
January 2011: The Essl Museum will inform all nominees in writing.
At the nominees’ exhibition in May only those works submitted in the application will be presented.
The number of works exhibited depends on the exhibition space available and will be discussed prior
to the exhibition with the Essl Museum and the respective exhibition host.
May/June 2011: The nominee group exhibitions will be opened in the respective countries. The exhibition venues will be determined by the Essl Museum. The jury will select the Awards and the Special Invitation on site and open the exhibition. The awards will be announced at the opening.
Autumn 2011: Opening of the >ESSL ART AWARD Exhibition< at the Essl Museum,
Klosterneuburg/Vienna. The exhibition will include at least two works from each prize winner that have been on display in the group exhibitions. One or two additional new works may be exhibited.
May 2012: Opening of VIG exhibition: The artworks by the artists who are specially invited by the
Vienna Insurance Group will be displayed at the Exhibition Centre in the Ringturm (VIG), Vienna.
CONTACT
Essl Museum – Kunst der Gegenwart
An der Donau-Au 1
A-3400 Klosterneuburg at Vienna
www.essl.museum
E: office@essl.museum
P: (+43) 2243 / 370 50 – 71
F: (+43) 2243 / 370 50 – 22
Directors
Prof. Agnes and Prof. KR Karlheinz Essl
Organisation
Silvia Köpf, Koepf@essl.museum, T: (+43) 2243 / 370 50 – 67
Marketing
Sonja Sagan, Sagan@essl.museum, T: (+43) 2243 / 370 50 – 50
Press
Erwin Uhrmann, Uhrmann@essl.museum, T: (+43) 2243 / 370 50 – 60
Regina Holler-Strobl, Holler-Strobl@essl.museum, T: (+43) 2243 / 370 50 – 62
2. FACT SHEET FOR ONLINE APPLICATION
2.1. HOW TO APPLY?
Against receipt of a written confirmation of your enrolment at the academy (scanned-in copy by email to esslaward@essl-award.org), you will receive an email giving you a user name and password for login.
The confirmation of enrolment needs to show that you are an art student. If this is not the case, please ask your university/academy to give you confirmation of this fact in writing and send it to us.
Please do not forget to specify the name of your university/academy!
If you don’t have a scanner please send a paper copy by snail mail to:
Essl Museum
Att. of Silvia Köpf
An der Donau-Au 1
A-3400 Klosterneuburg
Email to: esslaward@essl-award.org
NB:
You can make changes in your online application until the end of the application period.
We advise you to print out this fact sheet before you start with the online application.
2.2. NUMBER OF WORKS TO BE SUBMITTED
Applicants have to submit a minimum of 2 and a maximum of 3 works and/or series of works.
For each work a maximum of two additional details or further images may be submitted (e.g. “Image 1a” /
“Image 1b”).
If you submit several parts of one series please make a note of this in the field “description of work”.
Group Applications
For up to 5 members it is possible to apply as a group (please also read point 1.2. in the “Application Guidelines”). For the registration one contact person has to send the confirmations of enrolment for all members. Then you will receive one username and password for login.
After login choose “Group Application”.
2.3. LAYOUT REQUIREMENTS FOR THE SUBMISSION OF IMAGES
Photo portrait:
Format: JPG
Resolution: 72 dpi
Size: at least 1200 pixels
File name: Last name of artist; don’t use special characters (only Latin letters)
Work images / stills:
Format: JPG (please select highest quality level)
Resolution: 300 dpi
Size: ca. 1200 x 1800 Pixel (10 x 15 cm)
File name: Work title in English; don’t use special characters (only Latin letters)
2.4. SUBMISSION OF VIDEOS
For the online application you may only submit video stills (3 stills max. per Video).
The online submission of video stills is an absolute requirement!
For the submission of video works use the online platform www.vimeo.com
How to use Vimeo:
Register on: www.vimeo.com/sign_up
Title: Use the same title of work as in your online application.
Description: Copy and paste the text “description of work” from your online application.
Tags: It is important to fill in the tag: ESSL ART AWARD CEE 2011
Alternative: www.youtube.com
We recommend you to use Vimeo, because it’s the preferred platform by artists. Of course you are also free
to use alternatively Youtube. (Use the fields “Title”, “Description” and “Tags” analog as mentioned above.)
After uploading the video work copy the link into the foreseen field within the online application.
2.5. OTHERS
For the Online Application we can only accept images or videos. For the submission of e.g. interactive
works please explain it in the field “description of work”.
2.6. TEXT INFORMATION
Language: English
Information on works:
Title (English)
Year
Technique
Dimensions and/or duration
Short text (description of work / artist statement):
Description of work: 400 characters max. (incl. spaces) per work.
Artist statement (optional): 1.000 characters max. (incl. spaces)

09 април 2010

Наградата „Избрана литература за пишещите за изкуство”

Тази година за трети път ще бъде
връчена наградата „Избрана
литература за пишещите за изкуство
(Essential Reading for Art Writers)” – инициатива на
Института за съвременно изкуство –
София. Наградата е замислена като
поощрение за активно пишещите за
съвременно изкуство, които с дейността
си допринасят за развитието на
критическата мисъл, отговорността и
етиката на публичния дебат, и така
подпомагат възпитаването на публики,
разширяването на представите за
изкуство, утвърждаването на достойна
за него роля в обществото. В рамките на
колегията акцията е насочена към
повишаване на символния статус на
писането за съвременно изкуство.

Изборът самата награда да е книга,
акцентира върху проблема на все още
трудния достъп до професионална
литература по темата в България.
За 2009 г. наградата е книгата
„Институционалната критика и след
това” (доклади от симпозиум на SoCCAS
през 2005; меки корици, издателство JRP/
Ringier 2006; автори: Андреа Фрейзър, Изабел
Грау, Йенс Хофман, Рене Грийн, Ханс
Хааке, Моника Бонвичини, Майк Кели,
Джон Сърл, Човекът „Да” и Джон С.
Уелшмън, съставител), присъдена на
автора/авторите на интернет блога
„Нищо лично”.

За първи път в историята на наградата
решението на ИСИ-София не бе взето
единодушно поради възражения срещу
анонимността в посттоталитарния
контекст. След продължителни и
разпалени дискусии тя все пак бе
присъдена на автора/авторите на блога
„Нищо лично” за острите, но
мотивирани критични текстове, за
подбуждането на дебат върху ролята на
критиката у нас, за интересния
експеримент с новите средства за изява
в публичното пространство.
Наградата ще бъде връчена лично на
специална скромна церемония на 12 април
2010 (понеделник) в 19 ч. в „The Fridge” –
София, ул. Овче поле 122.

В случай, че лауреатът е
възпрепятстван да присъства и получи
наградата лично на 12.04, тя ще го очаква
за получаване в пространството на “The
Fridge” до края на работното време на 15
април 2010 срещу представяне на парола,
съобщена лично нему по електронна поща.

31 март 2010

Другото око. Лъчезар Бояджиев: Художник в депото

СГХГ, 30 март-16 май 2010

от Мария Василева

Когато поканихме Лъчезар Бояджиев да работи с нашата колекция, знаехме, че той е: високообразован, познава много добре българското изкуство, познава изключително добре световното изкуство и чуждите музейни практики, той е може би най-концептуалният български художник и най-добре артикулираният, познавахме и проекта му Guided Tour и възможността му да прави неочаквани и необичайни връзки между работи и художници.
Още от началото в общуването ни се породи спор. Нашата идея беше художникът Лъчезар Бояджиев да действа като куратор. Той се противопостави с думите, че единствено може да бъде художник в депото. В крайна сметка в това има много повече смисъл. От работата му виждаме, че това не означава да си фриволен или безотговорен, а да се освободиш от клишето, от стереотипите да правиш изложби на исторически, стилов или жанров принцип. Л. Бояджиев открива нови възможности на погледа към колекцията и към историята на българското изкуство. С присъщата си задълбоченост и деликатност повдига различни ъгълчета от завесата, която самите ние пускаме пред себе си. Омесва в едно лични истории и исторически обстоятелства, формални белези и емоционални състояния. Една позната ми написа във Facebook, че изложба й изглежда на снимка доста традиционно. Да, въпросът не е във външната атрактивност и шумните фойерверки, а в деликатно намерените връзки или противодействия. В този смисъл е изпит и за възможностите на публиката да разчете намерените от художника кодове.
В голяма степен и с поканата към Л. Бояджиев и въобще с проекта "Другото око" ние поемаме риск – да получим институционална критика – не само към нашия музей, но и към музеите в България въобще, които поддържат инерцията в мисленето и установените стереотипи в конструкцията на българската история на изкуството. От друга страна, разбира се, възможността да се направи такава изложба идва като резултат на нашата политика да развиваме отношението си към изкуството и да не изграждаме стени между класическото, модерното и съвременното, а да търсим общи допирни точки и възможни паралели.
Работата с Лъчезар Бояджиев толкова ни се услади от гледна точка на превъзпитаване на погледа към собствената ни колекция, че с нетърпение очакваме следващия гост от програма.

26 март 2010

За музеите и техните колекции

from MoMA, NYC

Our recent acquisition of the @ symbol has challenged what most people think of as a typical object that a Museum acquires. We thought it best to let you in on our process—how we think about shaping our collection here at MoMA. As you know, museums are defined by their collections. Each collection has a unique point of view that is carefully shaped by its curators, who are always mindful of historical precedents as they look ahead to future developments. When it comes to contemporary design, MoMA’s collection seeks to remain on the cusp of innovation and to support the emerging talents, ideas, and concepts that will become tomorrow’s designed environment.

We choose to emphasize the diversity and ingenuity of contemporary design practice as it spans architecture and product and communication design. We strive to present a broad selection of new products and concepts in our collection to reveal how designers cleverly address the major and minor aspects of our everyday lives, surprising us and guiding us with their bold experimentation. How do MoMA curators select and propose works for the Architecture and Design Collection and frame them within the wider mission of The Museum of Modern Art? There are no hard and fast rules, but there are several criteria that come into play in the discussion.

Form and Meaning. The formal, visual qualities of an object are tied to beauty, an important prerequisite in an art museum, but also an elusive and subjective one. Objects are expected to communicate values that go well beyond their formal and functional presence, starting with the designer’s idea and intention. The best design embodies the designer’s original concept in the finished object in a transparent and powerful way.

Function and Meaning. The appreciation of function has changed dramatically in the last few decades. Some objects are designed to elicit emotions or inspiration, and these intangible purposes are also considered part of their functional makeup.

Innovation. Good designers transform the most momentous scientific and technological revolutions into objects that anybody can use. With this in mind, curators often look for objects that target new issues or address old ones in a new way.

Cultural Impact. MoMA has always privileged objects that, whether mass-marketed or developed experimentally in a designer’s workshop, have the power to influence material culture and touch the greatest number of people. Their impact can either be direct–effective the minute they are purchased and used–or unfold over time through the inspiration they give to other designers.

Process. Curators don’t stop at the object–they also take into account its entire life cycle as a product. This includes the way it is designed and built and the economy of means in its production, distribution, and use; the way it addresses complexity by celebrating simplicity; its impact on society and the environment; and the way it ages and dies.

Necessity. Here is the ultimate litmus test: if this object had never been designed and produced, would the world miss it, even just a bit? As disarming as this question might seem, it really works. Try it at home.

18 март 2010

Дързост и красота


от Кирил Прашков

“Предиупотребапрочететелистовката” е произнасяната с максимална скорост фраза, набивана в рекламно време, сигурно за да ни предпази от иначе страхотния предлаган продукт. Четенето, по принцип, е полезно занимание – можеш нещо да научиш – за другите, за себе си... Можеш, разбира се, и да прескочиш предупреждението, да се хвърлиш в продукта с главата напред.
Всъщност, при наличие на картинка това се случва често – първо гледаш, мислиш си “става ли”, после четеш или не наоколо. Е, аз си падам по четенето. Да си бях останал само с гледането на изложбата “Дързост и красота” бих прескочил името й, но ми подадоха и ”листовката”. Откъде иначе да ми дойде, че художник, разчитащ ракова клетка, се е концентрирал над красотата, че знакът за радиация е красота в триъгълници? Или че раздирането на тяло, пейзаж, екран е на базата “красиво”... Не бях заподозрял участниците “красивото” да е центърът на разсъжденията им. По-скоро се учудих на готовността за прилепяне към говореща сама за себе си теза.
Красотата, както е добре известно, има във всички времена променливи и още по-лошо – тънки граници. Задържането в тях изисква от художника сложно лавиране, търсене на основа, от която красивото да се превърне по възможност в ракета-носител. Носителят, обаче, нерядко губи ориентация, стоварва се върху основата, изкривява я. И тогава идва въпросът – кое е за избиране? Остава ли красотата като условие за оцеляване на работата като работа? Разбирам, че звуча казуистично, но не мога да се отърва от ужаса да чуя “how beautiful”... Вярно, че има вариант основата да не се наруши. Колега, на който нямам причина да не вярвам, ми разказа как му се наложило да позлати блиндираните врати на мутренски бункер. Положително посетителите там възкликват “красота!” и едновременно се чувстват безопасност.
Около красотата, дори с добавка от дързост, има и друго – куп художници в България бяха нарочени, че работят за “навън”. После с прибежки и припълзяване “навън” се случи по-близо и почти престана да звучи враждебно, почувства се, макар и не колкото съм се надявал, че не сме на друга планета. Тази изложба не прави изключение – може спокойно да се каже, че би се чела и отвъд тукашните ни разбирания. Но другаде, където мотивацията на художника се преценява много по-сериозно, отколкото на вътрешно ниво, дори наименованието “Bold and Beauty” би произвело трудно оборими съмнения. За красотата ще се изискат естетически, социологически, социално-психологически, културни мотиви (и това само според началото на статията в Wikipedia) и при заявление, че “формата винаги предшества смисъла”, че авторите “вярват в традицията, в която са се развили... и в красотата” става страшно. Хайде, красотата настрана, но “дързост” или “bold” прозвучават не по-малко различно в зависимост от контекста. Дали видяното като вкусно клише предшества, подчертава или допълва сбора работи става все едно – влиза се в лошата спирала от обяснения, че блондинката може да е брюнетка, позлатата не винаги фалшива, че зад това или онова покритие е скрито смислено скеле.

11 март 2010

Награда за съвременно изкуство БАЗА 2010


Институтът за съвременно изкуство – София съвместно с: Фондация за гражданско общество, Ню Йорк и международната мрежа Награди за млади художници обявява Конкурс за *Награда за съвременно изкуство БАЗА*
Ежегодната награда за млад художник е основана за първи път през 1990 г. в Чехия от създателя и директора на Фондацията за гражданско общество (САЩ) Уенди Люерс. Днес наградата съществува в 10 европейски страни и се е превърнала в едно от най-престижните отличия и сериозна професионална атестация. Сред държавите, присъединили се към наградата, са: Чехия, Словакия, Хърватска, Косово, Сърбия, Македония, Босна и Херцеговина, Словения, Албания. Като резултат от активния обмен на информация между страните е основана международната мрежа за награди за млади художници YVAA (http://www.yvaa.net).
България се включва през 2008 г. Инициативата е на Института за съвременно изкуство-София (http://ica-sofia.org/), който впоследствие е избран да организира провеждането на конкурса.
Носители на наградата БАЗА за 2008 и 2009 са Рада Букова и Самуил Стоянов.
*Целта* на Наградата е да осигури подкрепа за младите художници като им открие нови възможности за образование, изследване и професионална реализация. Наградата създава позитивен контекст за младото съвременно изкуство и благоприятна среда за развитието му.
*Конкурсът* е отворен за творци до 35 години, работещи във всички медии на съвременното изкуство. Кандидатите трябва да бъдат български граждани или постоянно пребиваващи на територията на страната.
*Наградата* е стипендия и шестседмичен престой в International Studio and Curatorial Program (ISCP), Ню Йорк през периода октомври 2010 – май 2011 и самостоятелна изложба през 2011 г. в галерията на ИСИ-София.
*Процедура*:
1. авторите (родени не по-рано от 1975 г.) предоставят творческа документация.
2. журито на конкурса, съставено от утвърдени специалисти в областта на съвременното изкуство, обявява своите номинации до 17 април 2010 г. на сайта на ИСИ-София: http://ica-sofia.org/
3. те се представят в изложба през м. юни-юли в Софийска градска художествена галерия.
4. журито определя победителя и го съобщава в деня на откриването на изложбата.
Задължително условие е кандидатите да владеят английски език. С номинираните се провежда събеседване на английски език.
*Портфолиото* трябва да съдържа: Име, адрес, телефон, e-mail Биография (CV) и библиография Снимки/разпечатки на творбите (със заглавия, размери, година) DVD (за видеотворби и пърформанси) Кандидатите могат да предоставят допълнителни материали (каталози, брошури, текстове)
Приложената документация не се връща. Тя остава в архива на Наградата.
*Участниците в конкурсите през 2008 и 2009 г. могат само да допълнят своята документация.*
*Краен срок*: документацията се предава до 4 април 2010 г. в Софийска градска художествена галерия (за наградата БАЗА). СГХГ е партньор на проекта.
*За контакт: Даниела Радева – 02 / 987 21 81

Гледайте видео: Самуил Стоянов "Участвайте в БАЗА 2010. Това е", Ню Йорк 2010

19 февруари 2010

Трябват ли ни музеи и галерии?

Някои коментари по повод на "Концепция за водещи музеи в София" на Министерството на културата, Abitare talks, 19.02.2010, НХГ

Проф. Тодор Кръстев: “Не споделяме крайностите на Министерството на културата за окрупняване на музеите”.
Според арх. Павел Попов местенето и пренареждането на музеите в София е „отвратителен маниер на държавна политика”.
Според арх. Станислав Константинов идеята Централната софийска баня да бъде едновременно Музей за история на София и в същото време спа център е абсолютно безумие. Тази уникална сграда не може да бъде преправяна и ако има две части ще загуби облика си. Няма достатъчно минерална вода за спа центъра, няма паркинг, няма удобни комуникации. В същото време ако цялата сграда се превърне в музей, това би могло да бъде уникално, не само за София, но и за Европа.
Доц. Александър Кьосев от Софийския университет и Института за съвременно изкуство се намеси със съществена забележка за нееднородността на понятието „културно наследство”, което днес различно се формулира от различни групи на населението, от различните възрастови групи и отношения към миналото. Според него границите на културното наследство не са ясни и постоянно се „предоговарят”, а сегашната музейна концепция е държавническа и недемократична.
Доц. Ирина Генова обърна внимание върху възможностите на публично-частното партньорство при изграждане на музейните колекции.
Яра Бубнова от Института за съвременно изкуство зададе резонния въпрос: „През цялото време говорим за архитектурната страна на музеите, а задаваме ли си въпроса какво ще има в тези музеи и каква е стратегията за превръщането на изкуството в „културна ценност и елемент от наследството?” Тя смята концепцията за алиби на липсващата културна политика в страната, в това число и по отношение на публичните музеи.
Арх. Илиан Николов подчерта, че опитът му като автор на награден преди години проект за преустройство на Софийската градска художествена галерия показва, че много хора се въвличат в едни скъпоструващи упражнения, които нямат продължение.

15 февруари 2010

Нищо лично. Текстове 2009-2010

„Нищо лично” закри анонимния блог, романтично-хипарски ни пожела “Peace” и ни лиши от много теми за разговор. Заедно с това в небитието изчезнаха и самите текстове. Лъчезар Бояджиев ги е запазил и тъй като няма как да поискаме разрешение, а ги харесваме, си позволяваме да ги публикуваме тук: http://issuu.com/mariaart/docs/nishtolichno2009

12 февруари 2010

Класации

В днешния брой на в. Култура е публикувана класацията на изложбите и галериите за 2009 г.
(http://www.kultura.bg/bg/article/view/16583). Тъй като там не намери място отговорът на "Нищо лично" към отправената към него/нея покана да участва в анкетата, ние го поместваме тук (след като предвидливо сме го запазили преди блогът да се самозакрие на 28 януари т.г.). Публикуваме и коментар на Диана Попова по повод писанието на анонимния автор/ка, което така и не достигна адресата. Както и текста на електронното писмо, с което Мария Василева отклони любезната покана на редакцията на в. Култура да участва в тазгодишната класация.
- - - - - - - - - - - - - -
НИЩО ЛИЧНО, 23 януари 2010, събота, Re: Арт анкета 2009 на в. Култура

Изложби, кураторски проекти, художници, произведения, събития... художествена действителност. Всяка година вестник Култура оправя сметките и тегли чертата, с което определя за вечни времена, кое влиза в историята и кое остава извън. Каквото е останало на хартия, значи се е случило. Също като Библията, дори да няма кой знае какъв авторитет, вестникът е един и неговата дума не подлежи на коментар. Вероятно никой не смята, че написаното там е стопроцентовата истина, но и никой не се наема да го оспорва. Нямах намерение и аз да го правя, докато от редакцията не ме поканиха с официално писмо, да участвам в анкетата за 2009. Не знам защо са решили, че ще се изкуша от благини като коректор, редактор и ограничен брой знаци. Няма начин да публикувам в Култура, защото имам собствени въпроси, но мога да коментирам самата анкета.
Времената се променят, изложбите се променят, писането за изложби също, но класацията на Култура се прави все по същия начин, както е било преди сто години. Всеки път канят няколко активни изкуствоведи да класират изложбите по важност и евентуално малко променят въпросите, за да паснат на актуалните събития. Дори любезно предоставят „сравнително пълен списък на изложбите през годината за подсещане”. След това няма изводи и заключения, нито някакви анаизи.
Редакцията се отказва от позицията на авторитет, или си измива ръцете като оставя крайния резулат с отворен финал – обективната картина трябва да се оформи от само себе си и на базата на колективното (не)разбирателство. „На въпросите трябва да се отговаря конкретно, за да има единство в крайния вариант на анкетата!” – така пише в писмото от вестника. А неговото влияние се заключва в избора на хората, които да си кажат мнението – винаги специалисти от бранша. И тук всичко се обърква, най-вече заради ненормалните изменения в множествената професия „изкуствовед” в България. С малко изключения, тези хора вършат едновременно работата на куратори, критици, теоретици, пиари и т.н. В идеалния случай това трябва да е Лара Крофт, в най-лошия – човек с професионална шизофрения. Стига се до там, да трябва да коментират собствената си работа, да се раздвояват, да се чудят как да не се самопохвалят, или от къде да търсят някой нещо да им напише. И тъй като са се изпокарали „до смърт”, дори да видят, че чуждата изложба е станала по-добре от собствената, здраво стискат зъби.
Обаче нали уж всичко е за доброто на изкуството. Преди да попаднат в класацията на Култура, художници и произведения трябва да са попаднали под вниманието на куратори и галерии. Това се случва, ако са демонстрирали качествена продуктивност, но също така и приемливо професионално поведение. Нека не си затваряме очите за това, каква е била съдбата на някои добри работи, които не са били пласирани достатъчно гъвкаво от своите автори или ако авторите не са се държали „както трябва”. Дори да са гениални (напълно възможно), никога няма да стигнат до никаква класация, нито дори да бъдат просто „отразени”. Ако все пак са стигнали до изложба, единственият вестник, който има привилегията да отсява събитията, дори това не прави. Там могат да се прочетат малки текстове за много големи изложби, както и цели страници за съвсем незначителни събития. На пръв поглед има много демократична критическа политика, отделя се място дори за разпродажби на графики, а някои изложби, места или събития (много по-коментирани и посетени), може лесно да се забият в някой ъгъл. Дори да изглежда, че в Култура всичко минава, ясно се чете присъствието на един силен монопол с определени пристрастия. По този начин не може да се възбуди градивен дебат и не е ясно защо продължава да тече акцията с класация, която излиза един път в годината.
Все пак благодаря на Култура, че ми позволиха да говоря. Прилагам въпросите, които ми изпратиха, но със съвсем не „конкретни” отговори.

1. Кои, според Вас, са най-силните изложби на 2009 за София и страната и защо? (желателно е да се класират по важност, могат да се подредят по категории – общи и самостоятелни). Трябва да се изброят най-много 5-10 изложби.
Преди време отговорих на този въпрос, без никой да ме е питал, и продължавам да съм на същото мнение.
Обаче защо само София и страната? Нас художниците от страната ли ни интересуват или „страната”?
2. Кои, според Вас, са изложбите/арт събитията, предизвикали най-негативни реакции?
Златна малинка! Май за първи път задават такъв въпрос? Изглежда, че вестникът не се финансира от Министерството на културата.
Блогърите също изтърпяха доста негативни реакции.
3. Бихте ли отличил/а някоя галерия за изложбената й политика и защо?
Мисля, че само ИСИ има ясна политика. Защо? – колко знака ми отпускате, за да обясня?
4. Кои, според Вас, са най-важните дискусионни теми в полето на изкуството, възникнали през 2009?
Няма дискусия, която да е възникнала през 2009.

ПУБЛИКУВАНО ОТ НИЩО ЛИЧНО В 04:29
- - - - - - - - - - - - - - - - - - - -

Здравейте Нищо лично,
Пиша ви, защото съм създател на класацията на в. „Култура” преди 17 (все пак не преди 100) години и съм провокирана от отношението ви към нея. Като редактор във вестника тогава я предложих по много причини, но важните са две. Първата бе да си припомняме какво сме сътворили всички ние – художници, куратори, галеристи и критици – през изминалата година. Втората бе, че текущото отразяване на събитията във вестника има ограничени възможности за „отсяване”. Разбира се, че отразяването зависи далеч не само от качествата на дадената изложба или произведение (минава ли ви през ум, че може текстът на критика да е слаб?). От друга страна, как вестникът би могъл да „отсее” събитие, което още не се е случило?
Класацията бе замислена именно като компенсация на тази текуща и като че ли неизбежна несправедливост. Тоест чрез засичането на различни мнения дори пренебрегнати по някаква причина събития могат да заемат подобаващо значимо място. И аз продължавам чинно да участвам в класацията през годините (когато са ме канили, разбира се), защото възприемам сериозно работата си като критик. Не мога да си позволя да кръшкам от професията, само защото тя ми създава неудобства – това би я свело до хоби. А последното нещо, което искам да бъда в собствените си очи, е „неделен критик” – човек, който заема позиция само когато и защото му изнася.
Така че участвам в класацията, приемайки всички нейни и мои ограничения. При това нейните са съвсем скромни в сравнение с моите. Вестникът определя само броя знаци – според това, което физически може да побере на страниците си. Тези знаци, разбира се, винаги са ми недостатъчни да се аргументирам, но, честно казано, това е най-малкият ми проблем. Най-големият е, че не съм видяла всички събития в столицата и страната. Но тук разчитам на колегите в класацията да компенсират моите пропуски.
Професионалната шизофрения, за която пишете, не ми се вижда особено страшна. Давам си сметка, както и вие, че сме малко хора на малка арт сцена, неизбежно вършим много дейности и винаги сме на ръба на някакъв „сблъсък на интереси”. Просто трябва да внимаваме – нищо повече. Например в класацията участвам като критик. И ако съм имала кураторска изложба в съответната година, съм я изключвала от моето класиране – ако е била качествена, тя все ще се появи в някое от другите, ако не – няма да се появи и толкова. Всъщност не тя е важната в случая, а критическата ми позиция, която отстоявам като максимално независима. Което не е просто заявление, а постоянен процес във времето.
Но да се върна към вашия текст и към моите несъгласия с него. Първо, не мисля, че в. „Култура” е виновен за това, че е единствен. Второ, класацията му е по-скоро сборен отчет, отколкото дебат. И трето, не мисля, че „изпокарани до смърт изкуствоведи” могат да проведат „градивен дебат” където и да е, включително във в. „Култура”.

Оставам с най-добри пожелания,
Диана Попова

P.S. Исках да пусна това писмо като коментар към вашия текст, но в същия ден вие закрихте блога си. Надявам се то все пак да достигне до вас. Надявам се също, че ще продължите да пишете критика.
- - - - - - - - - - - - - - - - - - - -
08.1.2010 г. 15:26

Zdravei, Svetla,

ste se naloji da otkaja - mislia, che taka e korektno, zastoto sam obvarzana s prekaleno mnogo izlojbi i galerii, koito smiatam za dobri.
Vaobste mai tozi tip anketa izjivia vremeto si. Na men ste mi e lubopitno da se popitat hora ot drygi oblasti kakvo sa videli i zapopnili - Angel Angelov, Ivaylo Dichev, Dimitar Kambyrov, Georgi Gospodinov, Javor Gardev, Georgi Tenev...
Inache vsichko e isano i predvaritelno znam koi kakvo ste pohvali ili naplue. Ne mi se ychastva v tova.

Pozdravi,
Maria

05 февруари 2010

Концепция за водещи музеи в София

Изготвил: Министерство на културата, февруари 2010

http://issuu.com/mariaart/docs/myzei-koncepcia

коментар от Мария Василева

На 5 февруари 2010 г. Министерството на културата представи пред музейни директори своята „Концепция за водещи столични музеи”. Тя е изготвена от екип от архитекти, начело с проф. Тодор Кръстев, със съдействието на представители на министерството. Концепцията е амбициозно и смело начинание за цялостен анализ на музейната ситуация в София – нещо, което не е правено от десетки години и от което несъмнено има нужда.
В проекта има плюсове и минуси, добре обосновани предложения и не достатъчно аргументирани идеи. Концепцията изпреварва една генерална стратегия за музейното дело в България (припомнете ми кога е писана последната…), в която да бъдат подчертани приоритетите в настоящия момент и отговорността на държавата. В този стратегически план за действие би трябвало да се запише например, че музеите действат като образователни институции (защото сега те не действат като такива), че развиват фондовете си (защото не го правят от повече от 20 години), че внедряват новите технологии (защото нямат дори компютри) и т.н., и т.н. Отново каруцата е пред коня и разбъркването на музейната карта, обединяването на институции, смесването на колекции се обсъжда без да са изяснени главните цели. Това е съществена липсваща част от ненаписаната културна политика. Нейното наличие ще ни даде увереност, че всички други действия и намерения са в правилната посока на „обслужване” на по-високи идеали.Странно е, че в изготвянето на тази концепция още от самото начало не са включени експерти по музейно дело. Това, че е създадена от архитекти, е очевидно. В нея се говори повече за сгради, архитектура, археология, отколкото се показва познаване на същинския живот на музейните институции в София. Резултат от това е изнесената теза за „раздробена и дублираща се музейна мрежа”. Подобно заключение показва, че отделните музеи и филиали се разглеждат като механични единици без да се държи сметка за конкретното им място в живота на града. Световната тенденция е тъкмо към разслояване, към поддържане на повече музейни единици, които със своя различен характер и мащаб изграждат мрежа и създават възможност за т.нар. „културни маршрути”. Тенденцията към окрупняване на музеите и свеждането им до няколко е обезпокоителна. Говори се за „липса на единство в политиката и управлението на различните музейни обекти”, споменава се, че „във всяка група (държавни, ведомствени и общински музеи – б.м.) се лансират различни идеи за управление и развитие, което внася непоследователност в общата музейна политика.” Прочетете това на обратно (като смисъл) и си направете изводите. Това, че държавата се превръща в единствен елемент в културната политика, личи и от предложението Музеят за история на София и Софийска градска художествена галерия да се обединят и да се ръководят от смесен държавно-културен институт. Едно изречение специално за Градската галерия, спомената само веднъж именно във връзка с това замислено обединение и предложението новият музей да се помещава в сградата на двореца. Дали това не означава, че някой отново иска сградата на „Гурко”1?Относно „Каре 500” – от архитектурна гледна точка предложението звучи разумно и осъществимо. Липсва идеен план как точно ще стане сливането на Националната художествена галерия и на Националната галерия за чуждестранно изкуство. Дано опаковането на колекциите и ремонтите не започнат преди да има ясна концепция за това.
 
Според зам. министъра д-р Тодор Чобанов концепцията няма задължителен характер, макар че текстът завършва с предложение Министерски съвет да я приеме и да възложи на Министерството на културата да пристъпи към конкретни действия към реализацията й. Той спомена и че ще се създадат работни експертни групи, които да развият проекта от тук нататък. Факт е обаче, че дори въпросното „обсъждане” в министерството на културата не се протоколираше, а от средата нататък нямаше и отговорен представител на Министерството. Мненията и забележките на директорите и присъстващите уредници на музеи останаха недоизслушани.
- - -
НА ЗАСЕДАНИЕ НА МИНИСТЕРСКИ СЪВЕТ ДНЕС БЕ ОДОБРЕНА КОНЦЕПЦИЯТА НА МИНИСТЕРСТВОТО НА КУЛТУРАТА ЗА ВОДЕЩИ СТОЛИЧНИ МУЗЕИ

(10.02.2010)
На заседание на Министерския съвет днес бе одобрена Концепцията на Министерство на културата за водещи столични музеи, внесена от министъра на културата Вежди Рашидов.
С концепцията се предприемат дългосрочни действия за оформяне на 4 музейни комплекса: „Национален музей на визуалните изкуства”, Национален музеен комплекс „Арсенала”, „Музей на София” и „Музей на тоталитарното изкуство”.
„Национален музей на визуалните изкуства” (т. нар. „Български Лувър”) ще включва Националната галерия за чуждестранно изкуство и комплекса от сгради в карето между бул. „В. Левски” и улиците „Московска”, „19 февруари” и „Оборище” (т. нар. кв. 500).
Национален музеен комплекс „Арсенала” ще включва зоната около Софийския арсенал, където ще бъде бъдещият „Музей на съвременното изкуство”.
„Музеят на София” ще бъде разположен в сградата на сегашната Национална художествена галерия. Експозицията и фондовете на Националната художествена галерия ще бъдат в Националния музей на визуалните изкуства („Българският Лувър”).
„Музей на тоталитарното изкуство” ще бъде разположен в сградата, където се помещаваха студиата на бившата телевизия „7 дни” в жилищен район „Изгрев”, ул. „Лъчезар Станчев” 7.
Концепцията за водещи столични музеи може да се види в раздел „Нормативни документи”, секция „Проекти на нормативни документи” на сайта на Министерство на културата.

30 януари 2010










Галерия "Българи"
София, 30.01.2010