18 декември 2009

Лица на модернизма (и други) в НХГ

от Мария Василева

На 17 декември 2009 г. в Националната художествена галерия беше открита изложбата „Лица на модернизма. Живопис от България, Гърция и Румъния, 1910-1940”. Сериозен проект, който включва 120 творби на автори от трите балкански страни, подбрани от кураторите Ирина Генова, Мариана Вида и Такис Мавротас, подкрепен от Културната програма (2007-2013) на Европейския съюз.

Това се случи един ден след като директорът на една от институциите-съорганизатори – НХГ, беше уволнен. Откриването беше комично-тъжно. Церемонията се ръководеше от Бисера Йосифова, край нея бяха кураторите и чуждестранните гости, а Борис Данаилов стоеше прав до една колона далеч от официалната трибуна. Такава жалка картинка може да се види само в България. От Министерството на културата никой не присъстваше на това важно събитие – както за подопечената им галерия, така и за реалното международно културно сътрудничество, за каквото постоянно чиновниците там приказват. Като че ли ги беше срам, че не са съобразили да изчакат още един ден, та да не се случи тази толкова нелепа ситуация. Както се казва: пак се изложихме пред чужденците…

Струва ми се обаче, че тук има и нещо друго. Една особена безпардонност и взимане на решения от позицията на силата. Признавам, че не знам мотивите за уволнението на Борис Данаилов – те не са и оповестени. Преди известно време той беше разследван във връзка с проведени ремонти в сградата и новите хранилища, но за конкретни злоупотреби информация няма. От една страна е интересно, че уволнението на директора на една от най-големите национални културни институции не предизвиква никакъв интерес в медиите. Странно е, че и уволняващите не смятат за необходимо да оповестят своите мотиви (ако помните преди време така уволниха заместник-директора на НХГ Борис Климентиев и никой не разбра защо). Уволненият също мълчи, което може да значи две неща – или е виновен за нещо, или е отчаян и не му се занимава.

Имам професионални несъгласия с политиката, която Борис Данаилов водеше като директор на НХГ. Всички знаят официалното му становище, че мястото на съвременното изкуство не е в музея, изказано на официален форум (http://sghg.cult.bg/exhibitions/Exh-bg/exhibit_export-import-bg_dis.html); както и начина, по който с част от екипа си се опита да поднесе като свършен факт историята за „Музея за съвременно изкуство”. Дори и ако се абстрахирам от това, следейки работата на НХГ, виждам като тенденция изложби със средно качество. Не искам да омаловажавам труда на колегите, но като цяло усещането е за компромис – нещо, което една националната художествена галерия не може да си позволи. Може би греша, но ми липсва категорична изложбена политика и нещо, с което тази институция да покаже, че е една крачка напред в сравнение с другите.

Това, обаче, са творчески спорове и дискусии, които могат да се водят в професионална среда. В случая става дума за сили, които са извън нея. И у мен остава някакво неприятно усещане, че това, което се случва в НХГ, не е до край ясно и чисто. И сигурно се случва и на други места и нива по същия начин. А всички мълчат.

14 декември 2009

Мария Василева е поканена за куратор на "Август в изкуството" 2010

Официално (прекалено много) автоинтервю

- Какво ви накара да приемете предложението да бъдете куратор на следващото издание на „Август в изкуството”?
- Следя фестивала от началото. Участвала съм в няколко дискусии, посветени на съдбата му. Правила съм и малък кураторски проект за едно от изданията. Писала съм многократно за него и нерядко съм била критична. Смятам, че има много енергия около този проект. Не подценявам и възможността да работя в прекрасното пространство на варненската художествена галерия.
- Как виждате „Вашето” биенале?
- Смятам, че положителното при „Август в изкуството” е, че той още не е намерил точната си формулировка. Това го предпазва от задължителните ограничения на схемата. През годините фестивалът се е променял и все още е в движение. Отначало цялата варненска сцена се обединяваше в неговия фокус. Това беше време на ентусиазъм и еуфория, когато изкуството имаше нужда от такава обща подкрепа. От това обаче страдаше лицето на фестивала – то беше някак си прекалено шарено, разпиляно и противоречиво. Процесът вървеше към изясняване на визуалния му образ, което естествено доведе и до идеята отговорността да бъде поета от един куратор. В момента се проверява успеха на тази формула. Ще видим дали тя ще проработи в нашите условия, но в световен план е доказала издръжливостта си. Аз смятам, че „Август в изкуството” е достигнал такава точка в развитието си, в която ще е полезно да се представи проект, концентриран в своята цялост и качество.
- Това означава ли, че ще изключите частните галерии от интереса си?
- На този етап мисля да съсредоточа усилията си в Градската художествена галерия и в Къща-музей „Георги Велчев”. Бих работила и с частни галерии, които споделят моите интереси – такава е „Буларт”, например. Разбира се, надявам се към биеналето да има и съпътстваща програма и в нея всички, които искат да се включат, са добре дошли.
- Имате ли вече концепция?
- Концепцията ще бъде готова в началото на следващата година и тогава ще бъде разпространена. Това, което мога да споделя е, че за мен е важно мястото и времето на биеналето – именно град Варна през 2010 година. Иска ми се това по някакъв начин да се „чете” в проекта. Това е и начин изложбата да бъде интересна за по-широк кръг публика. Обществената подкрепа за мен е важна. Такъв голям проект не трябва да бъде само за ограничена консумация.
- Един невралгичен въпрос – ще бъдат ли включени варненските художници?
- Не бих робувала на подобно изискване. То е обидно и за куратора, и за художниците. Ако има автори, които отговарят на идеята ми, те ще бъдат поканени да участват, но не защото са варненски, а защото са добри и интересни. Вече направих доста срещи и открих художници, с които мога да работя. Дали това ще се случи в рамките на „Август в изкуството” или в някой друг проект, е въпрос на диалог.

09 декември 2009

04 декември 2009

Станислав Памукчиев. Хронотопи – черно, бяло

Галерия „Райко Алексиев”, 1-31 декември 2009

от Мария Василева

10 причини да спомена Станислав Памукчиев в този блог:

1. днес той е почти единственият от „СБХ-а младостта ми”, с когото намирам общ език (макар че е привърженик на фразата „една особена чувствителност”, на която аз не съм)
2. не дели изкуството на „стойностно” и „съвременно”
3. към последното се отнася възможно най-адекватно
4. добронамерен е
5. има много точна преценка за себе си (виж интервюто му на: http://liternet.bg/publish/evladova/stpamuk.htm)
6. навремето рисуваше едни беззащитни фигурки и правеше монохромна живопис в ерата на монументалността и „живописната живопис”
7. не губи енергията си и продължава да си поставя грандиозни задачи
8. той е сред малцината (от по-широкото му обкръжение), които не пълнят изложбени пространства, а ги мислят
9. мек е, но може да бъде и твърд, когато се налага
10. веднъж ми помогна да наредя една изложба

01 декември 2009

Десислава Димова. Портрет на художника като млада


Фондация Развитие XXI, С. 2009

от Мария Василева

Когато прочетох публикувания откъс в юбилейния вестник на галерия Сариев, доста се разочаровах. Текстът ми се стори претенциозен, разхвърлян, наивен. Цялата книга създава различна представа. Тя е написана в стилистиката на модната фрагментарност – уж случайни, взети оттук-оттам разсъждения, нещо като опита да живеем динамично и разнообразно – да правим високо изкуство, но да не са ни чужди плебейски занимания като ходене на бар с повръщане, да презираме лайфстайла, но сладостно да се подаваме на изкушенията му, да бъдем професионалисти, но и да иронизираме прекалените „читанки". Всичко това е подкрепено с конкретиката на живеенето в града София с неговите места, проблеми и лица. Този ход никак не е изненада за тези, които следят съвременната българска литература. Появява се в книгите и на Радослав Парушев, и на Тома Марков, и на много други. Така че четеното се извършва на две нива. Първото е разпознаването на тези жалони-връзки с действителността, което дава на читателя увереността и самочувствието, че щом ги разпознава, значи и той живее. Когато разказът кривне от реалността (нали все пак става дума за роман, а не за документалистика), читателят е хвърлен в ужас – кое е истина и кое неистина, къде свършват фактите и започват фантазиите, и въобще реалните факти реални ли са и животът, който живеем, не е ли измислен? Едва ли съвременните пишещи са се наговаряли да използват същата схема на „фикшън и факшън" (Силвия Чолева ми припомни термина). Какво тогава налага това своеобразно клише? В него между другото се появяват имена на места и хора, които не са постоянно в рекламите и на малкия екран. Като че ли има нужда да се изяви този скрит градски пласт, който съществува и живее, и който дава увереност за наличието на една интелектуална общност, необединена от творчески съюзи, но сплотена от омерзението си към чалгата, мутрите, моловете и медиите (тук Силвия Чолева каза, че ние „концептуалистите" много си измисляме разни работи и че нещата са далеч по-прости).

Десислава Димова базира текста си на същия принцип – реални случки и герои се преплитат с измислената героиня, нещо като alter ego на авторката. Тя омесва полу-автобиографичния стил на Джойс в „Портрет на художника като млад" с историята на Оскар Уайлд за красивия Дориан Грей, който обсебен от собствената си красота, иска портретът му да старее вместо него. В крайна сметка се получава Künstlerroman – специфичен жанр за творческото съзряване на автора, по време на което той/тя е особено чувствителен към „недъзите на обществото". Затова и в книгата има доста коментари и оценки на живота. Тук в положителна посока проработва непорочността на авторката от гледна точка на литературна суета. Тя се хвърля смело в територии, които „истинските" писатели избягват, за да не ги обвинят в опит за социална критика, не дай си боже! (затова пък за съжаление романите им остават само на повърхността на вица като последното ми разочарование – романът „Майка" на Т.М.). Деси Димова не се страхува да „влезне в действителността" (думите са нейни) и да я опише, като ни поднесе един не лош портрет на софийската реалност днес – виж главата „Дързост и красота".

Разбира се, като изкуствовед и човек, свързан с българската и световната практика на съвременното изкуство, авторката се чувства най-сигурна, когато говори за художниците. Самият скелет на книгата е изграден на базата на не/отъждествяването й с жена художничка от началото на 20. век – Елисавета Консулова-Вазова. Вмъкнатите на различни места из текста наблюдения и коментари за ролята на съвременния художник са колкото общи, толкова и описват конкретната ситуация, в която се намира българският художник (с. 49-51, 115-116, 119, 151-152, 179) без да са морализаторски и поучителни. Въобще езикът успява да балансира между културното и хулиганското като не се насилва в нито една от двете посоки (бих извадила от книгата дългия пасаж за Фройд, Вилхелм Райх и Бернаез, защото прилича на току-що научен урок). Все пак да не се забравя, че това е роман. Помня го и аз, иначе трябва много да се подразня от това, как авторката „клъвва" група „8-ми март" (с. 56), но ще вярвам, че е заради повествованието, защото нали тя преди години написа толкова хубави неща...(http://www.kultura.bg/media/my_html/2144/c-jeni.htm). Или може би тогава е било фикшън, а романът е много по-факшън?

В крайна сметка, книгата на Деси Димова дава повече поводи да помислим за времето ни (независимо от постоянно присъстващата ирония), за жените и мъжете, за художниците и антихудожниците, отколкото сме срещали напоследък дори и в най-интелектуалните разговори на маса.

20 ноември 2009

Jeanne-Claude

1935-2009

За Жан-Клод

от Алцек Мишев

Почти не се познавахме. Бяха идвали на два мои пърформанса в Ню Йорк, а аз на техните изложби в Милано. С Жан-Клод имах 1-2 разговора по телефона, Пиер Рестани беше наш общ критик и приятел и толкова. Кратки и безинтересни са моите лични впечатления.

Жан-Клод и Кристо: най-архаичната двойка, която успешно се противопостави на идеята за модерния брак. Освен обема на проектите им, те доказаха и на себе си, и пред света /както през средновековието, или по време на задругите у нас/ пълното сливане! Най-далече от Симон дьо Бовуар и Жан-Пол Сартър!

А дали е българско изкуството им, това е работа на българските управници. Имайки най-сетне за съветници най-добрите специалисти, крайно време е те да започнат да купуват най-важните им произведения, основен фонд за държавна културна политика.

А колко би била доволна от това и Жан-Клод, си мисля...

Милано

на снимката: Жан-Клод, Кристо, Лъчезар Бояджиев, май 1993, Ню-Йорк



18 ноември 2009

ЦВЕТЯ И РОЗИ

Български културен институт Хамбург
17.11.2009-07.01.2010

Истинското щастие е наблизо и напълно постижимо
От сайта „Кабала днес”

В българския език „цветя и рози” е жаргонен израз, който се използва, за да определи върховно щастие и блаженство. Разбира се, в употребата му има доста голяма доза ирония, доколкото в реалността подобна чиста наслада не съществува.
Изложбата, за която са използвани работи от колекцията на Софийска градска художествена галерия, се посвещава на „вечния стремеж към щастие”. Това романтично понятие занимава от столетия умовете на философи, теолози и обикновени граждани. Параметрите му са променливи – от хубавото ядене и новата кола до публичния успех или самопознанието. Като изключим някои религиозни учения, скептиците по отношение на постигането на вечното щастие преобладават. А както казва Оскар Уайлд, от двете трагедии в живота – да не получаваш това, което искаш, и да го получиш – втората е по-лоша.
Избраните работи коментират различни представи за щастието в съвремието. Неизбежно на места се явява и неговият антипод – нещастието, като двете страни на една монета и неразделна част. Боряна Росса показва постоянния процес на вътрешно убеждаване за постигнато щастие и разсъждава върху приликите и разликите между това да вярваш, че си щастлив и наистина да си такъв. Сашо Стоицов създава приказна градина, в която несъмнено и неизбежно човек може и трябва да се чувства щастлив. Иван Мудов и Десислава Димова подреждат натюрморти от човешки взаимоотношения, при които напрежението се крепи върху крехкия баланс между щастие и драма. Правдолюб Иванов създава гигантски сперматозоид от силикон като символ на патетичната мъжественост, но и като ирония на похабения материал. Алла Георгиева, Мариела Гемишева и Нина Ковачева се съсредоточават върху женското щастие и неговата възможност/невъзможност. Цветето-вентилатор на Лъчезар Бояджиев е създадено да внесе малко късче наслада в ежедневието. Надежда Олег Ляхова съпоставя дигиталната радост и опиянение с реалната такава. Градският рай на Лъчезар Бояджиев за някои се превръща в ад. Викенти Комитски се обръща към световния ред като събира континентите на една плоскост и ги прави обозрими и заедно. Калин Серапионов разсъждава върху относителността на щастието, вкарвайки физическа любов сред произведенията в музея. Иван Мудов създава вино за откривания на изложби – често пъти сериозно и единствено основание за посещаване на подобно събитие.
Макар и да представлява специално подбрана селекция, изложбата в голяма степен е представителна за съвременното българско изкуство през последните десетина години. Отличителните му черти са в много по-голяма степен хуморът и иронията отколкото драмата и скръбта. В известен смисъл експозицията е скромно продължение на изследването на Харолд Зееман „Blood &Honey. Future’s In the Balkans” и насочване на разговора за тези географски ширини в малко по-различна посока.

Мария Василева
Куратор на изложбата

17 ноември 2009

End of History or Gender Check

от Мария Василева

Логично е да напиша текст, посветен на изложбата Gender Check. Femininity and Masculinity in Eastern European Art, 13.11.2009-14.02.2010, MUMOK, Виена, в която и аз съм въвлечена. И щеше да бъде така, ако само на няколко метра не се намираше изложбата 1989. End of History or Beginning of the Future? Comments on a Paradigm Shift, 9.10.2009-7.02.2010, Kunsthalle, Виена. Невъзможно е да избегна сравнението, така че това ще бъде текст за двете. Така или иначе те се занимават с проблемите на Източна Европа – първата предимно през пола, а втората главно през политиката.

В Gender Check кураторката Бояна Пейч използва част от предложенията на 24-мата национални изследователи, за да изгради картата на източноевропейските поведенчески роли и норми на мъжа и жената от 50-те години на 20-ти век насам. В 1989. End of History… кураторите Джералд Мат и Катрин Хюдж изследват артистичните рефлексии на колапса на биполярния световен модел без да се ограничават в драмата на Изтока. Тук се откроява и първата разлика – погледът към света като разделено и общо място. Стремежът на Gender Check е да покаже и да докаже принадлежността на едни и до сега смятани за второкласни територии към една световна идея с цялата амбиция и многословност на доказването. Този на 1989. End of History… е да покаже глобализиращия поглед към разделения свят с широтата и самочувствието на световния човек.

Бояна Пейч изпълва залите на Музея Лудвиг с артефакти, които проследяват самоосъзнаването на социалистическия човек като социален човек с пол и идентичност. От апотеозни живописи, изобразяващи трудовия човек и равенството между хората, кураторката проследява процеса на самоосъзнаване на жената в периода на т.нар. „латентен феминизъм”, преосмислянето на „мъжкото” и редките анализи на хомосексуалните отношения, като стига до съвременните коментари на обществото с капиталистическа доминанта. С типична балканска енергия Бояна Пейч гради история.

Джералд Мат и Катрин Хуг трезво и хладнокръвно професионално създават изложба, която носи различни емоции – тя е разтърсваща, смела, смешна, иронична, аналитична, цветна, човешка, драматична, разнообразна. Вълнението, което работите (пък били те и съвременно изкуство…) и съответно изложбите предизвикват, все още смятам за неизгубено качество, от което имаме нужда. А трудно мога да остана безразлична пред инсталацията на Иля и Емилия Кабакови „Големият архив”, пред фотографиите на Борис Михайлов, картините на Комар и Меламид, на Ерик Булатов, на Нео Раух, пред „From the East, bordering on Fiction” на Шантал Акерман, и още и още и още. В тази компания естествено се вписва и Недко Солаков със „Строго секретно”, „Поглед на Запад” и „Silent (But As Rich As Only The Bulgarian Language Can Be) F Words”.

15 ноември 2009

И в културното министерство нарушения за стотици хиляди

Ремонти на тройни цени в НХГ и фиктивни договори в театри
(публикувано на 12 ноември 2009 в Mediapool)


Проверките на новия екип на Министерството на културата са се натъкнали на груби нарушения по договори за ремонти, наеми и съвместни дейности. Това съобщи главният секретар на министерството Стоян Стоянов на представянето на резултата от първите сто дни от мандата на министър Вежди Рашидов и неговия екип.
Както и в останалите министерства, и в културното ведомство, чиито предишен ръководител Стефан Данаилов се радваше на най-високия рейтинг на министър, са били сключвани договори в явна неизгода на държавата, облагодетелстващи частни лица и фирми. Докато Данаилов беше министър обаче, никакви сигнали за нарушения останаха на равнище медийни публикации и не намираха развитието си в посока установяване на виновност, а рейтингът на самия министър оставаше неизменно висок.
Така например в Националната художествена галерия (НХГ), която е разположена в бившия царски дворец на площад "Ал. Батенберг", са били сключени договори за смяна на паркета и след това за реставрация на паркета в същото помещение, както и за други ремонти на тройно завишени от пазарните цени.
По същия начин са били сключвани договори за строително проучване и проектиране с неясна цел и приложение. През 2005 г. галерията е получила дарение от белгийския меценат и почитател на българското изобразително изкуство Юго Вутен за 96 000 лв., като по този повод една от залите в НХГ е наречена на него. Министерството на културата обаче е предоставило за ремонт на същата зала още 146 хил. лв., разказа главният секретар Стоян Стоянов.
В периода 2005-2009 г. са осигурени 2 345 000 лв. за ремонти и изграждане на ново фондохранилище за галерията, като през май 2009 г. е завършено новото фондохранилище в сграда на министерството на бул. "В. Левски" и ул. "Московска", но досега не е преместено нито едно произведение от хранилищата в Народното събрание на пл. "Батенберг", като за това от галерията искали 60 хил. лв. при реална стойност на преместването 10 хил. лв.
Стоян Стоянов даде и други примери за разхищения на средства. В театър "Назъм Хикмет" в Разград, е установено, че договорът на театъра за сътрудничество и съвместна дейност с фирма "Антора" е сключен в нарушение на Закона за държавната собственост. Там са констатирани и неправомерни компенсации на командировки с нерегламентирано ползване на отпуск без документ на основание на колективен трудов договор, нерегистриран в Инспекцията по труда.
В театър "Кадрие Лятифова" в Кърджали в периода 2003-2008 г. са сключвани договори за изработване на идейни проекти и сценография на пиеси, които не са поставяни в театъра. Директорът Орхан Таир е сключвал граждански договори със своята сестра, която по време на изпълнението им е била извън България, както и със своя непълнолетен син. Сключвани са договори с лица, заети по трудово правоотношение, като предметът на договора им съвпадал с основните им трудови функции, сочи проверката.
В държавното акционерно дружество "Реставрация" ЕАД е констатирана неефективна дейност и дружеството се намира в лошо финансово състояние. Към 30 септември 2009 г. дружеството е приключило на загуба от 50 хил. лв. Основен възложител по договорите, изпълнявани от дружеството в последните години, е било Министерството на културата. Това формално не е нарушение, но проблемът е, че работите са възлагани по завишени цени и въпреки това финансовият резултат е загуба. Това значи, че или е работено много неефективно, или е имало неправомерно отклоняване на средства, коментира Стоян Стоянов.
Той съобщи, че резултатите от проверките са предоставени на Агенцията за държавна финансова инспекция, за да се установи отговорността на съответните длъжностни лица.

12 ноември 2009

GENDER CHECK. Femininity and Masculinity in the Art of Eastern Europe

13 November 2009 – 14 February 2010 MUMOK Museum Moderner Kunst Stiftung Ludwig Vienna

http://erstestiftung.org/gender-check

09 ноември 2009

Сибиле Левичаров. Апостолов

Франкфурт на Майн 2009, София 2009, превод Любомир Илиев

Откъсът е подбран от Мария Василева

Още отдалеч съзираме някакво чудовище. Огромен бетонен блок върху плосък хълм, блок, наподобяващ разбит, разцепен череп, от чиято горна част изтича нещо. Пътят се вие около хълма. Оредяла иглолистна гора, която преминава в клек. Щом извъртим глави и погледнем нагоре през прозорците, виждаме как онова нещо заплашително е надвиснало.
Румен угасва мотора. Сами сме на паркинга, голям колкото игрище с олимпийски размери, с будка в края, пред която се виждат мотопед, стойка с пожълтели пощенски картички и две дремещи кучета. Вятърът духа студено и неспирно, неясно откъде. Румен влиза в будката и купува входните билети, три пъти 1300 години България.
Намираме се пред паметника 1300 години България.
…………………………………………………………………………………………
…………………………………………………………………………………………………
…………………………………………………………………………………………………
…………………………………………………………………………………………………
Срив в речевите способности.
Обичайните компенсаторни рефлекси не задействат. На човек му се приисква да се е научил да лети, за да се махне оттук.
Гадост. Угнетителна гадост. Всесилна гадост. Народна гадост. Която и дума да ми хрумне, не е достатъчна. Грубо, брутално, чудовищно – да, това подхожда, но то подхожда и за повечето паметници от последните сто години, както на Изток, така и на Запад. Насилствено, просташко, прекомерно – да, вярно е, само че това нещо тук е далеч по-неумолимо и отвратително. Грозно, отблъскващо, недодялано – да, така е, но все пак не обхваща целия ужас. Груба гадост. некадърна гадост, коварна гадост, противна, изнудваческа гадост – да и пак да, но с думи това чудовище не може да бъде щурмувано.
Метлище. Сутрин швабската ни баба метеше с такова едно метлище тротоара. Тук има нужда тъкмо от небесна метлище, с километрична дръжка и цялата от стомана, за да измете това плато, та българите пак да могат да гледат волно наоколо, да си вземат отпуск от насилствено наложената им история, да не виждат никога вече тия артефакти, чиято цел е да им внушат, че предците им са родени като кютюци, че като кютюци са съсичали всичко, което е попадало под копитата им. И само как са навъсени тия фигури – като за вечни времена!
Как не са се сетили да турят в разполовената грамада и високоговорители, за да обливат страната с ревове и крясъци, с блъскане на мечове и тропот на копита? Или фонтан, от който да пръска кръв?
Заплашително тихо е сред бетонните стени, тихо като на някое злокобно място. Дори птиците избягват да прелитат през изкуствената гигантска цепнатина.
Струпаното тук не само е грозно, то е зловещо. Ненормално и зловещо. Насила те натикват в тая зловеща бърлога, в този разцепен, разсечен, разполовен череп, в който българските герои от миналото – не, те не дремят в своите скални люлки, за да израснат полека от камъка, а изскачат навън, като разбиват бетона и смазват при това невзрачния като бълха човек, който, гледащ плахо нагоре със схванат врат и олюляващ се като смахнат, се е сгушил край пръстите на нозете им. На циклопски коне, с дрънкулки на шлемовете си върху челата, излети от бетон, грамадни и отблъскващи като етажите на панелен блок.
Арно Брекер, любимият скулптор на Хитлер, бил ваял гиганти? Ами! В сравнение с тоя войнствен цар и свитата му избраници Брекер е правил джуджета, и то в точни пропорции.
Метлище е нужно тук, голямо метлище за голямо метене. Това е условието, за да може един ден българите да се оправят, опустошената им земя отново да намери мярата и призракът на праотците да си остане там, където му е мястото: във въздушните простори. По-добре е да нямаш екзистенциална опора в историята, отколкото да имаш такава от фатално изсечени камъни.
с.112-113

05 ноември 2009

От идеология към икономика

Какво се случва с българското изкуство по пътя “От идеология към икономика”

Кратък разговор между кураторите Яра Бубнова и Мария Василева по повод изложбата: „От идеология към икономика. Съвременно българско изкуство 20 години по-късно”, 8-25 октомври 2009, Държавен централен музей на съвременната история на Русия, ул. Тверская 21

Въведение
Изминаха 20 години от падането на берлинската стена. Когато се говори за Източна Европа, този период се нарича „преходен” – от социализъм към капитализъм, от тоталитаризъм към демокрация, от Съюза на художниците към пазара. За това време България, някога наричана „най-слънчевата барака на социалистическия лагер”, стана член на НАТО и на Европейския съюз.
Не ни се иска да подвеждаме – всяка държава, преминала от съветския тип социализъм към нео-капитализма, е не толкова лошо място за живеене - поне пътуваме без визи из почти целия свят (освен Русия...). Но не трябва да се забравя, че ни се оказаха необходими 20 години грешки (упорито избирахме „неправилни” лидери) и постижения (съумяхме да не влезем в балканските войни през 90-те), преживяхме 10% източване на мозъци в чужбина, бяхме подложени на оглеждане под микроскоп, за да ни приемат в Евросъюза, относително успешно балансирахме между великите регионални сили (Русия, Турция, Обединена Европа), започнахме да разпознаваме собствените си малцинства и практически да нямаме цензура.
Разговор между кураторите
Я.Б.: Не е ли странно, че тази изложба вече има история още преди да се открие? И ми изглежда характерна за българската културна ситуация. Изложбата би трябвало да е официално представяне на страната ни пред публиката на Големия брат (справедливостта не дава да използвам думата “бивш”) в рамката на нашия си “пост-соц” държавен културен обмен на “културни години”. Обаче по цяла редица чисто български причини тя се осъществява по “алтернативен” начин. Прави го нашият Институт за съвременно изкуство, малка неправителствена организация. Част от парите са предоставени от обществения Форум “България – Русия”, останалите - от оказалата се много по-заинтересована приемаща организация “РОСИЗО”, при подготовката са използвани многобройни приятелски връзки и услуги, личен (включително и физически) труд на художниците и кураторите. Министерството на културата се оправда с глобалната финансова криза (още едно доказателство, че сме част от големия свят) и практически се оттегли от “мероприятието”. Не мислиш ли, че колкото и трудно да се работи в тези условия, тук има позитивен елемент – автономизация, може би?
МВ: Този опит показва две неща. От една страна, Министерството на културата продължава да се отнася неглижиращо към инициативи на неправителствени организации, независимо, че целият реален художествен живот днес се крепи в голяма степен на тях. То привижда за свои партньори само музеи и бивши тоталитарни структури като творческите съюзи. Ако инициатива беше дошла от тяхна страна, сигурно щеше да поизтръска джобовете си (както направи миналата година, подкрепяйки Столична община за изложба по време на дните на София в Москва). От друга, т.нар. съвременно изкуство продължава да е невидимо или непредставително за тях. Не случайно говореното от тяхна страна за участие на България на Венецианското биенале или за Музей на съвременното изкуство у нас е просто, защото се изисква от добрия тон, а не защото те наистина вярват във важността на тези неща. В този смисъл май от всички държавни структури това министерство е с най-ретрограден имидж и продължава да живее с клишетата от миналото. Благодарение на това сме се научили на самостоятелност „от малки”.
Я.Б.: Преди няколко години по време на доста престижен професионален форум ми зададоха въпрос дали има някаква специфика, която отличава източноевропейското изкуство. Първото, което ми дойде на ум, е неговата самоироничност и недоверчивост. Разбира се, тези качества не са задължителни за всички художници, родени в този регион, но все пак именно в България нито погледът на художника е абсолютно “за” или “против” случващото се, нито неговото разбиране за мястото му в обществото е очевидни. “Ние” не сме изцяло в левия дискурс, защото сме сърбали попарата на соца и не вярваме, че той може да има по-добър вариант, но не сме и възхитени от мощта на пазарните условия, именно защото сме сърбали попарата на соца и знаем положителните страни на равния старт и безплатния достъп до културни продукти. Твоите наблюдения на куратор на единствената в страната публична колекция на съвременно изкуство (Софийската градска галерия) предлагат ли още някакви обобщаващи наблюдения?
М.В.: Моето усещане е, че все още хората, занимаващи се със съвременно изкуство, се чувстват тотални маргинали. Поне в собствената им страна е така, а набраното самочувствие навън им дава мотивация да продължат. Все пак контрастът между приема, който получават в чужбина и този в собствената им страна, ги поставя в странно несигурно и разкрачено положение. Това и ги кара да се обръщат повече навътре към себе си, отколкото да живеят с мисълта, че са важен и мощен фактор в преобразяването на страната си. Това, че държавата в лицето на съответните институции „гледа през тях”, неминуемо се отразява на качеството, количеството и характера на художествената продукция, както и на директността, с която се заявяват позиции. Впрочем това е нещо, от което съвременните художници (поне тези от средното поколение) се пазят като дявол от тамян, защото са се сблъсквали пряко с лозунгарството от предишния период. Затова и едно от обвиненията към това изкуство е, че не е социално ангажирано. За съжаление дори да е, публиката трудно разчита това, защото има разминаване между начина на предлагане и очакването. Все пак през последните години доста художници се включиха чрез изкуството си в различни актуални обществени дебати.
Я.Б.: В проекта си за Москва съзнателно поканихме художници от няколко поколения, за които 1989 година пречупва рутината или поставя началото на нова епоха. Темата за поколенията все още е много важна за художествения ни живот. Липсата на съвременната (а не само в областта на съвременното изкуство) културна политика и следващата я рехава инфраструктура от музеи, грантове, колекции, издания, алтернативни “производствени звена” са общия проблем. Виждаш ли очевидни разлики между поколенията, освен важната в момента, че по-старите говорят руски, а по-младите надали могат да го разпознаят, когато го чуват?
М.В.: Нашето поколение (образовано преди 1989) е научено на респект към историческото наследство във всичките му проявления и винаги се съобразява с натрупванията преди него. Както и на интерес към случващото се сега от гледна точка на превръщането му в част от историческия процес. Ние знаем Врубел и Малевич, знаем Южен поток и Набуко и тези знания изграждат специфична карта от взаимовръзки в съзнанието ни, с които се съобразяваме. Младите колеги нямат нужда от това знание – факт мил и симпатичен, но и малко безотговорен. С тях трябва повече да се внимава от кураторска гледна точка, защото те нямат притеснението, че трябва да знаят всичко сътворено преди тях.
Финална бележка
Целта на нашия проект е да се покаже какво правят българските художници “в” и “с” различните обстоятелства, в които живеят. Надяваме се, че техните индивидуални изказвания са в състояние да представят нашата типично-нетипична съдба на малка посттоталитарна неокапиталистическа държава, през цялата си модерна история силно зависима от чужди политически интереси, но за която изкуството е най-независимият обществен домейн.

31 октомври 2009

Венцислав Занков. Гравитация нула

29 октомври-14 ноември 2009, Модерен театър

от Мария Василева

За тази изложба Венци Занков избира зала в сградата на бившия дом на „Българо-съветска дружба” с оголени до бетон стени. Това предизвика приятна тръпка у всички абстиненти за нови случки и места в арт-пейзажа. Изложбата обаче не е много по-различна от предишните, показани в традиционните галерии „Райко Алексиев” и „Кръг+”: живопис, загубила живописното; скулптура, объркала десетилетието и дори века, в който се намира; сексуални пози, но без предишната предизвикателна еротичност, дори без вулгарност; кратки видеофилми за придаване на атмосфера и авторът в опит за словесно оправдание от Нютон до Св. Тереза. Залата има роля. Полуколоните я насичат и образуват нещо като иконостас, в който едни срещу други се разполагат работи от серията „Ангели-унищожители и екстазът на св. Тереза” (2006-2008) и по-стари работи, създадени от 2003 до 2006, с красноречиви заглавия „Соковете, цялото, тялото”, „Свободна любов”, „Любовни животни” и др. Авторът търси храмово въздействие, но заедно с това го „размива” с малко видео, малко музика, малко вино, малко ала-бала, като че ли се смущава от собствения си интерес към духовното.
Това, което виждам, от една страна е – известна доза искреност и дори наивност, от друга – нарочна небрежност и леко хулиганско поведение, от трета – твърде много рационалност при промоцията на събитието с покани, картички и каталог, събрала голяма публика от различен характер и както винаги медийно внимание. Занков притежава умение да „увлича масите” и в голяма степен на това се дължи неговата популярност. Активист в Интернет и издател за известно време на вестник (и в двете ориентацията и намирането на смисли са почти невъзможни задачи, но изглеждат ефектно и някак модно), организатор на срещите „На тясно” в „Хамбара” (най-добрият му досега проект), той запълва с действията си няколко празнини в хорските очаквания. Едната е необходимостта от по-разчупен език в говореното за изкуство, различен от официозния изкуствоведчески говор от 80-те. Другата е желанието за разговор, което след години на наложено мълчание, може да се освободи само на тъмно и с чаша в ръка (атмосферата на „Хамбара”). Третата е мечтата поне някой да бъде смел ако ти самият не можеш, да пуска хапливи забележки – ако на теб не ти стиска, да се държи като самотник и маргинал-романтик (с колело, куче и имидж на големия любовник) – както и ти би искал да се чувстваш понякога, но предпочиташ да се прибереш в топлия си дом.
Във всички действия на Венци Занков обаче (изключвам и не коментирам най-ранните му знакови за историята на българското изкуство пърформанси) има някаква несигурност или невъзможност да се достигне до край – винаги прозира известна колебливост, известна доброта, която се сблъсква с позата, наивност, която обърква и определя поведението на другите към него като към лошото детенце, което ще порасне. Затова и на мен емоционално дори и сега ми се иска да харесвам Венци Занков, но рационално ми е трудно, защото все по-малко разбирам какво прави.

21 октомври 2009

Пловдив – Отражения от бъдещето

10.10-10.11.2009

от Мария Василева

Пътуването до Пловдив винаги е свързано с равни дози положителни емоции и разочарования, общо взето е неравно като паветата из Стария град. Информацията през есента идваше на талази: нощта на музеите е страхотна, есенните изложби са трагични…Една особена грапавост ме преследва в усещанията ми, за това какво се случва в Пловдив от години.
Основните притегателни центрове за мен там са Центърът за съвременно изкуство в Баня Старинна и галерия Сариев с artnewscafe. И двете места демонстрират завидни мениджърски умения. Малката галерия празнува петгодишен юбилей и за това време показа как едно миниатюрно пространство може да се превърне в огромен културен продукт. Сега тя сменя профила си от приложно изкуство към съвременно с премерен риск. Видът на мястото е променен, но първата изложба на Бора Петкова, Симеон Стоилов и Иво Бистришки е с мултипли, нещо, което запазва връзка с предишния характер, а и не нарушава разработената търговска стратегия. Майка и дъщеря Сариеви са хората, които организират и Нощта на музеите в Пловдив, откриха чудесното artnewscafe, издават бюлетин, поддържат два сайта и развиват невероятна рекламна дейност, като така успешно завъртат около себе си публика далеч не само от артистичните кръгове. Те намериха елегантен начин да направят галерията си хем светска, хем интелектуална, т.е. да прехвърлят мост от „високопрофилно” изложбено пространство към – условно казано – списание Едно като синоним на културния „гламур” у нас. Ще следя с интерес как галерията ще намери новия си профил.
Центърът в Баня Старинна, поддържан от сдружение „Изкуство днес”, ръководено от Емил Миразчиев, разработва мястото вече десетина години. Мога да предположа огромните усиля да се отвоюва общинска собственост и да се поддържа програма без значима общинска подкрепа. Тук излизат напред мениджърските умения на Миразчиев да осигурява средства за центъра, да се споразумява с общинарите и да поддържа активна международна програма. Мястото отдавна е на картата на съвременното изкуство в България и трудно ще си я представим без него. След толкова години, разбира се, очакванията и претенциите ни към изложбите в Центъра са високи.Този октомври там се откри изложбата „Отражения от бъдещето” (куратор: Емил Миразчиев, съкуратор: Якоб Рачек), част от международния проект Атлантида І (Скрити истории – Нови идентичности. Двадесет години след падането на Берлинската стена). В него по задание „български и международни артисти ще се фокусират върху бъдещето на демокрацията в Европа и най-вече върху заплахите и предизвикателствата, които се изправят пред нея – нови конструкции, рискове за сигурността, ограниченията на правото на свобода.” В тази колкото конкретна, толкова и обща тема се включват 32 художници – впечатляваща цифра и количество работи от различни години: от видеото на Красимир Терзиев „Библиотечна параноя” от далечната 1997 г. (показано по много добър начин тук) до съвсем нови или непоказвани работи на Орлин Неделчев, Лъчезар Бояджиев, Правдолюб Иванов, Дойчин Русев, Емил Миразчиев и др. Някои работи са доста интересни, други са представени добре, трети обаче или са слаби, или прекалено познати, или просто „попълват бройката” без очевидна нужда да участват точно в тази изложба. Това усещане не отменя убеждението, че в изложбата има какво да се види, но не премахва и усещането за известна небрежност в подготовката на част от проектите в Баня Старинна.

17 октомври 2009

„Колекция Мусиз” в Българския културен институт в Хамбург

11 октомври – 1 ноември 2009

от Мария Василева

На 10-ти октомври т.г от името на Българския културен институт в Хамбург, Германия беше разпространено съобщение за представянето на „Колекция Мусиз” в залите му. В него се казваше, че за първи път ще бъдат показани работи от колекцията на Музея за съвременно изкуство в София (МУСИЗ). Припомняше се акцията за откриването на Музея на гара „Подуяне” през 2005 г. с разяснението, че въпреки липсата на сграда институцията събира колекция. След това се изброяваха имена на световноизвестни художници, попаднали в колекцията като Фиона Банър, Кати Барат, Сю де Беер, Джими Дърам,VALIE EXPORT, Мартин Кипенбергер, Гюнтер Рески, Анри Сала. Посочваше се уеб-сайт (http://bic-hamburg.de), телефони и e-mail за връзка, както и работно време.
Това съобщение мина в общия информационен поток и остана незабелязано от пресата. Единствено сайтовете „Културни новини” и „Svejo.net” публикуваха информацията във вида, в която я бяха получили. Не направиха впечатление нито бомбастичните имена на художниците, нито това, че един български музей притежава такава съвременна колекция. Не предизвика съмнение и споменаването на МУСИЗ – проект на художника Иван Мудов, с който той преди 4 години накара интелектуалци, журналисти и политици да пристигнат на гара Подуяне в очакване на откриването на Музей за съвременно изкуство. Никой не се усъмни и в съществуването на Български културен институт в Хамбург...
В съобщението има поне две очевидни (или лесно установими) неистини. Калекция МСИЗ не съществува. Български културен институт в Хамбург още по-малко. Но очаквания от автора скандал не се случи. Защо? Ето някои възможни отговори. Пресата спи, уморена от „скандала” с Давид Черни или чакаща пред родилния дом, за да съобщи сантиметрите на отрочето на Бербатов. Пресата не се интересува от съвременно изкуство или от изкуство и култура въобще. Не се интересува от българските културни центрове в чужбина и отдавна е загубила интерес към дейността на културното министерство. Връзката между културната общност и медиите отсъства и т.н., и т.н.
Какво представлява акцията на Иван Мудов този път и накъде е насочена? Всъщност художникът е поканен да направи арт-проект. Предоставена му е сграда – бивше казино в Хамбург, което Мудов решава да превърне в Български културен център – различен, но и подобен на всички свои събратя по света. Различен с това, че ще показва съвременно изкуство от най-висока класа (за целта местният колекционер Falckenberg му предоставя сбирката си). Подобен – защото всъщност никога няма да е отворен и ще може да се гледа само отвън – така както българските културни центрове в чужбина, макар и работещи, събуждат само съжаление с демодираната си, неадекватна дейност, която при отворени врати реално оставя публиката далеч навън.
Проектът на Иван Мудов е поредната сериозна закачка с държавната политика в областта на културата. В страна, където говоренето за съвременно изкуство, за негов музей, за Венецианско биенале е само част от „бон тона”, но на практика няма истинско разбиране и грижа. И извън страната, където от години културните центрове влачат жалко съществуване и са прашасали, позорно срамни за всички, които имат отношение към съвременните културни процеси. След липсата на реакция от страна на местната преса, идеята на Иван Мудов се сдобива с още един непредвиден елемент – фокус върху медиите, които също са на автопилот и са загубили чувствителност към елегантната провокация. Случаят „Давид Черни” е една пропусната възможност за сериозен разговор. Сега все още има шанс...

16 октомври 2009

Откриване на галерия „Индустриална 11”

Павел Койчев „НИЕ И ТЕ – ТЕ И НИЕ”, 14 октомври-14 ноември 2009

от Мария Василева

Седя си на бюрото, възползвайки се от блаженствата на компютърната цивилизация и текстът на Чжуанцзъ, писан през 4 в. пр. Хр. и избран за мото на изложбата на Павел Койчев в новата галерия „Индустриална 11”, някак си не може да ме убеди. („На оня, който използва машина, работите вървят механически, на оня, чиито работи вървят механически, сърцето става механическо. Оня, който има в гърдите си механическо сърце, изгубва пълнотата на чистата простота. Който е загубил пълнотата на чистата простота, той няма да се утвърди в живота на разума. Оня, който не се е утвърдил в живота на разума, няма да подкрепи пътя.”). Представям си да трябва да напиша този текст на ръка… Не, благодаря. Това вече го минахме. Терзанията на Никола Вапцаров, Тери Гилиъм и братята Уашовски са красиви и страшни, но все пак утопични. Изложбата на Павел Койчев „Ние и Те – Те и Ние” директно и откровено иска да се включи по темата, като прескача от „Моторни песни” през „Бразилия” до „Матрицата”. Поетиката на машините (извадени от праха на фабричните халета и лъснати с пароструйка за целите и фасона на новото изложбено пространство), съчетана с антиестетиката на изкуствените цветя и фалшивия патос на стиропорените човешки фигури създава в мен известно неудобство – и заради други силни работи на Павел Койчев, и заради обърканото послание, което отправя с тази изложба новата галерия. Рекламирана като „част от дългосрочен проект, свързан с изграждането на голям културен център”, галерия „Индустриална11” има физическите дадености да се превърне в привлекателно място за любителите на изкуството. Просторно светло хале с индустриален привкус – това навсякъде по света се счита за добро начало. Впечатляващата за българските стандарти зала има, разбира се, и кусури – витрини от двете страни, липса на отопление и климатизация. Но на фона на реалността у нас тя има шанс да се превърне в интересно предизвикателство за художниците. Засега галерията няма заявена изложбена политика извън избора на куратора Весела Ножарова, чийто интереси са профилирани в областта на съвременното изкуство. Точно поради тази липса началото, поставено с толкова противоречива изложба, създава известен дискомфорт и тревожност по повод на нейното бъдеще. Дали това ще бъде поредната галерия тип „Сибанк / Върхове” (появата на доц. Георги Лозанов като говорител на официалното откриване също подтиква мисълта натам), при която изложбената дейност отразява неясните представи на собствениците за изкуството, техните капризи и настроения? Въпросът е колко души ще дават съвети и кои са те и доколко финансовата власт ще „натисне” културната политика на това пространство. Дано Весела Ножарова не се окаже в положението на Светлана Куюмджиева – между собствените си стремежи и началническите прищевки, между опита за независимост и финансовата осигуреност, между последователността и компромиса. Това скоро ще се разбере. Иначе беше приятно на откриването да се видят интелектуалци от други гилдии, които обикновено не ходят по изложби, но сега привлечени от бодрия съюз между пари и изкуство, очевидно виждат възможности и за себе си, и са готови да се разходят до тази не толкова привлекателна част на града. Засега оставам с надежда и светли очаквания към тази нова територия на изкуството в София, като се опитвам да завра скептицизма в най-далечното ъгълче на съзнанието си.