от Мария Василева
Когато прочетох публикувания откъс в юбилейния вестник на галерия Сариев, доста се разочаровах. Текстът ми се стори претенциозен, разхвърлян, наивен. Цялата книга създава различна представа. Тя е написана в стилистиката на модната фрагментарност – уж случайни, взети оттук-оттам разсъждения, нещо като опита да живеем динамично и разнообразно – да правим високо изкуство, но да не са ни чужди плебейски занимания като ходене на бар с повръщане, да презираме лайфстайла, но сладостно да се подаваме на изкушенията му, да бъдем професионалисти, но и да иронизираме прекалените „читанки". Всичко това е подкрепено с конкретиката на живеенето в града София с неговите места, проблеми и лица. Този ход никак не е изненада за тези, които следят съвременната българска литература. Появява се в книгите и на Радослав Парушев, и на Тома Марков, и на много други. Така че четеното се извършва на две нива. Първото е разпознаването на тези жалони-връзки с действителността, което дава на читателя увереността и самочувствието, че щом ги разпознава, значи и той живее. Когато разказът кривне от реалността (нали все пак става дума за роман, а не за документалистика), читателят е хвърлен в ужас – кое е истина и кое неистина, къде свършват фактите и започват фантазиите, и въобще реалните факти реални ли са и животът, който живеем, не е ли измислен? Едва ли съвременните пишещи са се наговаряли да използват същата схема на „фикшън и факшън" (Силвия Чолева ми припомни термина). Какво тогава налага това своеобразно клише? В него между другото се появяват имена на места и хора, които не са постоянно в рекламите и на малкия екран. Като че ли има нужда да се изяви този скрит градски пласт, който съществува и живее, и който дава увереност за наличието на една интелектуална общност, необединена от творчески съюзи, но сплотена от омерзението си към чалгата, мутрите, моловете и медиите (тук Силвия Чолева каза, че ние „концептуалистите" много си измисляме разни работи и че нещата са далеч по-прости).
Десислава Димова базира текста си на същия принцип – реални случки и герои се преплитат с измислената героиня, нещо като alter ego на авторката. Тя омесва полу-автобиографичния стил на Джойс в „Портрет на художника като млад" с историята на Оскар Уайлд за красивия Дориан Грей, който обсебен от собствената си красота, иска портретът му да старее вместо него. В крайна сметка се получава Künstlerroman – специфичен жанр за творческото съзряване на автора, по време на което той/тя е особено чувствителен към „недъзите на обществото". Затова и в книгата има доста коментари и оценки на живота. Тук в положителна посока проработва непорочността на авторката от гледна точка на литературна суета. Тя се хвърля смело в територии, които „истинските" писатели избягват, за да не ги обвинят в опит за социална критика, не дай си боже! (затова пък за съжаление романите им остават само на повърхността на вица като последното ми разочарование – романът „Майка" на Т.М.). Деси Димова не се страхува да „влезне в действителността" (думите са нейни) и да я опише, като ни поднесе един не лош портрет на софийската реалност днес – виж главата „Дързост и красота".
Разбира се, като изкуствовед и човек, свързан с българската и световната практика на съвременното изкуство, авторката се чувства най-сигурна, когато говори за художниците. Самият скелет на книгата е изграден на базата на не/отъждествяването й с жена художничка от началото на 20. век – Елисавета Консулова-Вазова. Вмъкнатите на различни места из текста наблюдения и коментари за ролята на съвременния художник са колкото общи, толкова и описват конкретната ситуация, в която се намира българският художник (с. 49-51, 115-116, 119, 151-152, 179) без да са морализаторски и поучителни. Въобще езикът успява да балансира между културното и хулиганското като не се насилва в нито една от двете посоки (бих извадила от книгата дългия пасаж за Фройд, Вилхелм Райх и Бернаез, защото прилича на току-що научен урок). Все пак да не се забравя, че това е роман. Помня го и аз, иначе трябва много да се подразня от това, как авторката „клъвва" група „8-ми март" (с. 56), но ще вярвам, че е заради повествованието, защото нали тя преди години написа толкова хубави неща...(http://www.kultura.bg/media/my_html/2144/c-jeni.htm). Или може би тогава е било фикшън, а романът е много по-факшън?
В крайна сметка, книгата на Деси Димова дава повече поводи да помислим за времето ни (независимо от постоянно присъстващата ирония), за жените и мъжете, за художниците и антихудожниците, отколкото сме срещали напоследък дори и в най-интелектуалните разговори на маса.
Няма коментари:
Публикуване на коментар