24 октомври 2026

ДРУГИ НАЧИНИ ДА БЪДЕШ ТУК. Четирите видеа в проекта „Федерация на минорните практики“ – политики на чувствителността


Българското участие в 61-вото Венецианско биенале през 2026 г. обединява четири видео произведения на Гери Георгиева, Венета Андрова, Райна Тенева и Мария Налбантова в кураторския проект на Мартина Йорданова „Федерация на минорните практики“. Работите се различават по теми и художествен език, но могат да бъдат прочетени заедно като опит да се уловят напреженията, които оформят настоящето: как вярваме на образите, как се произвежда общественото мнение, как икономическите системи се вписват в пейзажа и каква отговорност носим към средата, в която живеем.

 

За мен същественото в този проект е не толкова общата тема, колкото начинът, по който четирите произведения се приближават към нея. Те не разчитат на лозунги и не предлагат готови решения. Вместо да превръщат сложните проблеми в еднозначни послания, художничките се вглеждат в конкретни образи, процеси и места. Така критическата позиция се проявява не като декларация, а като внимание към противоречията, към невидимите механизми и към онова, което лесно остава извън публичния разговор.

 


Гери Георгиева – UWU Channel Radiance


Видеото на Гери Георгиева (от английски – "Канал на сиянието") използва образа на новинарска емисия от бъдещето и езика на дигиталната култура, за да отвори въпроса как се изгражда доверието в една среда, в която реалното и виртуалното все по-трудно се разграничават. Многомониторната композиция може да се възприеме като своеобразна сцена на авторитета: образът не просто съобщава информация, а организира вниманието и предлага модел за разбиране на света.

 

Тук важен е не само страхът от технологиите, а по-фината промяна в отношенията ни с тях. Дигиталната среда може да създава усещане за принадлежност и едновременно с това да прави възприятието ни по-уязвимо към внушения. Георгиева не свежда тази двусмисленост до противопоставяне между истинско и фалшиво; тя насочва вниманието към начина, по който самото усещане за истина се оформя.



Венета Андрова – Spray and Pray


В “Spray and Pray” (от английски – „Стреляй и се моли“) Венета Андрова разглежда разпространението на дезинформацията през механизмите, които произвеждат и умножават съдържание онлайн. Работата поставя медийната манипулация в по-широк контекст: тя не е само резултат от отделен автор или фалшива публикация, а може да бъде поддържана от цели инфраструктури, алгоритми и икономически стимули.

 

Този поглед измества въпроса от „Кой лъже?“ към „Каква система прави лъжата възможна и ефективна?“. В това се състои и критическата сила на произведението. То подканва зрителя да мисли за собствената си роля в циркулацията на информацията, без да го обвинява или да го поставя пред лесен морален избор. Проблемът е представен като част от всекидневната среда, в която всички сме въвлечени.


 

Райна Тенева – Географията е съдба


В „Географията е съдба“ съпоставянето на розобера и оръжейната индустрия в Розовата долина нарушава идеализирания образ на българския пейзаж. Мястото, което често се представя чрез красота, традиция и аромат, се оказва свързано и с производства, чиито последици принадлежат към съвсем различен регистър. Двете реалности не се отменят взаимно, а съществуват едновременно в една и съща география.

 

Това съпоставяне не позволява пейзажът да остане безобиден фон. Той става пространство, в което се срещат трудът, икономическите интереси, наследените представи за национална идентичност и моралните противоречия на съвремието. Заглавието звучи като присъда, но произведението по-скоро отваря въпроса доколко мястото, в което живеем и работим, определя участието ни в системи, които надхвърлят личния избор.

 

Всичко това обаче преминава през филтъра на нейната лична история и 

натрупан опит, които придават на произведението индивидуална чувствителност и превръщат общите теми в дълбоко лично преживяване.



Мария Налбантова – Блатна песен


Видеото на Мария Налбантова, свързано с Драгоманското блато, въвежда друга възможност за отношение към света. Вместо да изобличава дадена система отвън, то поставя акцент върху продължителното взаимодействие с конкретна среда – върху наблюдението, грижата и вниманието към местните истории. Природата тук не е само образ за съзерцание, нито фон за човешка дейност, а среда, с която човекът е във връзка и за чието състояние носи отговорност.

 

Работата на художничката с местния селски хор и с хората, свързани с 

блатото, превръща художествения жест в процес на взаимодействие с общността, чиито гласове, памет и присъствие се вплитат в самото произведение.

 

Тази практика има значение именно защото е конкретна и продължителна. Тя напомня, че екологичната чувствителност не се изчерпва с общи декларации, а се изгражда чрез време, присъствие и действия. В контекста на останалите произведения работата на Налбантова не предлага утешителен контрапункт на кризите, а показва друг вид ангажираност: тиха, всекидневна и лишена от претенцията за незабавно решение.


***

Погледнати заедно, четирите видеа разкриват различни форми на невидим натиск върху съвременния живот. При Георгиева това е нестабилността на истината в дигиталната среда; при Андрова – индустриалното производство на дезинформация; при Тенева – противоречието между привлекателния образ на едно място и икономическите реалности, които то побира; при Налбантова – необходимостта връзката с природата да бъде разбрана като отговорност, а не като абстрактна ценност.

 

Общото между тях е задълбоченият, бавен и преживян подход към сериозни проблеми. Художничките не се опитват да надвикат действителността с още по-силни образи, нито да превърнат произведенията си в илюстрации на предварително формулирана теза. Те оставят място за колебание, противоречие и самостоятелна преценка. Тази сдържаност не отслабва критическото послание, а му придава дълбочина: зрителят е поканен не просто да заеме позиция, а да разбере как се е стигнало до проблема и как е станал част от всекидневието.

 

Именно тук може да се открие смисълът на „минорните практики“ – не като незначителни действия, а като начини за работа, които не търсят непременно централно място, голям жест или бърз ефект. Те могат да започват от конкретно наблюдение, от внимателно съпоставяне на образи или от дългосрочна грижа към определена среда. Значението им се проявява в способността да променят гледната точка и да направят видими връзки, които обичайно остават разпокъсани.


***

Проектът поставя и по-широк въпрос за условията, в които съвременното изкуство може да съществува. В система, в която видимостта и успехът често се измерват чрез пазарна реализация, разпознаваемост и бърза реакция, некомерсиалните инициативи създават пространство за практики, чиято стойност не може да бъде сведена до продажба или моментна популярност. Те позволяват на художниците да работят с теми, които са сложни, неудобни или не предлагат лесно превръщане в продукт.

 

Това не означава, че некомерсиалното изкуство е напълно извън институционалните и пазарните отношения. Участието във Венецианското биенале само по себе си осигурява значителна международна видимост. По-важното е как се използва тази видимост. В случая тя служи не толкова за създаване на лесно продаваем образ на националната сцена, колкото за представяне на различни художествени позиции, които изследват противоречията на настоящето и поддържат пространство за критическо мислене.

 

Необходимостта от такива проекти е свързана и с темпото на съвременната публичност. Когато кризите се превръщат в новинарски цикли, конфликтите – в поляризиращи послания, а културата – в съдържание за бързо потребление, изкуството може да предложи време за по-продължително вглеждане. То не е длъжно да дава решения вместо политиката, науката или обществото. Неговата сила може да бъде в това да създава условия за по-точно задаване на въпросите и за по-внимателно отношение към онова, което ни заобикаля.

 

„Федерация на минорните практики“ има значение именно като такова пространство. Четирите произведения не обещават изход от кризите и не предлагат обща рецепта за промяна. Те защитават нещо по-скромно, но съществено: способността да забелязваме взаимовръзките, да се отнасяме деликатно към сложността и да не губим чувствителността си към човешките и нечовешките светове, от които сме част. В този смисъл чувствителността не е отстъпление от критическата позиция, а нейно условие и една от причините некомерсиалните художествени практики да остават необходими.

07 октомври 2026

Когато музеят започне да се съмнява в себе си

Има нещо дълбоко парадоксално в музея. Той съществува, за да съхранява времето, но едновременно с това е институция, която всеки ден решава как миналото да бъде видяно от настоящето. Предметите могат да останат непроменени с векове, но смисълът им никога не е окончателен. Всеки музей всъщност е машина за производство на история.

Именно тази машина започва да разглобява Марк-Оливие Валер, директорът на Musée d’art et d’histoire в Женева. Не като се отказва от колекцията, а като ѝ отнема привидната стабилност. Вместо да пита как най-добре да бъде представена една историческа колекция, той задава по-неудобния въпрос: какво ще стане, ако позволим на други хора да я подредят?


Това е много повече от стратегия за привличане на съвременна публика. И точно тук е разликата между музея, който просто „се осъвременява“, и музея, който започва да мисли за собственото си бъдеще.


През последните години MAH кани съвременни художници да се намесят директно в колекцията му чрез поредицата Carte blanche. Това на пръв поглед изглежда като познат ход: исторически музей и съвременен художник. Но ако се вгледаме в проектите, става ясно, че залогът е друг. Художникът не е поканен да украси музея със съвременност. Той получава достъп до неговия вътрешен механизъм.


Якоб Лена Кнебл (https://structura.gallery/bg/artists/jacob-lena-knebl/) започва от самото понятие за предмет. Къде свършва всекидневното и започва произведението? Кога един предмет престава да бъде вещ и се превръща в културна ценност? Това са въпроси, които музеят обикновено е решил предварително. Кнебл връща съмнението. Тя кара музейния предмет да изглежда отново като предмет – не като нещо, чиято стойност вече е окончателно установена от институцията.



При Уго Рондиноне фокусът се измества. Вече не става дума толкова за статута на обекта, колкото за неговата способност да променя значението си. Предметите от колекцията не са неподвижни носители на информация. Те започват да функционират като актьори в нова сцена. В зависимост от това до какво са поставени, те разказват друга история. Това е особено важно за традиционната музейна експозиция. Тя често изглежда естествена, сякаш предметите „по право“ принадлежат един до друг. Но всъщност всяка експозиция е монтаж. Всяко съседство е решение. Всяка дистанция между два предмета е решение. Всяка последователност е разказ.



Вим Делвоа отива още по-далеч. В L’ordre des choses той атакува самата идея за музейния ред. Исторически предмети, произведения на изкуството, декоративни обекти, всекидневни вещи и негови собствени работи започват да съществуват в общо поле. Делвоа нарича това „елегантен вандализъм“, но в случая вандализмът е метод. Той трябва да наруши реда, за да покаже, че редът никога не е бил невинен. И тук се появява същинската критика към музея: кой е казал, че този предмет трябва да бъде тук, а онзи – там? Кой е решил кое е изкуство и кое е исторически документ? Кое заслужава витрина и кое може да остане в депото? Обикновено музеят задава тези въпроси вместо нас. При Делвоа той започва да ги задава на себе си.




Тъкмо затова повторното представяне на тези проекти днес е интересно. Те вече не функционират само като изложби, а като архив на институционалния експеримент. Музеят показва не просто какво са направили художниците, а какво се случва, когато един музей последователно предоставя част от своя авторитет на други.


Следващата стъпка е Observatoires на Джон М. Армледер. Ако при Кнебл, Рондиноне и Делвоа художникът променя начина, по който гледаме музейната колекция, Армледер започва да променя самата ситуация на гледането. Observatoires не е просто изложба на съвременно изкуство в исторически музей. Това е опит да се създаде нов музей вътре в съществуващия музей. Различни предмети – животни, абстрактна живопис, музикални инструменти, осветителни тела и други обекти – са извадени от обичайните си исторически и функционални категории и поставени в нови отношения. Временни архитектурни структури създават пространства в пространствата. 


Това е ключовият момент: архитектурата вече не е контейнер за изложбата. Тя е част от изложбата. А когато архитектурата стане материал, самият музей става произведение.


Има и още нещо. Армледер не е напълно външен спрямо институцията. В колекцията на MAH се намират повече от 500 негови произведения. Той е едновременно художник, представен в музея, и художник, който получава възможност да се намеси в начина, по който музеят представя света.







Това е почти модел на бъдещата музейна институция: художникът вече не е само автор на произведение, което музеят притежава. Той може да стане съавтор на самия начин, по който музеят мисли.


И тук започва по-големият въпрос. Какво всъщност представлява една музейна колекция?


Дълго време сме мислели за нея като за събрани ценности – произведения и предмети, които трябва да бъдат опазени, каталогизирани и показани. Но може би колекцията е нещо друго: резервоар от възможни отношения.


Тя не е завършен разказ. Тя е набор от потенциални разкази.


Това променя и ролята на куратора. Ако традиционният куратор е този, който създава определен ред, в музея на бъдещето неговата задача може да бъде да създава условия за множество редове. Да не затваря значението, а да го оставя отворено. Това, разбира се, носи риск.


Музеят е институция на авторитета. Неговата сила е именно в това, че казва: това е важно, това е оригинално, това принадлежи на тази епоха, това трябва да бъде видяно. Ако започне да отстъпва от тази позиция, той рискува да загуби своята идентичност.


Но може би точно обратното е вярно.


Може би музейният авторитет в бъдеще няма да произтича от способността да дава окончателни отговори, а от способността да задава качествени въпроси.


Това е особено важно в момент, когато музеите навсякъде се опитват да преодолеят кризата на традиционния модел. От тях се очаква да бъдат едновременно пазители на наследството, образователни институции, социални пространства, места за дебат, културни центрове и привлекателни публични места. Често отговорът е повече технологии, повече събития, повече интерактивност.


Но технологията сама по себе си не променя музея.


Можеш да сложиш огромен екран пред една витрина и пак да имаш музей от XIX век. По-трудният въпрос е дали институцията е готова да промени отношението си към собственото си знание.


В това отношение експериментът в Женева е много по-интересен от всяка дигитална атракция. Валер не се опитва просто да направи музея по-привлекателен. Той позволява на институцията да бъде поставена под съмнение отвътре.


Съвременният художник се превръща в инструмент за това съмнение.


Той не трябва да „обяснява“ историческата колекция на съвременната публика. Той може да направи нещо много по-ценно: да я накара да изглежда странна. Да види познатия предмет отново. Да се запита защо тази картина е тук. Защо тези две неща никога не сме си представяли заедно? Защо музеят е решил да разкаже точно тази история?


И тогава се случва нещо съществено. Посетителят престава да бъде само получател на музейното знание. Той започва да вижда как знанието е произведено.


Може би именно това е музеят на бъдещето.


Не място, което се отказва от историята, за да стане съвременно, а място, което разбира, че историята никога не е завършена. Не музей, който се опитва да бъде по-забавен, а музей, който позволява на града, художниците и публиката да влязат в спор с него.


В Женева този процес вече има своята последователност: Кнебл поставя под въпрос статута на предмета; Рондиноне показва нестабилността на неговото значение; Делвоа разбива реда, който музеят му е дал; Армледер стига до самата архитектура на музейното преживяване.


От художника като гост се стига до художника като съавтор. От колекцията като съдържание – до колекцията като материал. От музея като авторитет – до музея като пространство за интерпретация.


И това може би е най-съществената промяна.


Бъдещето на музея няма да зависи от това дали той ще успее да изглежда достатъчно съвременен. Ще зависи от това дали ще има смелостта да признае, че самият музей е част от историята, която трябва да бъде преосмисляна.


Тогава музеят престава да бъде място, в което историята е приключила.


Той става място, в което историята отново може да бъде произведена.