ОКРЪЖНО

Венецианското биенале - e-mail разговор между колеги

2011-05-04T15:18:00.004-04:00

8 април 2011

Драги колеги,

Нуждая се от вашата помощ. Тук, в България, ние (арт професионалистите) водим голяма битка с Министерството на културата относно нашето участие във Венецианското биенале. След 4 години мълчание забелязахме на уеб-сайта на Венецианското биенале, че България ще участва с трима художници. Без конкурс, без дори официално съобщение. Информацията беше пазена в дълбока тайна до последния момент. След като написахме отворено писмо до министъра, получихме много арогантно обяснение, че голяма компания предложила да спонсорира участието и министерството им позволило да изберат художниците!
Макар да сме свикнали с това невежествено отношение (или може би точно затова), ние се опитваме да съберем информация относно процедурите във вашите страни. Коя институция е отговорна за това, какви са правилата и наредбите.
Ще ви бъда много благодарна, ако ми предоставите такава информация.

Всичко най-добро,
Мария

==========

Литва

8 април 2011

Мила Мария,

В Литва има открита покана от Министерството на културата. Правилата и нормите са на разположение на уебсайта на министерството. Предложението трябва да е направено от арт институция (не от художник или куратор). То се състои от предложени художник (художници), куратор, описание на проекта и бюджет. Министерството на културата кани експерти от полето на съвременното изкуство да изберат един проект. Предложенията се преценяват, като се взимат предвид всички страни: кой проект изглежда най-съвременно в международния контекст, колко известен е художникът, опитът на куратора и арт институцията, колко реалистичен е бюджетът. Но дори тази демократична процедура не може да гарантира високо качество. Тази година Литва праща Darius Miksys и това е пълна глупост (момчето има някакво признание заради добрите си приятели, но това е всичко). И все пак е важно да се следват определени процедури и аз напълно подкрепям вашата кауза. Борбата си заслужава! Успех и ни дръжте информирани – ако можем да помогнем някак.

Лайма Крейвите

==========

Австрия

8 април 2011

Скъпа Мария,
За съжаление, и при нас няма комисия. Министърът решава персонално.
Ситуацията е също много зле!
Всичко най-хубаво,

Георг Шолхамер
Хедвиг Заксенхубер

==========
Словения

8 април 2011

Мила Мария,
В Словения Министерството на културата публикува официално писмо за това какви институции, организации, продуценти... могат да кандидатстват.
Комисия от професионалисти, посочена от министерството, избира победителя.
Успех в усилията ви да се борите с мръсната корупция и невежеството.
Уршка Джурман

=================

Албания

9 април 2011

Здравей мила Мария,

Не мисля, че много може да се направи (от гледна точка на Албания). Като при всяко друго нещо в нашите страни, в които институционалната сфера не е структурирана, няма ясни правила и наредби за това (и за толкова други неща). Единственото ясно нещо е, че Венеция признава само апликации от централни институции (Министерството на културата, Националната галерия или определена комисия, но последните две зависят или се посочват от Министерството). Това означава, че макар да е възможно да регистрираш заявка за независим павилион, в момента, в който Министерството реши да участва, Венеция ще отхвърли независимата заявка и ще приеме тази на министерството.
Ние имаме подобни проблеми с Албанския павилион в последните 3 издания във Венеция (макар и не дотам безсрамни, че спонсориращата компания да се заеме с избора на художниците) – без открита покана, селекция на предложения и т.н. Лично аз бих казал, че Венеция е абсолютно най-голямата витрина на съвременното изкуство в света, и ако има шанс да я използваш добре, защо да не го направиш. Но в края на краищата то си остава „витрина” и дори ако за нашите страни то все още е въпрос на висок престиж, човек не би трябвало да го приема прекалено сериозно.
Надявам се това да ти е помогнало поне малко.
Всичко хубаво,

Еди Мука

===============

Холандия

9 април 2011

Скъпа Мария,

В Холандия има професионална комисия, която избира куратора за Венецианското биенале... а кураторът решава за художника/художниците, които той/тя иска да покани да представят Холандия...
Бюджетът идва от поддържани от холандското правителство фондове, така че той не играе роля при избора на художника/художниците...
Всичко най-хубаво,

Виж в http://www.mondriaanfoundation.nl/en/
Иди на „Dutch pavilion” http://www.venicebiennale.nl/

Иля Рабинович

===============

9 април 2011

Здравей Недко,

Странни събития в България както винаги. Кои са художниците?
В отговор на твоя и на Мария въпрос: кураторът на холандския павилион се избира от Фондация Мондриан. Това е финансирана от държавата полунезависима комисия, чиято задача е да отпуска пари за визуалните изкуства, архитектурата и наследството. Директорът на „Мондриан” фактически избира куратора. На куратора се предоставя бюджет от „Мондриан” и той избира художника или художниците в рамките на финансовите лимити. Кураторът може да донесе и други средства, включително спонсориране, ако той/тя може да намери такива.
Сигурен съм, че „Мондриан” би се намесил, ако кураторът отиде твърде далеч от общоприетото, но техният контрол, а следователно и този на държавата, се упражнява чрез избора на куратор.
Надявам се това да помогне.

С обич,
Чарлс Еше

==============
Естония

10 април 2011

Мила Мария,

В Естония откритият конкурс за Венецианското биенале се организира от Центъра за съвременни изкуства (предишния Сорос Център за съвременни изкуства). Техният борд решава чие предложение – направено обикновено съвместно от художника и куратора, въпреки че понякога кураторът се спира на определен художник по-късно – ще отиде във Венеция. Препратих писмото ти до директора на Центъра, Johannes Saar, вероятно той може да ти каже повече.
Техният уебсайт е: http://www.cca.ee/?lang=en
Имаме феминистко участие тази година, между другото  За първи път, естествено.

С най-добри пожелания,

Кати Кивама

13 април 2011

Драга Мария Василева,

Бях помолен от скъпата си колега Кати Кивама да ви информирам как Венецианският павилион се урежда тук, в Естония. Разбирам също, че има нещо ужасно сбъркано с биеналето в България и че решението е прехвърлено на частния капитал. Това, разбира се, е възмутително; държавата трябва да поеме контрола върху политиката на своето представяне, вместо да дава мандат на някаква частна компания.
Преди няколко години аз вече писах писмо до мой хърватски колега, което обяснява процедурата за Естонския павилион. Тя е все същата, така че, надявам се, нямате нищо против да си спестя известно усилие и да ви изпратя същото описание. Надявам се то да ви помогне във вашата битка.

С топли привети,

Йоханес Саар

Ето и писмото:

От самото начало, от средата на 1990-те, беше организирана открита покана до всички художници и куратори да кандидатстват за стипендия с цел да направят изложба на националния павилион в следващото Венецианско биенале. Например – за павилиона в биеналето от 2009 откритата покана беше през февруари 2008, тоест година и половина преди откриването на Венецианското биенале. Това дава време художниците и кураторът да работят по проектното предложение поне пет месеца преди да го представят някъде в средата на август. Обикновено по този начин се събират 15 до 20 апликации, от които максимум 5 заслужават по-задълбочено обсъждане.

В отворената покана апликантите са информирани какъв е бюджетът, с който разполагат, и кое е пространството, за което подготвят проекта. В случая с Естония пространството е ясно – от 2003 г. е едно и също място в Palazzo Malipiero: апартамент от 6 стаи на първия етаж, което е детайлно представено в уебсайта на нашия офис за всеки, който иска да го види. Това определя размера на финансите – той е еднакъв за всички и удържа предложенията в реалистични граници. Обикновено кандидатите пристигат с твърде специфичен изложбен план за всяка от стаите. Всички предложения са прозразни и се подлагат на дискусия.

С цел да се избере най-доброто, се събира международно жури от мен като директор на арт центъра. Освен това всички членове на борда на арт центъра участват във вземането на решение. Това прави вече 5 души. Освен това финансистите също искат да кажат своята дума, така че има един представител на Естонския културен фонд и един от Министерството на културата. 7 души дотук. Освен това през последните 2 години каним също 2 чуждестранни експерти да седнат на масата и да участват в целия дебат. Това е скъп, но много здравословен аспект в процеса на вземане на решение. Двама специалисти без врагове или приятели в локалната сцена казват своето мнение за нещата и състава, гласуват заедно с останалото жури и си заминават, без да засягат нечие болно място. Работният език е английски, така че материалите трябва да бъдат преведени на английски, но си заслужава за по-добрия резултат. Освен това нашата демократичност и прозрачност от самото начало никога не ни е предпазвало от всякакви упреци или скандални обвинения, но все пак конспиративните теории и параноите трудно намират място при този тип вземане на решение. Просто трябва открито да заявиш мнението си и това е.

Обикновено срещите на журито са през втората половина на август.Така че в началото на септември обикновено вече имаме щастлив победител, качен на пиедестал. И все пак всеки, който познава процеса, знае, че това е моментът, в който започва истинската работа – създаването едновременно на каталог и на изложба. Това описва много ясно позицията на нашия офис в този Венециански „бизнес” – ние сме производствено предприятие. Удържането на проекта в бюджета и на резултата в условията на palazzo Malipiero се дължи изцяло на нас. На ниво съдържание проектите се движат от куратора и художника. Все пак е имало случаи, когато някой от тях идва с някакво глупаво, обидно или наивно изявление, че той/тя иска да бъде публикуван/а международно – ние обаче не го финансираме и отклоняваме това с настоятелни обяснения. Така че, образно казано, този офис действа също и като вежлив инструмент за умствен контрол. Нека да кажем, че в някои случаи е прилагана и цензура.

Както и да е, през цялата есен, зима и пролет – тежка работа по продуцирането; а после целият екип на нашия офис, заедно с двама-трима наети техници, художника и куратора пътуваме на 20 май за Венеция, където започва изграждането. Останалото са подробности, които можете да си представите.

(писмото е от ноември 2008)

=============

Хърватия

10 април 2011

Мила Мария,

Благодаря за въпроса, но ние тук сме в подобна ситуация.
Процедурата е много проста: министърът назначава комисар (или куратор), което обикновено е един и същи човек. Няма конкурс, няма критерии, няма прозрачност... дори определеният бюджет се съставя по неизвестни правила, и това обикновено се случва в най-последния възможен момент.
Тази година мълвата е дори по-лоша, но не знам дали е истина. WHW са определени да курират изложбата тази година, и това се предполага, че ще бъде представено като част от някакъв проект, финансиран от Европейския съюз... което означава, че WHW получават някакви европейски пари, които министерството трябва да напасне в бюджета и по този начин са направили сделката. Не искам да разпространявам фалшиви истории, ако това не е вярно, но то е единственото, което съм чула за това.
Може би единствената разлика между България и Хърватия в този случай е, че тук Венецианското биенале не е било поставяно под въпрос – винаги сме участвали, но това се дължи на над хиляда години културни връзки с Венеция. В края на краищата, Riva degli Schiavoni във Венеция се нарича така заради Schiavoni-те (което сме ние, славяните), а в този случай се превежда като „хърватски слуги”...
Така че ако има място за разговор по тази процедура, брой ме в него 
Прегръщам те и успех на теб и твоите колеги,

Янка Вукмир

===============

Великобритания

11 април 2011

Драги Джонатан,
Знам колко си зает, но, моля те, прочети писмото на Мария Василева (тя го изпраща до арт професионалисти в страните на Европейския съюз), и, ако е възможно, пиши ни някалко думи за процедурата за национално участие на вашата страна във Венецианското биенале.
Поздрави,
Недко

Здравейте всички,

За Обединеното кралство Британският съвет решава кой ще е художникът и курира изложбата с помощта на консултативен комитет.

Всичко хубаво,

Джонатан Уоткинс
===================

Сърбия

11 април 2011

Мила Мария,

Това, което става в България, очевидно е бъдещето за всички нас... Държавата просто постепенно ще прехвърли полето на културата на частни компании (това тук се нарича „партньорство с бизнес сектора”...).
За момента единствената пречка е, че компаниите не се интересуват... 
Както и да е, ситуацията тук се подобри през последните 6 години, тъй като преди това процедурата не беше много прозрачна и практически това беше решение на министъра. Но през последните години това се промени. Така че имаме публичен конкурс (една година той беше направен като открито състезание, а следващия път чрез покана, което сякаш е по-добре) и решението се взима от жури, свикано от министерството по определен правилник (Музеят за съвременно изкуство има един представител, а също – мисля – и Художествената академия, включен е и художник, който е участвал преди, също представител на местната AICA, и т.н.). Бюджетът основно се осигурява от министерството (който, разбира се, е недостатъчен). Конкурсът е както за проекти на индивидуални художници, така и за кураторски проекти.
Тази промяна в процедурата доведе до добри резултати в сравнение с шизофреничната ситуация преди, така че някои добри художници се представиха там напоследък – като Skart, Katarina Zdjelar, Zoran Todorovic и тази година Rasa Todosijevic.
Грижи се за себе си и до скоро в София!

Бранислав Димитриевич

=============

Швейцария

12 април 2011

Скъпа Мария,

Недко ми препрати твоя мейл. Скандален е начинът, по който художниците, представящи България на Венецианското биенале, са били избрани. Ето информация за процедурата в Швейцария – надявам се това да помогне:
В Швейцария решението кой ще представя страната на Венецианското биенале се взима от федерален комитет, който се състои от 8 арт професионалисти и 1 президент. Всички членове са или художници, или историци на изкуството и независими професионалисти в областта на съвременното изкуство. Така че комерсиален спонсор не може да се намесва или дори да се доближи до селекцията на художниците. Това е абсолютно невъзможно. Федералният комитет номинира художниците, обявява официално селекцията с press release и проследява включително инсталирането на изложбата в павилиона.
Ако имаш въпроси или се нуждаеш от повече информация, моля те, пиши ми.
С най-добри пожелания,

Мириям Варадинис
Куратор, Кунстхаус Цюрих

===========

Турция

12 април 2011

Скъпа Мария,

Съжалявам, че се забавих с отговора, но всеки момент трябва да замина за 10 дни (семейна ваканция в Щатите) и имам да уреждам хиляди неща преди заминаването, така че не успях да ти пиша по-рано.
Сега на въпроса: в началото – за около 6-7 издания – Берал Мадра курираше Турския павилион и никой все още не знае защо тя беше единственият авторитет за него, но тя работеше наистина здраво за намирането на пари и средства в продължение на толкова дълго време. После, след нейната изложба с Хюсеин Чалаян, Васиф пое контрола като куратор на павилиона и работеше с IKSV като организатор (и до този момент нямам идея за процедурата, която са следвали при избирането на художниците и кураторите).
Изложбата на Хюсеин Чалаян с Берал и тази на Хюсеин Алптекин с Васиф бяха спонсорирани от Garanti Bank (която е банката, поддържаща институцията на Васиф и той е съветник по техните арт активности). При моето връщане през 2008 IKSV (Истанбулската фондация за култура и изкуство, която организира също и Истанбулското биенале) работеше с консултативен борд (Васиф и Берал бяха в него). Бяха поканени 4 куратори да предложат проект в рамките на месец, направихме го, после те ни интервюираха и накрая аз бях избрана. За нещастие, Garanti Bank изненадващо оттегли спонсорството си, така че аз нямах въобще бюджет, IKSV се опита да отпусне пари за павилиона от други източници. Министерството на външните работи плати само наема в Arsenale. (Да не говорим, че ние продуцирахме 2 произведения, изградихме самостоятелен павилион и публикувахме 3+1 книги без бюджет – беше пълна лудост!)
Тази година смениха консултативния борд, така че поканиха и мен в консултативния борд (но в него вече не са Васиф и Берал, но имаме нови членове). Този път избрахме един куратор (Фулиа Ердемчи), без да искаме предложение и съответно без да искаме да ни представи проект заедно с художник/художници. Тя реши да работи с Айше Еркмен, предложи проекта й на борда и ние казахме, че заставаме зад него 
Така че, както виждаш, ние все още нямаме установена процедура и продължаваме да търсим и опитваме. Добрата новина е, че сега компания FIAT е спонсорът, така че тази година поне имат пари 
Не съм сигурна дали тази шизофренична информация ще ти е полезна.
Моля те, грижи се за теб и предай поздравите ми на всички в София.

С топли чувства,
Башак Сенова

PS Не е имало отворена покана. Консултативният борд решава за имената (същата система като при Истанбулското биенале).
Всичко хубаво,
В.

==============

Испания
14 април 2011
Драги Недко,
В Испания министърът на културата определя куратор, който да избере художник или група художници да представят Испания в павилиона.
Това дали ще помогне?
Всичко най-хубаво,
Жозе Алой
===========

Унгария

19 април 2011

Мила Мария,

Аз бях национален комисар за пет години на Унгарския павилион. Тук ние имаме доста коректна процедура през последните 10 години как да избираме художниците. Министерството на културата дава парите, подкрепата е около 150 хиляди евро за всяко биенале. Селекцията е доста демократична: комисарят отправя открита покана към кураторите да напишат концепция с предложение за художниците и проект, и когато апликациите пристигнат, той/тя кани жури. В него участва представител на министерството на куртурата, но това е нормално. Журито прави своя избор и така проектът стартира. Поканата се отправя през август, септември, журито е през октомври, ноември, обявяването на резултата е също тогава, а после договорът от министерството за парите идва бавно. Това е единственият труден момент, защото бюджетът е винаги от следващата година – когато програмата е направена, и затова официалните решения и трансферът понякога идват през април или май. Организационният офис е в Мушарнок, най-големият изложбен комплекс в страната, а националният комисар – забравих да ти кажа – е директорът на тази институция. Има договор между Мушарнок и Куратора, а също между Мушарнок и художника. Произведенията принадлежат на художника, всички получават хонорари и винаги има каталог. Това е накратко ситуацията при нас. Кажи ми, ако имаш други въпроси или ако мога да помогна с нещо.

Твой

Золт Петрани

===========
Превод от английски: Диана Попова

ВТОРО ОТВОРЕНО ПИСМО

2011-04-18T03:00:00.000-04:00

Относно: Националното участие на България на Венецианското биенале

До
Министъра на културата
на Република България
Вежди Рашидов

Медиите

15 април 2011

Уважаеми г-н Министър,

Отговорът на първото писмо, публикуван на сайта на ръководеното от Вас министерство, по повод националното представяне на Венецианското биенале тази година, подписано от представители на 19 институции от областта на художествената култура, е не само неразбираем и неточен. Обратно на практиката всяка административна структура да дава ясен отчет за действията си, изнесеното натрупва още повече въпроси, които сме длъжни да зададем.

След заявлението, че „Министерството на културата на Република България нито е определяло, нито е предлагало, нито е журирало, нито е финансирало, нито е включвало в каквато и да е своя програма участието на тримата български художници на Венецианското биенале през 2011 г.”, възниква въпросът как министерството е отговорило на добре познатите и у нас изисквания за национално участие в биеналето? Държим да разберем по какъв начин и с какво то или някой негов служител са се ангажирали всъщност и оттам са ангажирали официално страната ни, след като е известно, че без участието на упълномощена държавна структура национално представителство е невъзможно.

В отговора на министерството се твърди, че „Министерството на културата е дало единствено логистична подкрепа за тримата български художници”. В случая не става ясно в какво се състои тя. Оказана ли e подобна подкрепа и на поканения (избран или назначен и от кого) чуждестранен куратор? Запознато ли е министерството с концепцията му за българско национално представяне на биеналето и не е ли редно проектът му да се огласи публично?

Подчертава се, че „Право на частните дарители, на авторите на проекта и на куратора е да изберат творците, които да спонсорират… За нас e важно, че на биеналето във Венеция ще има българско участие, а това, че то не е финансирано от българския данъкоплатец, не го прави по-малко значимо”. Не означава ли това, че министерството абдикира от отговорността си за национално представителство? В случай, че частното финансиране на един национален проект, се явява критерий за определяне на участниците му, подобна клауза би следвало да е фиксирана в документите на министерството – неща, на които категорично отказваме да вярваме. В практиката вече има не един случай при невъзможност даден проект да се финансира от държавата, спонсориране успешно да се търси след одобряване и приемане на конкурс на изпълнителите му – куратори и художници. Иначе, както отбелязахме в отвореното си писмо от 27 март т.г., националното представителство се превръща в обект на покупко-продажба, отговорност за която носят всички замесени страни.

Настояваме за широко оповестяване от Министерство на културата на Република България на проекта за Българско национално участие на Венецианското биенале през 2011 г. и пресконференция в отговор на зададените и нововъзникнали въпроси. Форматът на съобщение на сайта на министерството или интервю пред избрана медия се оказа крайно неизчерпателен, позволяващ неясни и често некомпетентни твърдения, внесли основателни съмнения в начина на работа на министерството.

Доц. Александър Кьосев, председател на борда на Академичната лига за Югоизточна Европа
Весела Ножарова, заместник председател на фондация „Изкуство - дела и документи”
Весела Христова-Радоева, председател на Асоциацията на културните мениджъри в България
Веселина Сариева, директор на фондация „Отворени изкуства”
Владия Михайлова, куратор в Галерия Васка Емануилова
Диана Попова, автор на „Музей в ефира”, БНР
Дора Дончева, собственик и мениджър на галерия „Буларт”
Емил Миразчиев, Център за съвременно изкуство – Пловдив, Баня „Старинна”, Сдружение „Изкуство днес”
Проф. Ивайло Мирчев, председател на Съюза на българските художници
Йово Панчев, основател на Независимата платформа за култура и съвременно изкуство „Студио Даухаус”
Д-р Мария Василева, главен уредник в Софийска градска художествена галерия
Ивана Ненчева, представител на Независимото пространство за съвременно изкуство “The Fridge”
Недко Солаков, художник, носител на награда от 52 Венецианско биенале, 2007
Ния Пушкарова, управител на сдружение „ИМЕ”
Светлана Куюмджиева, куратор в галерия „Кредо Бонум”
Ярослава Бубнова, директор на Института за съвременно изкуство-София

ОТВОРЕНО ПИСМО

2011-03-28T12:12:00.002-04:00

До
Вежди Рашидов
Министър на културата

Медиите

27 март 2011 г.

ОТВОРЕНО ПИСМО
Относно: Националното участие на България на Венецианското биенале

Уважаеми г-н Министър,
В официалната страница на 54-то издание на Венецианското биенале, което ще бъде открито на 4 юни 2011 г., е публикувана информация относно националното участие на България. Според нея, страната ни ще бъде представена от художниците Греди Асса, Павел Койчев и Хубен Черкелов, куратор Джордж Лукс, в Палацо Карминати.
Това е първата публично обявена информация относно националното представяне на България, което е изненада за професионалната гилдия и ценителите на изкуство.
По различни причини България няма собствен павилион във Венеция и представянето й там е спорадично, като последното присъствие на страната ни бе през 2007 година. Неравномерността на участието й в този световен форум е определила липсата на правила за избиране на концепция и автори, както и за финансиране на националното представителство. Според практиките в други европейски страни, особено в тези от Европейския съюз, приелият официалната покана от организаторите на биеналето държавен орган (в България – Министерството на културата), поема провеждането на открит конкурс за кураторски проекти, журиран от страна на експерти, запознати със спецификата на изложбата. Представлявайки държавата, той се занимава с набиране на съществена част от средствата за националното представяне.
В толкова разнообразния свят на съвременното изкуство именно публичността на процеса, адекватността на времето и ситуацията, както и пряката ангажираност на участниците му, осигуряват възможността един проект да се нарече национален. Наред с гаранцията на държавата, изискването за ясни правила и процедури по реализиране на националното участие, както и за тяхната откритост и приемливост за професионалната общност изключват идеята за „купуване” на национално представителство. Тяхното наличие или липса определя и приема, който международната професионална общност отдава на всеки проект.
Във връзка с това се обръщаме към Вас в очакване да информирате професионалистите, артистичната общност и ценителите на съвременното българско изкуство за правилата и процедурите по представянето на нашата страна в тазгодишното издание на биеналето.
Същевременно с това призоваваме българската държава, в лицето на Министерство на културата, да поеме адекватен на правилата и статута на този международен форум ангажимент спрямо представянето на страната ни в него.
Венецианското биенале е най-авторитетното световно арт събитие, в което отделните страни имат възможност за национално представителство. Този международен форум датира от 1895 г., преминава през различни периоди, но с изключение на времето на войните, винаги е било сред най-обсъжданите събития в света на изкуството. Участието на страната ни в него е от изключителна важност за изграждането на съвременния й културен образ и чрез представянето на най-съвременни и въздействащи творби, художници и куратори.
Национално участие на България според нас означава: 1. Прозрачни правила и процедури по осъществяването му и адекватен на нивото на международното събитие ангажимент на държавата; 2. Публичност на процеса от обявяването на правилата до реализацията на изложбата; 3. Професионализъм, творчески качества и актуалност на кураторския проект и представяните работи.
Считаме, че професионалната общност има достатъчно възможности да представи България като равностойна европейска държава, която утвърждава своята култура и изгражда съвременен образ на демократизъм, публичност и динамично участие на изкуството в съвременността.

Доц. Александър Кьосев, председател на борда на Академичната лига за Югоизточна Европа
Весела Ножарова, заместник председател на фондация „Изкуство - дела и документи”
Весела Христова-Радоева, председател на Асоциацията на културните мениджъри в България
Веселина Сариева, директор на фондация „Отворени изкуства”
Владия Михайлова, куратор в Галерия Васка Емануилова
Диана Попова, автор на „Музей в ефира”, БНР
Дора Дончева, собственик и мениджър на галерия „Буларт”
Емил Миразчиев, Център за съвременно изкуство – Пловдив, Баня „Старинна”, Сдружение „Изкуство днес”
Проф. Ивайло Мирчев, председател на Съюза на българските художници
Йово Панчев, основател на Независимата платформа за култура и съвременно изкуство „Студио Даухаус”
Доц. д-р Ирина Генова, Нов български университет и Институт за изследване на изкуствата
Д-р Мария Василева, главен уредник в Софийска градска художествена галерия
Надежда Джакова, координатор международни отношения в Националната художествена галерия
Ивана Ненчева, представител на Независимото пространство за съвременно изкуство “The Fridge”
Недко Солаков, художник, носител на награда от 52 Венецианско биенале, 2007
Ния Пушкарова, управител на сдружение „ИМЕ”
Светлана Куюмджиева, куратор в галерия „Кредо Бонум”
Проф. Светослав Кокалов, ректор на Националната художествена академия
Ярослава Бубнова, директор на Института за съвременно изкуство-София

http://issuu.com/mariaart/docs/otvorenopismo

Български национален павилион във Венеция

2011-03-20T10:41:00.003-04:00

В сайта на Венецианското биенале тази година е включен български национален
павилион с куратор Джордж Лукс (Commissioner/Curator: Georges Luks). И участници Греди Асса, Павел Койчев и Хубен Черкелов. Честито на тях, както и на цялата ни сцена на съвременни и традиционни изкуства!

Едно нещо ме смущава, без да поставям под съмнение достойнствата на художниците и куратора, но те как са станали такива? Избрани? Назначени? Заслужили като привилегия?

И не трябва ли кураторът да ни представи концепцията си, как и защо той работи с тези автори, как те ще представят държавата ни? През 1999 участвалите в конкурса на
Министерство на културата проекти бяха публикувани във в. "Култура". И имаше комисия, портфолиа, персонални презентации, кураторите трябваше да намерят финансирането на проекта. Вярно, че през 2006 нямаше публичен конкурс, но поне имаше предварителна
прес-конферениця в НХГ. Интересно, сега, ако ще има прес-конференция, тя ще е в Министерството, или в Музейната галерия на Оборище 10?

И пак, честито на цялата сцена, България се завръща на Венецианското биенале. Дано и занапред е там.

Поздрави, Яра Бубнова

Bulgaria misses out on the Venice Biennale - again

2011-02-27T04:47:00.000-05:00

http://www.theartnewspaper.com/articles/Bulgaria+misses+out+on+the+Venice+Biennale%E2%80%94again/23197

Петер Ноевер за музеите и изкуството

2011-02-27T04:41:00.006-05:00

Интервю на Анастасия Буцко с Петер Ноевер – дизайнер и художествен директор за Музея за приложно изкуство МАК във Виена от 1986; човекът, който промени генерално облика на музея и допринесе за съвременното разбиране на музейната институция като цяло. Интервюто е взето след ежегодната му и последна на този пост пресконференция, и публикувано на 24 февруари 2011 на http://www.openspace.ru

(подсказано от Правдолюб Иванов, превод Мария Василева)

- Господин Ноевер, през последната ви година като директор на МАК издигнахте девиза „изкуство, изкуство, изкуство и никакви компромиси”. Какво имате предвид?
- Художествената институция е сама по себе си нонсенс; противоречието се съдържа в самото съчетание на тези две думи. След създаването институцията трябва да придобие собствена динамика и самостоятелност, т.е. да се еманципира от собствената си „институционалност”. Най-добрите музеи са не музеите като такива, а местата, създадени от художници за художници, за тяхна защита и подкрепа. Доналд Джъд, например, винаги е говорил за това, че музеите са най-лошото нещо на света, тъй като нямат никаква представа какво точно е изкуство. Това звучи като атака срещу света на музеите, но днешната пресконференция е пример за изопачената в някои глави представа за ролята и функцията на музея.
- В какво се изразява тази изопаченост?
- На преден план се изтъкват второстепенни въпроси, които нямат отношение към изкуството – например, колко са посетителите в музея. Подобен статистически подход е връх на варварското възприятие на света, което въобще изключва изкуството като такова. Затова ние заявяваме: „изкуство вместо компромиси”. Такава е целта ни. Не трябва да забравяме главното – ние съществуваме не за посетителите, а за художниците. Посетителите, разбира се, трябва да се уважават, трябва широко да им се отворят вратите и да се направи всичко те да се чувстват комфортно. Музеят например може да стане посредник между произведението и зрителя, да му помогне в процеса на възприемане. Но и тук не трябва да се прекалява – художникът създава така работите си, че да има възможност за различни интерпретации и трактовки.
- Но финансирането на музеите в голяма степен зависи от броя на посетителите…
- Нищо подобно! Музеят – това е достижение на човечеството и държавата е задължена да го съхрани. Аз съм категорично срещу спонсорството и набирането на средства. В някои музеи с това се занимават цели отдели. При мен такъв отдел няма и няма да има.
- Значението, което се влага в понятието изкуство в различни страни и части от света е различно. Това, което на Запад разбират под изкуство не е същото, което разбират в Азия например…
- Разбира се. Затова за мен Русия винаги е била много важна. Това е култура, с която е възможно взаимно разбиране, в която съществуват аналогии с нашата култура, при това е съвсем различно ориентирана. Такъв тип контакт например е невъзможен с Япония или с Корея. Невъзможно е да се проникне „зад завесата” на тези култури, там стоя т съвършено различни механизми. Западната представа за изкуството има голям потенциал, съблазнителна е. но става опасна, когато започва да отрича културите, в чиито недра са се зародили неговите импулси. Интересно е изкуство, което бидейки прозападно ориентирано, не отрича местните си елементи.
- Навярно тези ваши разсъждения ще повлияят и на новия ви проект, който ще реализирате в Китай по покана на Томас Кренц?
- Все още не мога да говоря в детайли за проекта, защото не е завършен. Ако Китай внезапно за една нощ стане политически отворена страна, както това се случи с Русия, то първото поколение естествено ще се стреми да изиграе всички роли, които досега бяха недостъпни. Но ще измине известно време, нещата ще се успокоят, и тогава ще стане интересно. Изкуството за разлика от икономиката не подлежи на глобализация. Говорим за глобализация на арт-пазара, но не и на изкуството.
- Това ли обяснява интереса ви към Русия?
- Русия винаги ме е привличала с това, че можеш почти физически да усетиш борбата за живот, която на Запад е почти незабележима. Художниците решават наистина екзистенциални въпроси. В Русия изкуството винаги е съществувало в радикални форми, което ме възхищава. Изкуството в Русия не е играчка. Там винаги е имало принципно очакване, че изкуството е болезнено екзистенциално. Разбира се, има западни влияния, но изкуството е изгубило истинското си значение.
- Идвайки в МАК вие започнахте да прилагате съвършено различни на епохите на Средновековието или Ренесанса изложбени принципи. Какво ви движеше?
- Не ми се иска да разсъждавам за собственото си „славно минало”. Това, което намерих в музея, когато постъпих на работа, беше странно и случайно събрано, без ясен профил и структура. Колекцията нямаше никакъв смисъл във вида, в който се намираше. Винаги сме имали поддръжници на това, което правим (макар че се появиха доста по-късно), но и критици. Но когато критиците ме питат: „Къде във вашия музей е приложното изкуство?”, отговарям, че приложното изкуство, както и всяко друго изкуство, трябва да бъде не в мазетата, а в главите. Предметите от нашата колекция придобиват смисъл само при поставяне в нов, актуален контекст.
- Днес на пресконференцията вашите критици като че ли преобладаваха или поне бяха по-активни?
- Това е болест на този град – във Виена не могат да разберат, че от първостепенно значение е не миналото, а настоящето. Няма изкуство извън съвремието. Проблемът на Виена е, че не може да се синхронизира с днешния ден – прекалено е заета с глорификация на традицията – всички политици и дори най-дребните чиновници заседават в дворци. Монархия няма, но всичките й външни атрибути и естетика се пазят с всички сили. Така целият град представлява един музей и няма нужда от други музеи.
- В тази ситуация вие сте избрал единствената възможна стратегия за оцеляване, заявявайки: „Музеят – това съм аз”?
- L'État, c'est moi? Не, трябва решително да се разгранича от подобна трактовка. Кошмарът на музеите са така наречените мениджъри. Те могат да убият всеки музей. Начело на музеите трябва да стоят хора с вкус към изкуството и разбиране на изкуството, предани на изкуството хора. Възможно е наличието или отсъствието на тези качества да не се проявят така лесно, но е необходимо. Иначе художествените институции все повече ще се отделят от това, което всъщност е изкуството.
- Под „мениджъри” имате предвид кураторите?
- Не искам да обобщавам. Разбира се, съществуват или са съществували куратори като Харолд Зееман – хора, предани на изкуството. Има ги и сега. Но конкурентната борба, която днес съществува сред кураторите, е опасна за живота на изкуството. Изкуството се използва само като средство за изграждане на кариера. Такъв феномен наблюдаваме и сред диригентите – говорят не за композитора и произведението, а за интерпретацията. Разбира се, диригентът е много важен за „прочита” на музиката, така както важен е и кураторът. Но все едно ми си струва, че има опасна тенденция по посока на промяна функцията на куратора. Като музеен директор мога да кажа – кураторът не винаги е непременно необходим. Задачата е в това не да се манипулира художника и да му изпълняват всички желания, а да му се създадат такива условия, че той сам да излезе от укритието си. Работата над една изложба или проект не се свежда до транспортиране и опаковане. В идеалния случай художникът трябва сам да почувства, че при работа с него се получава качествена промяна, случва се нещо.
- Една от последните ви изложби е посветена на Хелмут Ланг, роден във Виена, но скъсал с „малката си родина” така решително, както и със света на модата. Днес той е художник и фотограф и на изложбата в МАК се съгласява при условие, че ще се открие без него, тъй като „кракът му няма да стъпи във Виена”. А вие? Може би ще предпочетете Париж или Ню Йорк?
- Само не Париж. Както е известно, кухнята там е ужасна. Не, животът във Виена има редица приятни страни. Но Виена е град на препятствията и неприемането – такъв е бил и такъв ще бъде. Това е общество на патологическа завист, злопаметност, с нищо несравнима провинциалност. Най-обидното е, че именно Виена разполага с изключителен човешки потенциал, тук се раждат и живеят изключителни хора. Но виенският интелектуалец е обречен или на емиграция, или на тиха смърт. Градът е прекалено малък и го контролират, за съжаление, малка група хора, стоящи не на най-високото интелектуално стъпало.

Надежда Олег Ляхова. „еко истории”

2011-01-21T04:13:00.002-05:00

Куратор Мария Василева

Склада, ул. Бенковски 11, ет. 3, 24 - 28 януари 2011, 18.00-22.00 часа
откриване 24 януари, понеделник, 19.00 часа

Еволюция – пътят на човека от пещерата до атомното скривалище.
графит

Ако можете да си представите хибрид между кокиче и картечница, ще можете да разберете и работите на Надежда Олег Ляхова. Нежни на вид, те са убийствено силни отвътре. Поредният й проект започва от една невинна среща с възрастна жена някъде из Дуранкулак, чието безбрежно всекидневие е нарушено от неестествени тревоги за неравната борба между птиците и ветрогенераторите. Тук отровата на демагогията се сблъсква с естетиката на огромните красиви перки, които неуморно бродят из небесната шир.
Както в последните си две големи видео инсталации: „Глобално и дългосрочно ситуацията е положителна”, 2009, и „Умерен оптимизъм”, 2008, и сега Надежда Олег Ляхова примамва зрителя с изкусителни образи и неусетно го оплита в мрежите на собствените си идеи. Видео образите й действат хипнотично притегателно и не оставят път за отстъпление.
Трите части: „еко истории” I и II и „Салът на Медуза” (всичките създадени през 2010 г.) се обединяват от умерено песимистичната визия за настоящето и бъдещето. Екологията е преплетена с политиката, вярванията изместват вярата, производството на чиста енергия осигурява независимост, но децата стават все по-зависими от своите памперси.

- - -
Надежда Олег Ляхова е родена през 1960 г. в София. Живее и работи в София. През 1984 г. завършва Националната художествена академия. Сред по-важните й самостоятелни изложби са: „Глобално и дългосрочно ситуацията е положителна”, СГХГ, 2009; „Умерен оптимизъм”, ул. „6-ти септември” № 9, София, 2008; „Надежда Олег Ляхова”, Център за съвременно изкуство, Панчево, Сърбия, 2008; „Софийски лъвове”, Artists' Association fabs, Варшава, Полша, 2006 и Гьоте-институт, София, 2005; “Vanitas”, Музей на изкуството, Йокохама, Япония, 2004. През 2009 печели наградата „Гауденц Б. Руф”.

МУЗЕЯТ – МИСИЯ 2010

2010-12-23T04:36:00.003-05:00

(статията е публикувана в специалното издание на СГХГ "Годишен отчет 2010")

Мислим, че музеите са места за предмети. Всъщност те са места за идеи.
Уилард Бойд

Винаги съм защитавала разбирането за музея като отворена институция, която не може да си бъде самодостатъчна. Съвременният музей отразява всичко, което се случва наоколо, независимо от разстоянията и часовите разлики. Затова той отдавна не е онази стабилна, непоклатима културна крепост, чийто вътрешен живот не може да бъде помръднат от никакви външни ветрове и бури.
В този смисъл 2010 беше година на сериозни изпитания за нас. Трябваше да преживеем драмата с неслучилия се ремонт на галерията и с предизвикателството да съставяме изложбения си план в последния момент и да подменяме отказани изложби с други, също толкова достойни. Финансовата криза засегна сериозно и нас. Намаленият бюджет неминуемо (макар и не толкова видимо) се отрази на работата ни. Много по-сериозно обаче беше усилието да съществуваме професионално в ситуация на културна криза. Така е – нека го назовем с точното име – културна криза. Такава има и ние не сме слепи за случващото се около нас. Годината започна с лансираната от Министерството на културата музейна концепция за София, която не беше поставена нито на широко обществено обсъждане, нито дори на експертна дискусия. И сега, към края на годината, ние не сме съвсем сигурни какво точно се случва. Строят се музеи, правят се първи копки, преместват се колекции, кипи дейност, но от това визията за бъдещето не става по-ясна. Трудно е за нас като музей да планираме политиката си в ситуация на неведение. Как да предвидим мястото си в живота на града и държавата днес, утре, вдругиден, когато не познаваме концепциите на бъдещите музеи? Идеите ни за галерията като жив организъм, гъвкав, мобилен, реагиращ на промените, се сблъскват с липса на информация за планираните някъде другаде генерални промени.
Така, съществувайки в заблатена културна ситуация, ние се опитваме слепешком, по усет и разчитайки на атавистичните си професионални инстинкти, да останем на повърхността и дори, простете ако звучи нескромно, да подсказваме насоки на мислене.
А амбициите ни не са малки. От една страна, те засягат преоценката на историческото наследство, с други думи стремим се да повдигнем въпроса за българската история на изкуството и нейното преосмисляне от днешна гледна точка. Тя също е написана по законите, мерките и изискванията на „социалистическото строителство”, но по някаква необяснима причина продължава да е меродавна. В Софийска градска художествена галерия си задаваме въпроса дали всичко е наред с интерпретацията на миналото? Дали няма други възможни и по-обективни прочити на наследената материална култура? Без да отричаме, си позволяваме да се съмняваме и да питаме. Един от проектите, свързани с този проблем, е „Другото око”. В него каним хора, които не са впрегнати в коловоза на сега действащата история на изкуството, да работят с музейната колекция и да предложат различни гледни точки и нетрадиционни начини на говореното за нея. Поемаме риска изложбите по този проект да бъдат предизвикателни, дори накърняващи чувствата на някои, за сметка на желанието да повдигнем завесата и да поставим началото на сериозен разговор по тази тема.
От друга страна, продължаваме активната линия на приобщаване на съвременното изкуство към тази история като го показваме, колекционираме и формулираме границите му. Почти преминахме периода, в който то се нуждаеше от отчаяна защита и въпросът за присъствието му в музея беше актуален. Днес трябва да се предприемат следващите стъпки за неговото архивиране, запазване и стимулиране. Образоването на публиките по отношение на адекватното му възприемане е съществена част от работата ни. Не случайно през тази година показахме изложба от фонд „Съвременно изкуство” в галерията на Софийския университет. Този акт съвпада и с желанието ни да изнасяме колекциите си от депата и да им вдъхваме живот.
Важен аспект от дейността ни е свързан с работата с млади художници. По световните стандарти не е обичайно един музей да подпомага автори в началните стъпки на тяхната кариера. Както отбелязах обаче, вярвам, че един музей трябва да бъде „тук и сега” и да реагира на конкретната ситуация. А тя е, че възможностите за изява на автори веднага след завършване на образованието им са много малки. Предоставяме им поле за работа и подпомагаме тяхната интеграция чрез програмите „Място за срещи” и „Скулптура” в галерия „Васка Емануилова”. Инициирането на наградата БАЗА е част от процеса. Изложбата на номинираните художници дава възможност на най-добрите млади автори да се състезават и да покажат работите си в подходяща среда. Така музеят стимулира производството на изкуство, което по-късно става част от колекцията. Именно балансирането между тези два параметъра – създаване и съхраняване, определя образа на институцията като съвременен.
Изминалата година не беше най-силната по отношение на международните ни проекти. В началото изтъкнах обективните причини за това. През 2011 г. ще възобновим традицията на впечатляващи чуждестранни изложби. Избираме ги не само по качество, но най-вече по възможността да повлияят на средата. Предстоят изложби, които ще покажат най-съвременните тенденции в изкуството, ще разширят хоризонта на публиката, ще отворят нови посоки за коментар на действителността и ще създадат контекст за възприемането и на българското изкуство. А може би те ще помогнат и в процеса на преосмисляне на собствената ни история. Ето че кръгът се затваря. Без това разнообразие и поглеждане към всички посоки музеят не може да съществува. Той е жив само в пълнокръвното съперничество на различни процеси. И само така е не просто хранилище на предмети, а развъдник на идеи.

Мария Василева

Ново издание на ИСИ-София

2010-11-12T07:21:00.003-05:00

Визуален семинар. Музеен брой
март-ноември 2010

Дебатът за Музей за съвременно изкуство у нас върви от години с различна степен на интензивност. Започна през 2005 г. с проекта „МУСИЗ” на Иван Мудов в рамките на „Визуалния семинар” на ИСИ-София, възпламени се през 2009 г. с обявяването на превръщането на сградата на софийския арсенал в музей, продължи с нова сила и през тази година на фона на лансираната от Министерството на културата концепция
за музеите в София.
Тъй като експертен или обществен разговор по въпроса никога не бе предизвикан, ние от ИСИ-София решихме да заявим публично нашата позиция по въпроса с все още незагубената надежда, че ще бъдем чути. Поканихме за мнение и чужди специалисти. Илюстрациите в публикацията са от виртуалната колекция на предаването на БНР „Музей в ефира”.
Вестникът може да бъде прочетен и в Интернет на: http://issuu.com/mariaart/docs/ica_museum_11_2010

ИСИ-София

http://ica-sofia.org

Декларация на Европейския културен парламент в подкрепа на Олег Мавроматти

2010-09-23T08:52:00.002-04:00

На 16 – 19 септември 2010 г. в Атина се състоя заседание на Европейския културен парламент. ЕКП е независима европейска организация, в която членуват водещи интелектуалци и творци.

На своята 9-а сесия ЕКП прие резолюция, която включва отделен параграф в подкрепа на руския художник Олег Мавроматти, живеещ в България.

ЕКП изрази своята дълбока загриженост от факта, че през 2000 г. заради своя художествена проява в Москва, художникът е обвинен в разпалване на религиозна нетърпимост. Оттогава той пребивава законно в България сьс семейството си, като е подавал искане за политическо убежище, което му е отказано.

Тази година Консулството при Посолството на Руската Федерация в София е отказало да поднови изтеклия руски паспорт на Олег Мавроматти. Това автоматично води до изтичане и на разрешението от страна на България за постоянно пребиваване. Руските власти настояват, че е необходимо той да се завърне в родината си, за да се изправи пред съда.

Българската Държавна агенция за бежанците, пред която художникът отново е изложил искането си за политическо убежище, още не е дала своя отговор.

Настояваме бьлгарските миграционни власти да признаят на Олег Мавроматти статута на “чужденец без документи” и да ускорят придвижването на искането му за убежище въз основа на Всеобщата декларация за правата на човека.

Голямата вълна / The Big Wave, Varna 7 August-7 september 2010

2010-08-17T03:46:00.005-04:00

Каталог / Catalog

http://issuu.com/mariaart/docs/catalogue_big_wave

Слухове или смислови инсинуации?

2010-06-30T06:40:00.005-04:00

Лъчезар Бояджиев. "Зад завесата - викат на бис...", 2010

Разговор между Даниела Радева и Лъчезар Бояджиев по повод изложбата „Другото око. Лъчезар Бояджиев: Художник в депото, 30 март-16 май 2010, СГХГ, публикуван със съкращения в сп. ЛИК, юни 2010

ДР: Изложбата ми изглежда стопроцентово изкуствоведческа, дори прекалено “изкуствознаеща”. Наистина не съм виждала друг куратор да демонстрира точно такова държание с фондовете, но нали не трябваше да се държиш като куратор, а като художник…

ЛБ: Ами то аз така се и държа... Само в България е по-прието художникът да не е интелигентен човек, а по-скоро първосигнален пияница, който само по случайност не си реже ухото всяка сутрин докато се бръсне... Оттук и проблемът с пола на художника у нас – ако не си мъж в изкуството (че и в живота у нас), то тогава ставаш само като изходен материал за голо тяло.

Но ако говорим сериозно – сериозното държание с фондовете или с каквото и да е друго в сферата на изкуството зависи от това кой точно е човекът; дали той е художник, куратор, критик, администратор или зрител е втори въпрос. Помисли само – ти сама казваш, че не си виждала друг куратор (предполагам най-вече тук в България) да се държи така с фондовете... Ами ако просто не използваш думата „куратор” в контекста на сериозното държание с фондовете, нещата ще си дойдат на мястото... Защото след като аз не съм всъщност куратор, но се държа сериозно, а ти не си виждала куратори със сериозно държание, то логическият извод е, че „сериозно” и „куратор” просто не вървят заедно в този контекст, или поне не в моя конкретен случай.

Не мога да отрека, че се държа „изкуствознаещо”... Нищо не мога да направя по това – мога и обичам да правя изкуство, това ми е професията, това ми е животът. Проблемът обаче е в друго и за мене е абсурдно, но много забавно да гледам отстрани – знанията, които имам за изкуството в онази им част, която засяга изкуството на 20 и 21 век не съм получил в институцията, която ми е дала диплома на изкуствовед – НХА в София... Знаеш, че по времето когато се дипломирах (1980 г.) преподаването на историята на изкуството в НХА приключваше с импресионизма – къде по идеологически причини, къде по липса на специалисти или други обективно необходими ресурси. Така че онази част от знанията си за изкуството, която използвам в тази изложба (имам предвид най-вече 20 век и съвремието, а не толкова българското изкуство...) съм „получил” най-вече като самоучение и въобще не като част от списъка от дисциплини в дипломата ми. Така че това в никакъв случай не е професионално придобито знание, но за мене е много забавно да гледам какъв респект внушава то сред колегията.

Може би проблемът е в това, че исках да разчупя из основи представата за себе си като художник и да работя действително само с ready-mades – с обекти „намерени” в депото, а Мария Василева като инициатор на серията „Другото око”, не ми попречи в това. „Художническото” в тази изложба (като изключим моята рисунка, скрита от погледа на зрителя зад картината на Андрей Даниел) е в това, че аз се стремя да създам една нова визуална форма от цялостната композиция на обектите в пространството на СГХГ и тази форма е дефинирана като динамика на погледа към обектите, през пространството на изложбата, отвъд линеарното подреждане. Тази нова визуална форма на цялата изложба може да се види като детайл тук или там – например в „ъгъла на Марсел Дюшан”, или в блокът от автопортрети и работата на Наум Хаджимладенов, или в „триъгълника” от работи на Спартак Дерменджиев, Александър Денков и Мариела Гемишева. За мене същността на визуалната форма и презентацията на моята работа като художник в тази изложба се състои в това, че композицията на изложбата е видяна като една единна и цялостна визуална форма в пространството, т.е. като инсталация.

Така че тук отговорът ми клони към това, че художник или куратор – в моята изложба това е въпрос на идентичност на визуалната форма, както и на политики на интерпретацията, идваща от външния поглед на зрителя. С една дума – за мене това е художнически проект, за вас – както ви харесва. В контекста на серията „Другото око” покани към куратори няма, тъкмо в това е спецификата на проекта...

ДР: Завръзката на изложбата е в огледалното обръщане в логиката на Дюшановия ready-made – ти казваш, че произведенията на изкуството в този случай трябва да се възприемат като предмети от живота. Искаш връзките между тях да означават факти от живота на авторите (така вече виждам къде е “окото на художника”), обаче какво следва от това – обсъждане на слухове?

ЛБ: Въпросът е добре дошъл и има еднозначен отговор – не, и да искам не знам толкова много слухове, а и слуховете сами по себе си са не-интересни, не-визуални и не-прозрачни за зрителя. Има тук там разни инсинуации за лични неща и пикантерия, но не това е важното в изложбата. Важното е онова общо усещане или може би атмосфера на странност и великолепие на живота, което хем е общо място между художника и всички хора, хем е средата, от която произлиза и към която в края на краищата ни връща всяко изкуство. В този смисъл моето желание е по-скоро да отпращам прочита на обектите в изложбата към онази обща житейска „аура” на живеенето, или казано по-грубо – „акта на пикаене, предшестващ писоара на Дюшан” (или всеки ready-made), която прави възможна както де-конструкцията на историята на изкуството, така и хуманизирането на музея за човешка употреба.

Например – може да се окаже, че в изложбата „основен” въпрос за зрител, който е пластичен хирург или начинаеща поп-фолк звезда е въпросът колко кила нов бюст, с големина и форма подобни на този от „Фигура на Венера в естествен размер” (Спартак Дерменджиев, 1989), може да се направи от материала (бял и прозрачен санитарен силикон), използван за направата на гигантския сперматозоид на Правдолюб Иванов от работата му „Царството на желанието и прахосването” (2004)?

ДР: Все пак ти наистина пусна слуха, че изложбата ще разкрива или намеква за неудобни факти. Затова хората очакваха да разберат нещо за финансови спекулации, злоупотреби с професионално положение, лични вражди…

ЛБ: Е, тук си съвсем права... Признавам провал в изначалното творческо намерение! Единственото скандално нещо вероятно ще се окаже това, че (както ми донасят моите „агенти” в СБХ) кариерата ми в България е приключила (то пък аз си мисля – тя кога ли е започвала тука...?) поради количеството обидени автори, които се чувстват пренебрегнати защото са не-включени в тази супер лично мотивирана „селекция”...

ДР: В изложбата има една рисунка на Никола Петров – голо тяло на мъж с много изразителни задни части. От същия автор има и един етюд, женско голо тяло, което много трудно може да се разпознае като жена. Започвам да мисля, че Никола Петров е бил гей. Особено като съпоставям работите му в изложбата с двете жътварки на Васка Емануилова. Какво от това, че някой художник бил гей, щом е произвел лош етюд? Не е ли по-важен въпросът какво търси слаба работа в музейна колекция и защо ти си я сложил на централна стена?

ЛБ: Въпросът със сексуалната ориентация (религиозна, етническа, расова или друга принадлежност) на художника не ме интересува особено, и в никакъв случай не като предмет или причина за предпочитания. Понякога обаче това има значение за самия художник в неговия или нейният живот; понякога това е важно при интерпретацията на дадена творба; понякога това става въпрос на политика, на действие, на скандал и т.н. В моя проект такива неща не са ме интересували извън възможността за смислови инсинуации, или както ти спомена - слухове.

Това, което за мене беше важно в посочените от тебе творби са други неща. При двете жетварки на Васка Емануилова – голата и облечената (а в изложбата има и картина на Стоян Сотиров, изобразяваща цяла група голи жетварки на полето, жънещи на воля по дупе и цици като че ли това е или най-естественото нещо на света, или пък е нудистки плаж с пшеница), ме интересуваше възможността да продължа Дюшановата линия в изложбата някак си на „местна” почва – сменената идентичност на обекта в зависимост от контекста, в този случай облечено/съблечено, дрехите и т.н.

Колкото до картината и рисунката на Никола Петров – в една колекция трябва да има както слаби работи на добри художници, така и силни работи на слаби художници – такъв е животът... Важното за мене е това, че българското изкуство е традиционно доминирано от мъже художници, от мъжкия или по-точно мъжкарския поглед, от цялостната и вече доста досадна патриархална „аура” на нашата културна традиция във всяка една сфера.

Например, българското изкуство, и колекцията на СГХГ не е изключение, е залято с изображения на голо женско тяло, а в същото време са страшно малко изображенията на голо мъжко тяло – човек може да си помисли, че мъжете въобще не сме желан обект за гледане/изобразяване от никого, нито от мъже, нито от жени. Рисунката на Никола Петров на голо мъжко тяло в гръб е не само рядкост като жанрова единица, това е една великолепна работа, бих казал – шедьовър на рисунката. Тя ми беше необходима и като контрапункт на мъжкарството в нашето изкуство.

Колкото до живописната работа на Никола Петров с лежащо голо женско тяло (като съм съвсем съгласен с тебе, че в тази работа има значителни дефекти на рисунката в ракурсите) – ами тя намери своето логично място високо горе над линията на нормалния човешки поглед и хоризонт. Така хем удобно за мене „затваря” композицията във височина, хем пластическите дефекти на работата се превръщат във визуални ефекти на моята инсталация... наречи го, ако искаш – творчески произвол, неколегиално отношение на един художник към работата на друг – такива ми ти работи...

ДР: Знаеш ли, че има много куратори (и художници) в България, които са аранжирали изложби на същия принцип – “тука аз, до мене баща ми, по средата жената на братовчеда, която е много секси” – с тази разлика, че те не го броят за кураторска концепция.

ЛБ: Ами то и аз не го броя това за „кураторска концепция”, нали вече се разбрахме по този въпрос... В тази моя инсталация не се влиза на базата на шуробаджанащина, въпреки че не мога да гарантирам, че няма такива случаи. Например, работите на бивши мои преподаватели (вж. „Чавдарче” на Сергей Ивойлов, моят първи учител по рисуване от подготвителния курс за изпитите в Академията някъде през 1973-74 г.; работа, която струва ми се е чудесна и непоказвана досега, но за сметка на това влизаща в идеален контраст с видеото на Расим „Дрога” от 1994 г.). Присъствието на даден обект във визуалната форма на моята инсталация, т.е. творба, изложба и т.н. в този случай и в пространството на СГХГ, се определя от това доколко успях да намеря нещо лично важно за мене във всеки обект, което нещо да мога да свържа визуално и семантически с други лично важни за мене неща в други обекти. Това мисля се вижда в снимките от която и да е част на инсталацията.

Така че ако гледаш отделната творба в изложбата, която се превръща в ready-made обект в моята инсталация, то тогава може и да забележиш примери за шуробаджанащина (не че това го няма в живота ни...), но ако гледаш група от няколко обекта като една цялостна визуална, пространствена и смислова единица – то тогава получаваш усещането за онова, към което се стремя. Тази пространствено/визуална/смислова градивна единица (традиционното изкуствознание би я нарекло – формообразуваща) в моята инсталация и изложба аз я наричам „триъгълник” – това е нещо като „любовен триъгълник”, само че между произведения на изкуството...

ДР: Ясно е, че с първоначалните заявления ни прати за зелен хайвер. Обаче все още не разбирам истинските ти намерения. Защо скъса връзката между Петър Дочев и Кирил Прашков? Защо политическите личности са все по високите нива на залата? Накъде гледа портретът на Мария Василева?

ЛБ: Ами и така да е – хората пък да не ходят там, където ги пращам... Защо това, защо онова... – много питаш..., но с основание – нали ми помагаше та видя всичко отвътре! (Благодаря!)

Петър Дочев и Кирил Прашков – картината на Дочев се оказа с твърде „космическо” пространство и гледна точка на художника високо в небето, така че по ми се връзваше с отворения прозорец в картината на Иван Ненов – и двете отварят пространството извън залата; а в снимките на Прашков се търси абстрактната форма в типично развитие по плоскостта на изобразителното поле. Така че двете работи се връзваха смислово – нещо като „преди” и „след” на социалистическото строителство на панелките; но надделя визуалната им несъвместимост.

...а фигурите на политиците са нависоко защото в тази инсталация политиката, и в частност миналото на страната от преди 1989 г., се привижда като ретро хоризонт, като екран за бегли спомени... или може би ми се иска политиците не да ни се пречкат непрекъснато със суетата си или с корупцията си, ами да ни оставят да живеем спокойно като правят живота ни по-лесен... иначе защо се борят за власт че и да управляват, ако не за наше добро...:-)))

...портретът на Мария Василева (от Спартак Дерменджиев) гледа към картината на Андрей Даниел („Зевксис и Параксит”, 1979), под която съм скрил една своя нова рисунка в рамка. Тази рисунка ще подаря на СГХГ след изложбата...

ДР: Скрил си я зад друго произведение. Защо не искаш да се „покажеш”?

ЛБ: ...виж предишния отговор... и още – цялата инсталация е моята творба – композицията, пространството, преходите, „триъгълниците”, играта на погледите, отделните обекти и тяхната интерпретация... Тук няма нищо скрито-покрито... Но точно защото очаквах, че дори и най-печените професионалисти ще ме питат такива работи все пак сложих една рисунка... Важното е, че тя е под Андрей и в ъгъла на Дюшан – ха, сега да те видя какво ще си кажеш? То самият Дюшан в последните 20 години от живота си чак до смъртта си през 1966 г. в Ню Йорк работи тайно от всички по една инсталация, която и до сега може да се види само през дупчица като шпионка – та аз ли да не се крия? Само ще кажа, че точно тази последна работа на Дюшан (която видях за първи път през 1982 г. в музея във Филаделфия, САЩ, където тя е изложена от смъртта на автора насам), е в основата на всички мои работи и художническа „обсебеност” от погледа и неговото манипулиране.

ДР: Кажи ми кои са клишетата в българската история на изкуството и какво трябва да се направи, за да не попадаме в тях.

ЛБ: Дали не питаш всъщност за клишетата в историята на българското изкуство? ...защото за клишетата в „българската история на изкуството” не знам нищо, дори и не ми се мисли за това... Но подозирам, че основното клише в историята на българското изкуство, доколкото си я спомням, е в това, че тя е доста изолирана от реалния живот както на хората, така и на музеите. Самото изкуство не е така изолирано или поне на мене така ми се струва след работата по този проект; но историята му е... От това клише измъкване няма да има дотогава, докато няма функциониращи по съвременен начин музеи и други институции.

BEYOND CREDIT

2010-06-17T02:09:00.000-04:00

CONTEMPORARY ART AND MUTUAL TRUST
19 June - 25 July 2010, opening June 19, 7 pm

Curators: Maria Vassileva, Iara Boubnova, Luchezar Boyadjiev

ARTISTS:
AHMET ÖĞÜT, ANA PRVACKI, ANETTA MONA CHISA & LUCIA TKACOVA, ARİSTARKH CHERNYSHEV, CIPRIAN MURESAN, CRISTINA LUCAS, CHRISTIAN JANKOWSKI, INGEBORG LÜSCHER, IGOR ESKINJA, IVAN MOUDOV, KIRIL PRASHKOV, KRASSIMIR TERZIEV, LIA PERJOVSCHI, LUCHEZAR BOYADJIEV, NEDKO SOLAKOV, PRAVDOLIUB IVANOV, STEFAN NIKOLAEV, VADIM FISHKIN, VIKENTI KOMITSKI, WAEL SHAWKY

Curators from Bulgaria, Maria Vassileva, Iara Boubnova, Luchezar Boyadjiev conceived and realized the exhibition, "BEYOND CREDIT - Contemporary Art and Mutual Trust", with important artworks of famous international artists. The exhibition is one of the significant events of Istanbul, European Cultural Capital 2010 and it is realized on the occasion of the Cultural Corridors Summit of Presidents and Prime Ministers of South-eastern European Countries. It will take place at the Sanat Limanı, situated in the Antrepo compounds at Tophane.
CURATORS’ STATEMENT:
The Beyond Credit exhibition concentrates on the future cultural implications of the recent
financial crisis. The show is taking its cue from the collapse of the global markets which was
largely due to greed and the abuse of trust Modern credit prior to the crisis was based on
the unlimited trust in the potential of the system to reinvent itself along ever refreshable
investment ventures. The collapse of credit lines and the impossible liquidity of investments led to the crash and the main victim was trust. The Beyond Credit show looks at the financial
crisis as a window of opportunity to rethink the potential for cultural renewal. It is a platform to search for a new culture of trust and confidence that needs to be constructed. What will it be – this is the question – will it be the product of governments and financial institution alone, or will art and culture have a say in formulating a new vision for the future?
The crisis has produced operational necessity for understanding, respect and dialogue. Culture and knowledge of the other are of the utmost importance in this process. We are going through a process of redefinition and the core of the process is the establishment of new “credit” lines of identity confidence… It seems that from the point of view of art and culture the world financial crisis has brought the need for a new understanding of the notions of trust and confidence.
It has also brought along the need to re-evaluate the notion of cultural credit - the “instant gratification of confidence lines” needs to migrate from the domain of the global financial markets to the domain of culture and politics; the new world order will depend as much on more control over investment and the flow of capital as on the mutual trust of the partners as far as their identities are concerned and the lines of confidence staying open. The era of cultural liquidity has come…or at least this exhibition project is looking into the possibility. In the last decades cultures have invested heavily in each other – the process of globalization has as its side effect the Exchange of cultural credit between cultures, art scenes, visions, stories, and so on. It is time to call the bets and see what is it that was invested in the cultural aspects of globalization, to see if there is any liquidity in the investments, in other words – the fact that I know more thn ever before about you will it help you and me get along better and in a mutually beneficial way?
The future of the world will depend on the answer to such questions as: Do I feel so confident in my own identity that I do not feel threatened by my neighbours’ identity? What can I do in order to build up my neighbours’ confidence and trust in my own identity? How can I build up my own confidence in my neighbours’ identity? How can I predispose my neighbour to take a similar route or let me see peacefully his/her ways into the shared future?
The works in the show will engage the viewer in ways critical, ironical, playful, analytical, or
plain funny.

НАШИТЕ 20 ГОДИНИ В СЪВРЕМЕННОТО ИЗКУСТВО

2010-05-17T07:15:00.009-04:00

Институт за съвременно изкуство – София
21 май – 30 юни 2010, откриване 20 май, четвъртък, 18.00 ч.

Институтът за съвременно изкуство – София представя събираната в течение на цялото му съществуване документация за групови събития, индивидуални прояви, критични дебати, професионални сбирки и други, обхващащи времето от 1989 г. насам. Включени са и части от личните архиви на членовете на ИСИ – София.

Изложбата дава уникална възможност за проследяване на историята на изкуството ни през последните 20 години. Станалите библиографска рядкост ръчно направени каталози, чуждестранните сборници със статии, луксозните издания на международни биеналета с участия на български художници, извадките от българския и световния периодичен печат, плакатите, фотографиите от изложби и акции се стремят да запълнят празнотите в представата за един значителен за страната ни период. Това е история, която все още не може да бъде проследена в българските публични колекции, библиотеки и архиви. Изложбата, без да претендира на изчерпателност, представя една идея как в бъдеще подобни архиви могат да станат публично достояние. И макар че, естествено, не включва всички гледни точки, всички истории, тя цели да продължи дебата за съвременното изкуство и неговото представяне в музеите и книгите по история на изкуството.

Експозицията дава възможност да се видят бурните движения от казионни към независими групи и прояви; драматичните критични дебати, подпомогнали да се изработи адекватен за художествените процеси език; утвърждаването на ролята на куратора в съвременното ни изкуство въпреки присмеха, неверието и активната съпротива; включването на автори от България в глобалния художествен процес.

В изложбата се припомнят ключови за времето творби, някои от които са в музеи и колекции в чужбина, а други дори са унищожени заради липсата на институции за съхраняването им. Архивът припомня много и важни художествени организации през изминалия период – галерии, центрове и издания, чийто принос е почти забравен.

През сложните години на промени в обществото липсата на държавна културна политика спрямо съвременното изкуство позволи много талантливи хора да заминат, работите да се забравят, публикациите да се загубят, а постиженията да се игнорират. „Нашите 20 години в съвременното изкуство” е стъпка към историческото възприятие на съвременното ни изкуство в неговата перспектива, към систематизация на още живите спомените, към подготовка на изчерпателна документация за музейното й съхранение и обработка.

Отворена за разглеждане и изследване, подредена по години, документацията в изложбата е за всички – и за тези, които имат собственa история „за” и „в” това време, и за тръгналите след тях през последните две десетилетия, за всички, които се интересуват от историята на българското изкуство.

Галерия ИСИ, бул. Васил Левски 134 (вход откъм ул. Екзарх Йосиф), ап. 3,
вторник-събота: 15.00-19.00; за контакти: info@ica-sofia.org, iaraica@spnet.net,
т. +35928466261, +359887510585

Наградите ESSL за първи път в България

2010-05-04T03:55:00.003-04:00

Awarded by the Essl Collection, powered by bauMax and Vienna Insurance Group
Essl Museum
ESSL ART AWARD CEE 2011
The ESSL ART AWARD is dedicated to the discovery and support of young creative talents in Bulgaria, Croatia, the Czech Republic, Hungary, Romania, Slovenia and Slovakia. The ESSL ART AWARD aims at supporting artists who are still in training. Collaboration with the art academies is a central point in this endeavour, as they are the nucleus and well-established centres for the training of future generations of artists. The ESSL ART AWARD covers the countries besides Austria where bauMax has a business presence: Bulgaria, Croatia, the Czech Republic, Hungary, Romania, Slovakia, Slovenia. Through local contacts, bauMax essentially supports the organisation and implementation of the ESSL ART AWARD which is designed to promote and disseminate the contemporary art of these countries at an international level.
NB: ONLINE APPLICATIONS only!
Registration: 01 May – 30 June 2010
Submission: until 31 August 2010
1. AWARD GUIDELINES
1.1. ELIGIBILITY
Art students from the following countries:
BULGARIA, CROATIA, CZECH REPUBLIC, HUNGARY, ROMANIA, SLOVAKIA, SLOVENIA
Who can apply?
Art students can apply if they can prove an enrolment at an art academy from the participating countries in the academic year 2009/2010. There is no age limit. The students apply in the country where they study.
1.2. ONLINE APPLICATIONS ONLY!
REGISTRATION for Online Applications: from 1 May until 30 June 2010!
Submission of Online Applications: from 1 May until 31 August 2010
Eligible media: painting, sculpture, photography, video, mixed media
How many works can be submitted?
Applicants have to submit a minimum of 2 and a maximum of 3 works and/or series of works. For the jury work it is important to submit more than one work.
Can groups also apply? Yes, artist collectives can also apply (max. 5 members/students). Groups will be treated like a single person, which means in case of winning and participation at the final exhibition:
- Outpayment of one prize
- The Essl Museum will defray the travel expenses (up to a certain limit) and accommodation for
the press conference and the opening at the museum for only one artist.
Homepage
Until the subsequent ESSL ART AWARD, http://www.essl.museum will provide information about the shortlisted nominees and prize winners of the Award.
1.3. SELECTION PROCEDURE
The jury
International jury with an expert from each participating country and two votes from the Essl Museum.
Head of the jury: Prof. René Block (independent curator and journalist)
Under the patronage of Prof. Agnes Essl (art collector).
Shortlisting (end of 2010)
The jury will shortlist 10 artists per country (“the nominees”) in an internet voting procedure.
Each shortlisted group will be presented in a public group exhibition in the respective capital cities(May/June 2011). The number of works shown depends on the available exhibition space. Only those works submitted in the application will be presented! The duration of the exhibition is 3-4 weeks. The exhibitions will be opened in May/June 2011 on a staggered schedule. Selection of award winners (May/June 2011) On the opening day of the shortlist group exhibitions the jury will convene and choose on site and in
each country the Award Winners.
1.4. THE AWARDS
1.4.1. ESSL ART AWARD CEE 2011
1.4.2. VIG SPECIAL INVITATION
1.4.3. COLLECTOR’S INVITATION
1.4.1. ESSL ART AWARD CEE 2011
- Two donations of each EUR 3.500,-- per country
- Participation at ESSL ART AWARD Exhibition, Essl Museum, Austria (Autumn/Winter 2011).
The Essl Museum will defray the artists’ travel expenses (up to a certain limit) and accommodation for the press conference and the opening at the Museum.
- ESSL ART AWARD catalogue
A comprehensive catalogue in English and German will be published for the exhibition, covering in detail all prize winners with reproductions of works, texts and biographies.
1.4.2. VIG SPECIAL INVITATION
One of the two award winners will be specially invited by the Vienna Insurance Group (VIG). This invitation includes:
- Participation at the group show of all VIG Special Invitation winners in the Exhibition Centre in the Ringturm, Vienna (headquarters VIG) (May 2012).
- Artist fee of EUR 1.000,-- per invitation / country.
All artists who are specially invited by the VIG are asked to create one new work for the exhibition at the Ringturm. Therefore the artist fee is meant as a sponsorship.
1.4.3. COLLECTOR’S INVITATION (optional)
In addition to the award winners the collector Prof. Agnes Essl is free to select works in the media of painting or photography in order to complement the final exhibition at the Essl Museum, Austria.
- Participation at ESSL ART AWARD exhibition, Essl Museum, Austria (Autumn/Winter 2011).
The Essl Museum will defray the artists’ travel expenses (up to a certain limit) and accommodation for the press conference and the opening at the Museum.
- Part of ESSL ART AWARD catalogue
1.5. TIME SCHEDULE
November – December 2010: The jury shortlists 10 nominees for each country through an internet voting procedure.
January 2011: The Essl Museum will inform all nominees in writing.
At the nominees’ exhibition in May only those works submitted in the application will be presented.
The number of works exhibited depends on the exhibition space available and will be discussed prior
to the exhibition with the Essl Museum and the respective exhibition host.
May/June 2011: The nominee group exhibitions will be opened in the respective countries. The exhibition venues will be determined by the Essl Museum. The jury will select the Awards and the Special Invitation on site and open the exhibition. The awards will be announced at the opening.
Autumn 2011: Opening of the >ESSL ART AWARD Exhibition< at the Essl Museum,
Klosterneuburg/Vienna. The exhibition will include at least two works from each prize winner that have been on display in the group exhibitions. One or two additional new works may be exhibited.
May 2012: Opening of VIG exhibition: The artworks by the artists who are specially invited by the
Vienna Insurance Group will be displayed at the Exhibition Centre in the Ringturm (VIG), Vienna.
CONTACT
Essl Museum – Kunst der Gegenwart
An der Donau-Au 1
A-3400 Klosterneuburg at Vienna
www.essl.museum
E: office@essl.museum
P: (+43) 2243 / 370 50 – 71
F: (+43) 2243 / 370 50 – 22
Directors
Prof. Agnes and Prof. KR Karlheinz Essl
Organisation
Silvia Köpf, Koepf@essl.museum, T: (+43) 2243 / 370 50 – 67
Marketing
Sonja Sagan, Sagan@essl.museum, T: (+43) 2243 / 370 50 – 50
Press
Erwin Uhrmann, Uhrmann@essl.museum, T: (+43) 2243 / 370 50 – 60
Regina Holler-Strobl, Holler-Strobl@essl.museum, T: (+43) 2243 / 370 50 – 62
2. FACT SHEET FOR ONLINE APPLICATION
2.1. HOW TO APPLY?
Against receipt of a written confirmation of your enrolment at the academy (scanned-in copy by email to esslaward@essl-award.org), you will receive an email giving you a user name and password for login.
The confirmation of enrolment needs to show that you are an art student. If this is not the case, please ask your university/academy to give you confirmation of this fact in writing and send it to us.
Please do not forget to specify the name of your university/academy!
If you don’t have a scanner please send a paper copy by snail mail to:
Essl Museum
Att. of Silvia Köpf
An der Donau-Au 1
A-3400 Klosterneuburg
Email to: esslaward@essl-award.org
NB:
You can make changes in your online application until the end of the application period.
We advise you to print out this fact sheet before you start with the online application.
2.2. NUMBER OF WORKS TO BE SUBMITTED
Applicants have to submit a minimum of 2 and a maximum of 3 works and/or series of works.
For each work a maximum of two additional details or further images may be submitted (e.g. “Image 1a” /
“Image 1b”).
If you submit several parts of one series please make a note of this in the field “description of work”.
Group Applications
For up to 5 members it is possible to apply as a group (please also read point 1.2. in the “Application Guidelines”). For the registration one contact person has to send the confirmations of enrolment for all members. Then you will receive one username and password for login.
After login choose “Group Application”.
2.3. LAYOUT REQUIREMENTS FOR THE SUBMISSION OF IMAGES
Photo portrait:
Format: JPG
Resolution: 72 dpi
Size: at least 1200 pixels
File name: Last name of artist; don’t use special characters (only Latin letters)
Work images / stills:
Format: JPG (please select highest quality level)
Resolution: 300 dpi
Size: ca. 1200 x 1800 Pixel (10 x 15 cm)
File name: Work title in English; don’t use special characters (only Latin letters)
2.4. SUBMISSION OF VIDEOS
For the online application you may only submit video stills (3 stills max. per Video).
The online submission of video stills is an absolute requirement!
For the submission of video works use the online platform www.vimeo.com
How to use Vimeo:
Register on: www.vimeo.com/sign_up
Title: Use the same title of work as in your online application.
Description: Copy and paste the text “description of work” from your online application.
Tags: It is important to fill in the tag: ESSL ART AWARD CEE 2011
Alternative: www.youtube.com
We recommend you to use Vimeo, because it’s the preferred platform by artists. Of course you are also free
to use alternatively Youtube. (Use the fields “Title”, “Description” and “Tags” analog as mentioned above.)
After uploading the video work copy the link into the foreseen field within the online application.
2.5. OTHERS
For the Online Application we can only accept images or videos. For the submission of e.g. interactive
works please explain it in the field “description of work”.
2.6. TEXT INFORMATION
Language: English
Information on works:
Title (English)
Year
Technique
Dimensions and/or duration
Short text (description of work / artist statement):
Description of work: 400 characters max. (incl. spaces) per work.
Artist statement (optional): 1.000 characters max. (incl. spaces)

Документ за непринадлежност

2010-04-19T06:47:00.002-04:00

Наградата „Избрана литература за пишещите за изкуство”

2010-04-09T01:06:00.000-04:00

Тази година за трети път ще бъде
връчена наградата „Избрана
литература за пишещите за изкуство
(Essential Reading for Art Writers)” – инициатива на
Института за съвременно изкуство –
София. Наградата е замислена като
поощрение за активно пишещите за
съвременно изкуство, които с дейността
си допринасят за развитието на
критическата мисъл, отговорността и
етиката на публичния дебат, и така
подпомагат възпитаването на публики,
разширяването на представите за
изкуство, утвърждаването на достойна
за него роля в обществото. В рамките на
колегията акцията е насочена към
повишаване на символния статус на
писането за съвременно изкуство.

Изборът самата награда да е книга,
акцентира върху проблема на все още
трудния достъп до професионална
литература по темата в България.
За 2009 г. наградата е книгата
„Институционалната критика и след
това” (доклади от симпозиум на SoCCAS
през 2005; меки корици, издателство JRP/
Ringier 2006; автори: Андреа Фрейзър, Изабел
Грау, Йенс Хофман, Рене Грийн, Ханс
Хааке, Моника Бонвичини, Майк Кели,
Джон Сърл, Човекът „Да” и Джон С.
Уелшмън, съставител), присъдена на
автора/авторите на интернет блога
„Нищо лично”.

За първи път в историята на наградата
решението на ИСИ-София не бе взето
единодушно поради възражения срещу
анонимността в посттоталитарния
контекст. След продължителни и
разпалени дискусии тя все пак бе
присъдена на автора/авторите на блога
„Нищо лично” за острите, но
мотивирани критични текстове, за
подбуждането на дебат върху ролята на
критиката у нас, за интересния
експеримент с новите средства за изява
в публичното пространство.
Наградата ще бъде връчена лично на
специална скромна церемония на 12 април
2010 (понеделник) в 19 ч. в „The Fridge” –
София, ул. Овче поле 122.

В случай, че лауреатът е
възпрепятстван да присъства и получи
наградата лично на 12.04, тя ще го очаква
за получаване в пространството на “The
Fridge” до края на работното време на 15
април 2010 срещу представяне на парола,
съобщена лично нему по електронна поща.

Другото око. Лъчезар Бояджиев: Художник в депото

2010-03-31T02:43:00.005-04:00

СГХГ, 30 март-16 май 2010

от Мария Василева

Когато поканихме Лъчезар Бояджиев да работи с нашата колекция, знаехме, че той е: високообразован, познава много добре българското изкуство, познава изключително добре световното изкуство и чуждите музейни практики, той е може би най-концептуалният български художник и най-добре артикулираният, познавахме и проекта му Guided Tour и възможността му да прави неочаквани и необичайни връзки между работи и художници.
Още от началото в общуването ни се породи спор. Нашата идея беше художникът Лъчезар Бояджиев да действа като куратор. Той се противопостави с думите, че единствено може да бъде художник в депото. В крайна сметка в това има много повече смисъл. От работата му виждаме, че това не означава да си фриволен или безотговорен, а да се освободиш от клишето, от стереотипите да правиш изложби на исторически, стилов или жанров принцип. Л. Бояджиев открива нови възможности на погледа към колекцията и към историята на българското изкуство. С присъщата си задълбоченост и деликатност повдига различни ъгълчета от завесата, която самите ние пускаме пред себе си. Омесва в едно лични истории и исторически обстоятелства, формални белези и емоционални състояния. Една позната ми написа във Facebook, че изложба й изглежда на снимка доста традиционно. Да, въпросът не е във външната атрактивност и шумните фойерверки, а в деликатно намерените връзки или противодействия. В този смисъл е изпит и за възможностите на публиката да разчете намерените от художника кодове.
В голяма степен и с поканата към Л. Бояджиев и въобще с проекта "Другото око" ние поемаме риск – да получим институционална критика – не само към нашия музей, но и към музеите в България въобще, които поддържат инерцията в мисленето и установените стереотипи в конструкцията на българската история на изкуството. От друга страна, разбира се, възможността да се направи такава изложба идва като резултат на нашата политика да развиваме отношението си към изкуството и да не изграждаме стени между класическото, модерното и съвременното, а да търсим общи допирни точки и възможни паралели.
Работата с Лъчезар Бояджиев толкова ни се услади от гледна точка на превъзпитаване на погледа към собствената ни колекция, че с нетърпение очакваме следващия гост от програма.

За музеите и техните колекции

2010-03-26T02:31:00.004-04:00

from MoMA, NYC

Our recent acquisition of the @ symbol has challenged what most people think of as a typical object that a Museum acquires. We thought it best to let you in on our process—how we think about shaping our collection here at MoMA. As you know, museums are defined by their collections. Each collection has a unique point of view that is carefully shaped by its curators, who are always mindful of historical precedents as they look ahead to future developments. When it comes to contemporary design, MoMA’s collection seeks to remain on the cusp of innovation and to support the emerging talents, ideas, and concepts that will become tomorrow’s designed environment.

We choose to emphasize the diversity and ingenuity of contemporary design practice as it spans architecture and product and communication design. We strive to present a broad selection of new products and concepts in our collection to reveal how designers cleverly address the major and minor aspects of our everyday lives, surprising us and guiding us with their bold experimentation. How do MoMA curators select and propose works for the Architecture and Design Collection and frame them within the wider mission of The Museum of Modern Art? There are no hard and fast rules, but there are several criteria that come into play in the discussion.

Form and Meaning. The formal, visual qualities of an object are tied to beauty, an important prerequisite in an art museum, but also an elusive and subjective one. Objects are expected to communicate values that go well beyond their formal and functional presence, starting with the designer’s idea and intention. The best design embodies the designer’s original concept in the finished object in a transparent and powerful way.

Function and Meaning. The appreciation of function has changed dramatically in the last few decades. Some objects are designed to elicit emotions or inspiration, and these intangible purposes are also considered part of their functional makeup.

Innovation. Good designers transform the most momentous scientific and technological revolutions into objects that anybody can use. With this in mind, curators often look for objects that target new issues or address old ones in a new way.

Cultural Impact. MoMA has always privileged objects that, whether mass-marketed or developed experimentally in a designer’s workshop, have the power to influence material culture and touch the greatest number of people. Their impact can either be direct–effective the minute they are purchased and used–or unfold over time through the inspiration they give to other designers.

Process. Curators don’t stop at the object–they also take into account its entire life cycle as a product. This includes the way it is designed and built and the economy of means in its production, distribution, and use; the way it addresses complexity by celebrating simplicity; its impact on society and the environment; and the way it ages and dies.

Necessity. Here is the ultimate litmus test: if this object had never been designed and produced, would the world miss it, even just a bit? As disarming as this question might seem, it really works. Try it at home.

Без коментар / No comment

2010-03-23T00:54:00.006-04:00

Откриване на седмицата

Дързост и красота

2010-03-18T03:23:00.006-04:00

от Кирил Прашков

“Предиупотребапрочететелистовката” е произнасяната с максимална скорост фраза, набивана в рекламно време, сигурно за да ни предпази от иначе страхотния предлаган продукт. Четенето, по принцип, е полезно занимание – можеш нещо да научиш – за другите, за себе си... Можеш, разбира се, и да прескочиш предупреждението, да се хвърлиш в продукта с главата напред.
Всъщност, при наличие на картинка това се случва често – първо гледаш, мислиш си “става ли”, после четеш или не наоколо. Е, аз си падам по четенето. Да си бях останал само с гледането на изложбата “Дързост и красота” бих прескочил името й, но ми подадоха и ”листовката”. Откъде иначе да ми дойде, че художник, разчитащ ракова клетка, се е концентрирал над красотата, че знакът за радиация е красота в триъгълници? Или че раздирането на тяло, пейзаж, екран е на базата “красиво”... Не бях заподозрял участниците “красивото” да е центърът на разсъжденията им. По-скоро се учудих на готовността за прилепяне към говореща сама за себе си теза.
Красотата, както е добре известно, има във всички времена променливи и още по-лошо – тънки граници. Задържането в тях изисква от художника сложно лавиране, търсене на основа, от която красивото да се превърне по възможност в ракета-носител. Носителят, обаче, нерядко губи ориентация, стоварва се върху основата, изкривява я. И тогава идва въпросът – кое е за избиране? Остава ли красотата като условие за оцеляване на работата като работа? Разбирам, че звуча казуистично, но не мога да се отърва от ужаса да чуя “how beautiful”... Вярно, че има вариант основата да не се наруши. Колега, на който нямам причина да не вярвам, ми разказа как му се наложило да позлати блиндираните врати на мутренски бункер. Положително посетителите там възкликват “красота!” и едновременно се чувстват безопасност.
Около красотата, дори с добавка от дързост, има и друго – куп художници в България бяха нарочени, че работят за “навън”. После с прибежки и припълзяване “навън” се случи по-близо и почти престана да звучи враждебно, почувства се, макар и не колкото съм се надявал, че не сме на друга планета. Тази изложба не прави изключение – може спокойно да се каже, че би се чела и отвъд тукашните ни разбирания. Но другаде, където мотивацията на художника се преценява много по-сериозно, отколкото на вътрешно ниво, дори наименованието “Bold and Beauty” би произвело трудно оборими съмнения. За красотата ще се изискат естетически, социологически, социално-психологически, културни мотиви (и това само според началото на статията в Wikipedia) и при заявление, че “формата винаги предшества смисъла”, че авторите “вярват в традицията, в която са се развили... и в красотата” става страшно. Хайде, красотата настрана, но “дързост” или “bold” прозвучават не по-малко различно в зависимост от контекста. Дали видяното като вкусно клише предшества, подчертава или допълва сбора работи става все едно – влиза се в лошата спирала от обяснения, че блондинката може да е брюнетка, позлатата не винаги фалшива, че зад това или онова покритие е скрито смислено скеле.

Самуил Стоянов "Участвайте в БАЗА 2010. Това е", Ню Йорк 2010

2010-03-12T15:33:00.004-05:00

Награда за съвременно изкуство БАЗА 2010

2010-03-11T07:00:00.013-05:00

Институтът за съвременно изкуство – София съвместно с: Фондация за гражданско общество, Ню Йорк и международната мрежа Награди за млади художници обявява Конкурс за *Награда за съвременно изкуство БАЗА*
Ежегодната награда за млад художник е основана за първи път през 1990 г. в Чехия от създателя и директора на Фондацията за гражданско общество (САЩ) Уенди Люерс. Днес наградата съществува в 10 европейски страни и се е превърнала в едно от най-престижните отличия и сериозна професионална атестация. Сред държавите, присъединили се към наградата, са: Чехия, Словакия, Хърватска, Косово, Сърбия, Македония, Босна и Херцеговина, Словения, Албания. Като резултат от активния обмен на информация между страните е основана международната мрежа за награди за млади художници YVAA (http://www.yvaa.net).
България се включва през 2008 г. Инициативата е на Института за съвременно изкуство-София (http://ica-sofia.org/), който впоследствие е избран да организира провеждането на конкурса.
Носители на наградата БАЗА за 2008 и 2009 са Рада Букова и Самуил Стоянов.
*Целта* на Наградата е да осигури подкрепа за младите художници като им открие нови възможности за образование, изследване и професионална реализация. Наградата създава позитивен контекст за младото съвременно изкуство и благоприятна среда за развитието му.
*Конкурсът* е отворен за творци до 35 години, работещи във всички медии на съвременното изкуство. Кандидатите трябва да бъдат български граждани или постоянно пребиваващи на територията на страната.
*Наградата* е стипендия и шестседмичен престой в International Studio and Curatorial Program (ISCP), Ню Йорк през периода октомври 2010 – май 2011 и самостоятелна изложба през 2011 г. в галерията на ИСИ-София.
*Процедура*:
1. авторите (родени не по-рано от 1975 г.) предоставят творческа документация.
2. журито на конкурса, съставено от утвърдени специалисти в областта на съвременното изкуство, обявява своите номинации до 17 април 2010 г. на сайта на ИСИ-София: http://ica-sofia.org/
3. те се представят в изложба през м. юни-юли в Софийска градска художествена галерия.
4. журито определя победителя и го съобщава в деня на откриването на изложбата.
Задължително условие е кандидатите да владеят английски език. С номинираните се провежда събеседване на английски език.
*Портфолиото* трябва да съдържа: Име, адрес, телефон, e-mail Биография (CV) и библиография Снимки/разпечатки на творбите (със заглавия, размери, година) DVD (за видеотворби и пърформанси) Кандидатите могат да предоставят допълнителни материали (каталози, брошури, текстове)
Приложената документация не се връща. Тя остава в архива на Наградата.
*Участниците в конкурсите през 2008 и 2009 г. могат само да допълнят своята документация.*
*Краен срок*: документацията се предава до 4 април 2010 г. в Софийска градска художествена галерия (за наградата БАЗА). СГХГ е партньор на проекта.
*За контакт: Даниела Радева – 02 / 987 21 81

Гледайте видео: Самуил Стоянов "Участвайте в БАЗА 2010. Това е", Ню Йорк 2010

Трябват ли ни музеи и галерии?

2010-02-19T12:54:00.007-05:00

Някои коментари по повод на "Концепция за водещи музеи в София" на Министерството на културата, Abitare talks, 19.02.2010, НХГ

Проф. Тодор Кръстев: “Не споделяме крайностите на Министерството на културата за окрупняване на музеите”.
Според арх. Павел Попов местенето и пренареждането на музеите в София е „отвратителен маниер на държавна политика”.
Според арх. Станислав Константинов идеята Централната софийска баня да бъде едновременно Музей за история на София и в същото време спа център е абсолютно безумие. Тази уникална сграда не може да бъде преправяна и ако има две части ще загуби облика си. Няма достатъчно минерална вода за спа центъра, няма паркинг, няма удобни комуникации. В същото време ако цялата сграда се превърне в музей, това би могло да бъде уникално, не само за София, но и за Европа.
Доц. Александър Кьосев от Софийския университет и Института за съвременно изкуство се намеси със съществена забележка за нееднородността на понятието „културно наследство”, което днес различно се формулира от различни групи на населението, от различните възрастови групи и отношения към миналото. Според него границите на културното наследство не са ясни и постоянно се „предоговарят”, а сегашната музейна концепция е държавническа и недемократична.
Доц. Ирина Генова обърна внимание върху възможностите на публично-частното партньорство при изграждане на музейните колекции.
Яра Бубнова от Института за съвременно изкуство зададе резонния въпрос: „През цялото време говорим за архитектурната страна на музеите, а задаваме ли си въпроса какво ще има в тези музеи и каква е стратегията за превръщането на изкуството в „културна ценност и елемент от наследството?” Тя смята концепцията за алиби на липсващата културна политика в страната, в това число и по отношение на публичните музеи.
Арх. Илиан Николов подчерта, че опитът му като автор на награден преди години проект за преустройство на Софийската градска художествена галерия показва, че много хора се въвличат в едни скъпоструващи упражнения, които нямат продължение.

Нищо лично. Текстове 2009-2010

2010-02-15T07:33:00.011-05:00

„Нищо лично” закри анонимния блог, романтично-хипарски ни пожела “Peace” и ни лиши от много теми за разговор. Заедно с това в небитието изчезнаха и самите текстове. Лъчезар Бояджиев ги е запазил и тъй като няма как да поискаме разрешение, а ги харесваме, си позволяваме да ги публикуваме тук: http://issuu.com/mariaart/docs/nishtolichno2009

Класации

2010-02-12T09:06:00.017-05:00

В днешния брой на в. Култура е публикувана класацията на изложбите и галериите за 2009 г.
(http://www.kultura.bg/bg/article/view/16583). Тъй като там не намери място отговорът на "Нищо лично" към отправената към него/нея покана да участва в анкетата, ние го поместваме тук (след като предвидливо сме го запазили преди блогът да се самозакрие на 28 януари т.г.). Публикуваме и коментар на Диана Попова по повод писанието на анонимния автор/ка, което така и не достигна адресата. Както и текста на електронното писмо, с което Мария Василева отклони любезната покана на редакцията на в. Култура да участва в тазгодишната класация.
- - - - - - - - - - - - - -
НИЩО ЛИЧНО, 23 януари 2010, събота, Re: Арт анкета 2009 на в. Култура

Изложби, кураторски проекти, художници, произведения, събития... художествена действителност. Всяка година вестник Култура оправя сметките и тегли чертата, с което определя за вечни времена, кое влиза в историята и кое остава извън. Каквото е останало на хартия, значи се е случило. Също като Библията, дори да няма кой знае какъв авторитет, вестникът е един и неговата дума не подлежи на коментар. Вероятно никой не смята, че написаното там е стопроцентовата истина, но и никой не се наема да го оспорва. Нямах намерение и аз да го правя, докато от редакцията не ме поканиха с официално писмо, да участвам в анкетата за 2009. Не знам защо са решили, че ще се изкуша от благини като коректор, редактор и ограничен брой знаци. Няма начин да публикувам в Култура, защото имам собствени въпроси, но мога да коментирам самата анкета.
Времената се променят, изложбите се променят, писането за изложби също, но класацията на Култура се прави все по същия начин, както е било преди сто години. Всеки път канят няколко активни изкуствоведи да класират изложбите по важност и евентуално малко променят въпросите, за да паснат на актуалните събития. Дори любезно предоставят „сравнително пълен списък на изложбите през годината за подсещане”. След това няма изводи и заключения, нито някакви анаизи.
Редакцията се отказва от позицията на авторитет, или си измива ръцете като оставя крайния резулат с отворен финал – обективната картина трябва да се оформи от само себе си и на базата на колективното (не)разбирателство. „На въпросите трябва да се отговаря конкретно, за да има единство в крайния вариант на анкетата!” – така пише в писмото от вестника. А неговото влияние се заключва в избора на хората, които да си кажат мнението – винаги специалисти от бранша. И тук всичко се обърква, най-вече заради ненормалните изменения в множествената професия „изкуствовед” в България. С малко изключения, тези хора вършат едновременно работата на куратори, критици, теоретици, пиари и т.н. В идеалния случай това трябва да е Лара Крофт, в най-лошия – човек с професионална шизофрения. Стига се до там, да трябва да коментират собствената си работа, да се раздвояват, да се чудят как да не се самопохвалят, или от къде да търсят някой нещо да им напише. И тъй като са се изпокарали „до смърт”, дори да видят, че чуждата изложба е станала по-добре от собствената, здраво стискат зъби.
Обаче нали уж всичко е за доброто на изкуството. Преди да попаднат в класацията на Култура, художници и произведения трябва да са попаднали под вниманието на куратори и галерии. Това се случва, ако са демонстрирали качествена продуктивност, но също така и приемливо професионално поведение. Нека не си затваряме очите за това, каква е била съдбата на някои добри работи, които не са били пласирани достатъчно гъвкаво от своите автори или ако авторите не са се държали „както трябва”. Дори да са гениални (напълно възможно), никога няма да стигнат до никаква класация, нито дори да бъдат просто „отразени”. Ако все пак са стигнали до изложба, единственият вестник, който има привилегията да отсява събитията, дори това не прави. Там могат да се прочетат малки текстове за много големи изложби, както и цели страници за съвсем незначителни събития. На пръв поглед има много демократична критическа политика, отделя се място дори за разпродажби на графики, а някои изложби, места или събития (много по-коментирани и посетени), може лесно да се забият в някой ъгъл. Дори да изглежда, че в Култура всичко минава, ясно се чете присъствието на един силен монопол с определени пристрастия. По този начин не може да се възбуди градивен дебат и не е ясно защо продължава да тече акцията с класация, която излиза един път в годината.
Все пак благодаря на Култура, че ми позволиха да говоря. Прилагам въпросите, които ми изпратиха, но със съвсем не „конкретни” отговори.

1. Кои, според Вас, са най-силните изложби на 2009 за София и страната и защо? (желателно е да се класират по важност, могат да се подредят по категории – общи и самостоятелни). Трябва да се изброят най-много 5-10 изложби.
Преди време отговорих на този въпрос, без никой да ме е питал, и продължавам да съм на същото мнение.
Обаче защо само София и страната? Нас художниците от страната ли ни интересуват или „страната”?
2. Кои, според Вас, са изложбите/арт събитията, предизвикали най-негативни реакции?
Златна малинка! Май за първи път задават такъв въпрос? Изглежда, че вестникът не се финансира от Министерството на културата.
Блогърите също изтърпяха доста негативни реакции.
3. Бихте ли отличил/а някоя галерия за изложбената й политика и защо?
Мисля, че само ИСИ има ясна политика. Защо? – колко знака ми отпускате, за да обясня?
4. Кои, според Вас, са най-важните дискусионни теми в полето на изкуството, възникнали през 2009?
Няма дискусия, която да е възникнала през 2009.

ПУБЛИКУВАНО ОТ НИЩО ЛИЧНО В 04:29
- - - - - - - - - - - - - - - - - - - -

Здравейте Нищо лично,
Пиша ви, защото съм създател на класацията на в. „Култура” преди 17 (все пак не преди 100) години и съм провокирана от отношението ви към нея. Като редактор във вестника тогава я предложих по много причини, но важните са две. Първата бе да си припомняме какво сме сътворили всички ние – художници, куратори, галеристи и критици – през изминалата година. Втората бе, че текущото отразяване на събитията във вестника има ограничени възможности за „отсяване”. Разбира се, че отразяването зависи далеч не само от качествата на дадената изложба или произведение (минава ли ви през ум, че може текстът на критика да е слаб?). От друга страна, как вестникът би могъл да „отсее” събитие, което още не се е случило?
Класацията бе замислена именно като компенсация на тази текуща и като че ли неизбежна несправедливост. Тоест чрез засичането на различни мнения дори пренебрегнати по някаква причина събития могат да заемат подобаващо значимо място. И аз продължавам чинно да участвам в класацията през годините (когато са ме канили, разбира се), защото възприемам сериозно работата си като критик. Не мога да си позволя да кръшкам от професията, само защото тя ми създава неудобства – това би я свело до хоби. А последното нещо, което искам да бъда в собствените си очи, е „неделен критик” – човек, който заема позиция само когато и защото му изнася.
Така че участвам в класацията, приемайки всички нейни и мои ограничения. При това нейните са съвсем скромни в сравнение с моите. Вестникът определя само броя знаци – според това, което физически може да побере на страниците си. Тези знаци, разбира се, винаги са ми недостатъчни да се аргументирам, но, честно казано, това е най-малкият ми проблем. Най-големият е, че не съм видяла всички събития в столицата и страната. Но тук разчитам на колегите в класацията да компенсират моите пропуски.
Професионалната шизофрения, за която пишете, не ми се вижда особено страшна. Давам си сметка, както и вие, че сме малко хора на малка арт сцена, неизбежно вършим много дейности и винаги сме на ръба на някакъв „сблъсък на интереси”. Просто трябва да внимаваме – нищо повече. Например в класацията участвам като критик. И ако съм имала кураторска изложба в съответната година, съм я изключвала от моето класиране – ако е била качествена, тя все ще се появи в някое от другите, ако не – няма да се появи и толкова. Всъщност не тя е важната в случая, а критическата ми позиция, която отстоявам като максимално независима. Което не е просто заявление, а постоянен процес във времето.
Но да се върна към вашия текст и към моите несъгласия с него. Първо, не мисля, че в. „Култура” е виновен за това, че е единствен. Второ, класацията му е по-скоро сборен отчет, отколкото дебат. И трето, не мисля, че „изпокарани до смърт изкуствоведи” могат да проведат „градивен дебат” където и да е, включително във в. „Култура”.

Оставам с най-добри пожелания,
Диана Попова

P.S. Исках да пусна това писмо като коментар към вашия текст, но в същия ден вие закрихте блога си. Надявам се то все пак да достигне до вас. Надявам се също, че ще продължите да пишете критика.
- - - - - - - - - - - - - - - - - - - -
08.1.2010 г. 15:26

Zdravei, Svetla,

ste se naloji da otkaja - mislia, che taka e korektno, zastoto sam obvarzana s prekaleno mnogo izlojbi i galerii, koito smiatam za dobri.
Vaobste mai tozi tip anketa izjivia vremeto si. Na men ste mi e lubopitno da se popitat hora ot drygi oblasti kakvo sa videli i zapopnili - Angel Angelov, Ivaylo Dichev, Dimitar Kambyrov, Georgi Gospodinov, Javor Gardev, Georgi Tenev...
Inache vsichko e isano i predvaritelno znam koi kakvo ste pohvali ili naplue. Ne mi se ychastva v tova.

Pozdravi,
Maria

Концепция за водещи музеи в София

2010-02-05T12:36:00.007-05:00

Изготвил: Министерство на културата, февруари 2010

http://issuu.com/mariaart/docs/myzei-koncepcia

коментар от Мария Василева

На 5 февруари 2010 г. Министерството на културата представи пред музейни директори своята „Концепция за водещи столични музеи”. Тя е изготвена от екип от архитекти, начело с проф. Тодор Кръстев, със съдействието на представители на министерството. Концепцията е амбициозно и смело начинание за цялостен анализ на музейната ситуация в София – нещо, което не е правено от десетки години и от което несъмнено има нужда. В проекта има плюсове и минуси, добре обосновани предложения и не достатъчно аргументирани идеи. Концепцията изпреварва една генерална стратегия за музейното дело в България (припомнете ми кога е писана последната…), в която да бъдат подчертани приоритетите в настоящия момент и отговорността на държавата. В този стратегически план за действие би трябвало да се запише например, че музеите действат като образователни институции (защото сега те не действат като такива), че развиват фондовете си (защото не го правят от повече от 20 години), че внедряват новите технологии (защото нямат дори компютри) и т.н., и т.н. Отново каруцата е пред коня и разбъркването на музейната карта, обединяването на институции, смесването на колекции се обсъжда без да са изяснени главните цели. Това е съществена липсваща част от ненаписаната културна политика. Нейното наличие ще ни даде увереност, че всички други действия и намерения са в правилната посока на „обслужване” на по-високи идеали.Странно е, че в изготвянето на тази концепция още от самото начало не са включени експерти по музейно дело. Това, че е създадена от архитекти, е очевидно. В нея се говори повече за сгради, архитектура, археология, отколкото се показва познаване на същинския живот на музейните институции в София. Резултат от това е изнесената теза за „раздробена и дублираща се музейна мрежа”. Подобно заключение показва, че отделните музеи и филиали се разглеждат като механични единици без да се държи сметка за конкретното им място в живота на града. Световната тенденция е тъкмо към разслояване, към поддържане на повече музейни единици, които със своя различен характер и мащаб изграждат мрежа и създават възможност за т.нар. „културни маршрути”. Тенденцията към окрупняване на музеите и свеждането им до няколко е обезпокоителна. Говори се за „липса на единство в политиката и управлението на различните музейни обекти”, споменава се, че „във всяка група (държавни, ведомствени и общински музеи – б.м.) се лансират различни идеи за управление и развитие, което внася непоследователност в общата музейна политика.” Прочетете това на обратно (като смисъл) и си направете изводите. Това, че държавата се превръща в единствен елемент в културната политика, личи и от предложението Музеят за история на София и Софийска градска художествена галерия да се обединят и да се ръководят от смесен държавно-културен институт. Едно изречение специално за Градската галерия, спомената само веднъж именно във връзка с това замислено обединение и предложението новият музей да се помещава в сградата на двореца. Дали това не означава, че някой отново иска сградата на „Гурко”1?Относно „Каре 500” – от архитектурна гледна точка предложението звучи разумно и осъществимо. Липсва идеен план как точно ще стане сливането на Националната художествена галерия и на Националната галерия за чуждестранно изкуство. Дано опаковането на колекциите и ремонтите не започнат преди да има ясна концепция за това.
Според зам. министъра д-р Тодор Чобанов концепцията няма задължителен характер, макар че текстът завършва с предложение Министерски съвет да я приеме и да възложи на Министерството на културата да пристъпи към конкретни действия към реализацията й. Той спомена и че ще се създадат работни експертни групи, които да развият проекта от тук нататък. Факт е обаче, че дори въпросното „обсъждане” в министерството на културата не се протоколираше, а от средата нататък нямаше и отговорен представител на Министерството. Мненията и забележките на директорите и присъстващите уредници на музеи останаха недоизслушани.
- - -
НА ЗАСЕДАНИЕ НА МИНИСТЕРСКИ СЪВЕТ ДНЕС БЕ ОДОБРЕНА КОНЦЕПЦИЯТА НА МИНИСТЕРСТВОТО НА КУЛТУРАТА ЗА ВОДЕЩИ СТОЛИЧНИ МУЗЕИ

(10.02.2010)
На заседание на Министерския съвет днес бе одобрена Концепцията на Министерство на културата за водещи столични музеи, внесена от министъра на културата Вежди Рашидов.
С концепцията се предприемат дългосрочни действия за оформяне на 4 музейни комплекса: „Национален музей на визуалните изкуства”, Национален музеен комплекс „Арсенала”, „Музей на София” и „Музей на тоталитарното изкуство”.
„Национален музей на визуалните изкуства” (т. нар. „Български Лувър”) ще включва Националната галерия за чуждестранно изкуство и комплекса от сгради в карето между бул. „В. Левски” и улиците „Московска”, „19 февруари” и „Оборище” (т. нар. кв. 500).
Национален музеен комплекс „Арсенала” ще включва зоната около Софийския арсенал, където ще бъде бъдещият „Музей на съвременното изкуство”.
„Музеят на София” ще бъде разположен в сградата на сегашната Национална художествена галерия. Експозицията и фондовете на Националната художествена галерия ще бъдат в Националния музей на визуалните изкуства („Българският Лувър”).
„Музей на тоталитарното изкуство” ще бъде разположен в сградата, където се помещаваха студиата на бившата телевизия „7 дни” в жилищен район „Изгрев”, ул. „Лъчезар Станчев” 7.
Концепцията за водещи столични музеи може да се види в раздел „Нормативни документи”, секция „Проекти на нормативни документи” на сайта на Министерство на културата.

2010-01-30T11:26:00.002-05:00

Галерия "Българи"
София, 30.01.2010

Лица на модернизма (и други) в НХГ

2009-12-18T07:51:00.005-05:00

от Мария Василева

На 17 декември 2009 г. в Националната художествена галерия беше открита изложбата „Лица на модернизма. Живопис от България, Гърция и Румъния, 1910-1940”. Сериозен проект, който включва 120 творби на автори от трите балкански страни, подбрани от кураторите Ирина Генова, Мариана Вида и Такис Мавротас, подкрепен от Културната програма (2007-2013) на Европейския съюз.

Това се случи един ден след като директорът на една от институциите-съорганизатори – НХГ, беше уволнен. Откриването беше комично-тъжно. Церемонията се ръководеше от Бисера Йосифова, край нея бяха кураторите и чуждестранните гости, а Борис Данаилов стоеше прав до една колона далеч от официалната трибуна. Такава жалка картинка може да се види само в България. От Министерството на културата никой не присъстваше на това важно събитие – както за подопечената им галерия, така и за реалното международно културно сътрудничество, за каквото постоянно чиновниците там приказват. Като че ли ги беше срам, че не са съобразили да изчакат още един ден, та да не се случи тази толкова нелепа ситуация. Както се казва: пак се изложихме пред чужденците…

Струва ми се обаче, че тук има и нещо друго. Една особена безпардонност и взимане на решения от позицията на силата. Признавам, че не знам мотивите за уволнението на Борис Данаилов – те не са и оповестени. Преди известно време той беше разследван във връзка с проведени ремонти в сградата и новите хранилища, но за конкретни злоупотреби информация няма. От една страна е интересно, че уволнението на директора на една от най-големите национални културни институции не предизвиква никакъв интерес в медиите. Странно е, че и уволняващите не смятат за необходимо да оповестят своите мотиви (ако помните преди време така уволниха заместник-директора на НХГ Борис Климентиев и никой не разбра защо). Уволненият също мълчи, което може да значи две неща – или е виновен за нещо, или е отчаян и не му се занимава.

Имам професионални несъгласия с политиката, която Борис Данаилов водеше като директор на НХГ. Всички знаят официалното му становище, че мястото на съвременното изкуство не е в музея, изказано на официален форум (http://sghg.cult.bg/exhibitions/Exh-bg/exhibit_export-import-bg_dis.html); както и начина, по който с част от екипа си се опита да поднесе като свършен факт историята за „Музея за съвременно изкуство”. Дори и ако се абстрахирам от това, следейки работата на НХГ, виждам като тенденция изложби със средно качество. Не искам да омаловажавам труда на колегите, но като цяло усещането е за компромис – нещо, което една националната художествена галерия не може да си позволи. Може би греша, но ми липсва категорична изложбена политика и нещо, с което тази институция да покаже, че е една крачка напред в сравнение с другите.

Това, обаче, са творчески спорове и дискусии, които могат да се водят в професионална среда. В случая става дума за сили, които са извън нея. И у мен остава някакво неприятно усещане, че това, което се случва в НХГ, не е до край ясно и чисто. И сигурно се случва и на други места и нива по същия начин. А всички мълчат.

Мария Василева е поканена за куратор на "Август в изкуството" 2010

2009-12-14T13:01:00.003-05:00

Официално (прекалено много) автоинтервю

- Какво ви накара да приемете предложението да бъдете куратор на следващото издание на „Август в изкуството”?
- Следя фестивала от началото. Участвала съм в няколко дискусии, посветени на съдбата му. Правила съм и малък кураторски проект за едно от изданията. Писала съм многократно за него и нерядко съм била критична. Смятам, че има много енергия около този проект. Не подценявам и възможността да работя в прекрасното пространство на варненската художествена галерия.
- Как виждате „Вашето” биенале?
- Смятам, че положителното при „Август в изкуството” е, че той още не е намерил точната си формулировка. Това го предпазва от задължителните ограничения на схемата. През годините фестивалът се е променял и все още е в движение. Отначало цялата варненска сцена се обединяваше в неговия фокус. Това беше време на ентусиазъм и еуфория, когато изкуството имаше нужда от такава обща подкрепа. От това обаче страдаше лицето на фестивала – то беше някак си прекалено шарено, разпиляно и противоречиво. Процесът вървеше към изясняване на визуалния му образ, което естествено доведе и до идеята отговорността да бъде поета от един куратор. В момента се проверява успеха на тази формула. Ще видим дали тя ще проработи в нашите условия, но в световен план е доказала издръжливостта си. Аз смятам, че „Август в изкуството” е достигнал такава точка в развитието си, в която ще е полезно да се представи проект, концентриран в своята цялост и качество.
- Това означава ли, че ще изключите частните галерии от интереса си?
- На този етап мисля да съсредоточа усилията си в Градската художествена галерия и в Къща-музей „Георги Велчев”. Бих работила и с частни галерии, които споделят моите интереси – такава е „Буларт”, например. Разбира се, надявам се към биеналето да има и съпътстваща програма и в нея всички, които искат да се включат, са добре дошли.
- Имате ли вече концепция?
- Концепцията ще бъде готова в началото на следващата година и тогава ще бъде разпространена. Това, което мога да споделя е, че за мен е важно мястото и времето на биеналето – именно град Варна през 2010 година. Иска ми се това по някакъв начин да се „чете” в проекта. Това е и начин изложбата да бъде интересна за по-широк кръг публика. Обществената подкрепа за мен е важна. Такъв голям проект не трябва да бъде само за ограничена консумация.
- Един невралгичен въпрос – ще бъдат ли включени варненските художници?
- Не бих робувала на подобно изискване. То е обидно и за куратора, и за художниците. Ако има автори, които отговарят на идеята ми, те ще бъдат поканени да участват, но не защото са варненски, а защото са добри и интересни. Вече направих доста срещи и открих художници, с които мога да работя. Дали това ще се случи в рамките на „Август в изкуството” или в някой друг проект, е въпрос на диалог.

Richard Wright - носител на наградата Търнър за 2009

2009-12-09T01:15:00.000-05:00

'There's too much stuff in the world'

Станислав Памукчиев. Хронотопи – черно, бяло

2009-12-04T09:36:00.013-05:00

Галерия „Райко Алексиев”, 1-31 декември 2009

от Мария Василева

10 причини да спомена Станислав Памукчиев в този блог:

1. днес той е почти единственият от „СБХ-а младостта ми”, с когото намирам общ език (макар че е привърженик на фразата „една особена чувствителност”, на която аз не съм)
2. не дели изкуството на „стойностно” и „съвременно”
3. към последното се отнася възможно най-адекватно
4. добронамерен е
5. има много точна преценка за себе си (виж интервюто му на: http://liternet.bg/publish/evladova/stpamuk.htm)
6. навремето рисуваше едни беззащитни фигурки и правеше монохромна живопис в ерата на монументалността и „живописната живопис”
7. не губи енергията си и продължава да си поставя грандиозни задачи
8. той е сред малцината (от по-широкото му обкръжение), които не пълнят изложбени пространства, а ги мислят
9. мек е, но може да бъде и твърд, когато се налага
10. веднъж ми помогна да наредя една изложба

Десислава Димова. Портрет на художника като млада

2009-12-01T06:22:00.006-05:00

Фондация Развитие XXI, С. 2009

от Мария Василева

Когато прочетох публикувания откъс в юбилейния вестник на галерия Сариев, доста се разочаровах. Текстът ми се стори претенциозен, разхвърлян, наивен. Цялата книга създава различна представа. Тя е написана в стилистиката на модната фрагментарност – уж случайни, взети оттук-оттам разсъждения, нещо като опита да живеем динамично и разнообразно – да правим високо изкуство, но да не са ни чужди плебейски занимания като ходене на бар с повръщане, да презираме лайфстайла, но сладостно да се подаваме на изкушенията му, да бъдем професионалисти, но и да иронизираме прекалените „читанки". Всичко това е подкрепено с конкретиката на живеенето в града София с неговите места, проблеми и лица. Този ход никак не е изненада за тези, които следят съвременната българска литература. Появява се в книгите и на Радослав Парушев, и на Тома Марков, и на много други. Така че четеното се извършва на две нива. Първото е разпознаването на тези жалони-връзки с действителността, което дава на читателя увереността и самочувствието, че щом ги разпознава, значи и той живее. Когато разказът кривне от реалността (нали все пак става дума за роман, а не за документалистика), читателят е хвърлен в ужас – кое е истина и кое неистина, къде свършват фактите и започват фантазиите, и въобще реалните факти реални ли са и животът, който живеем, не е ли измислен? Едва ли съвременните пишещи са се наговаряли да използват същата схема на „фикшън и факшън" (Силвия Чолева ми припомни термина). Какво тогава налага това своеобразно клише? В него между другото се появяват имена на места и хора, които не са постоянно в рекламите и на малкия екран. Като че ли има нужда да се изяви този скрит градски пласт, който съществува и живее, и който дава увереност за наличието на една интелектуална общност, необединена от творчески съюзи, но сплотена от омерзението си към чалгата, мутрите, моловете и медиите (тук Силвия Чолева каза, че ние „концептуалистите" много си измисляме разни работи и че нещата са далеч по-прости).

Десислава Димова базира текста си на същия принцип – реални случки и герои се преплитат с измислената героиня, нещо като alter ego на авторката. Тя омесва полу-автобиографичния стил на Джойс в „Портрет на художника като млад" с историята на Оскар Уайлд за красивия Дориан Грей, който обсебен от собствената си красота, иска портретът му да старее вместо него. В крайна сметка се получава Künstlerroman – специфичен жанр за творческото съзряване на автора, по време на което той/тя е особено чувствителен към „недъзите на обществото". Затова и в книгата има доста коментари и оценки на живота. Тук в положителна посока проработва непорочността на авторката от гледна точка на литературна суета. Тя се хвърля смело в територии, които „истинските" писатели избягват, за да не ги обвинят в опит за социална критика, не дай си боже! (затова пък за съжаление романите им остават само на повърхността на вица като последното ми разочарование – романът „Майка" на Т.М.). Деси Димова не се страхува да „влезне в действителността" (думите са нейни) и да я опише, като ни поднесе един не лош портрет на софийската реалност днес – виж главата „Дързост и красота".

Разбира се, като изкуствовед и човек, свързан с българската и световната практика на съвременното изкуство, авторката се чувства най-сигурна, когато говори за художниците. Самият скелет на книгата е изграден на базата на не/отъждествяването й с жена художничка от началото на 20. век – Елисавета Консулова-Вазова. Вмъкнатите на различни места из текста наблюдения и коментари за ролята на съвременния художник са колкото общи, толкова и описват конкретната ситуация, в която се намира българският художник (с. 49-51, 115-116, 119, 151-152, 179) без да са морализаторски и поучителни. Въобще езикът успява да балансира между културното и хулиганското като не се насилва в нито една от двете посоки (бих извадила от книгата дългия пасаж за Фройд, Вилхелм Райх и Бернаез, защото прилича на току-що научен урок). Все пак да не се забравя, че това е роман. Помня го и аз, иначе трябва много да се подразня от това, как авторката „клъвва" група „8-ми март" (с. 56), но ще вярвам, че е заради повествованието, защото нали тя преди години написа толкова хубави неща...(http://www.kultura.bg/media/my_html/2144/c-jeni.htm). Или може би тогава е било фикшън, а романът е много по-факшън?

В крайна сметка, книгата на Деси Димова дава повече поводи да помислим за времето ни (независимо от постоянно присъстващата ирония), за жените и мъжете, за художниците и антихудожниците, отколкото сме срещали напоследък дори и в най-интелектуалните разговори на маса.

Jeanne-Claude

2009-11-20T02:37:00.013-05:00

1935-2009

За Жан-Клод

от Алцек Мишев

Почти не се познавахме. Бяха идвали на два мои пърформанса в Ню Йорк, а аз на техните изложби в Милано. С Жан-Клод имах 1-2 разговора по телефона, Пиер Рестани беше наш общ критик и приятел и толкова. Кратки и безинтересни са моите лични впечатления.

Жан-Клод и Кристо: най-архаичната двойка, която успешно се противопостави на идеята за модерния брак. Освен обема на проектите им, те доказаха и на себе си, и пред света /както през средновековието, или по време на задругите у нас/ пълното сливане! Най-далече от Симон дьо Бовуар и Жан-Пол Сартър!

А дали е българско изкуството им, това е работа на българските управници. Имайки най-сетне за съветници най-добрите специалисти, крайно време е те да започнат да купуват най-важните им произведения, основен фонд за държавна културна политика.

А колко би била доволна от това и Жан-Клод, си мисля...

Милано

на снимката: Жан-Клод, Кристо, Лъчезар Бояджиев, май 1993, Ню-Йорк

ЦВЕТЯ И РОЗИ

2009-11-18T01:29:00.008-05:00

Български културен институт Хамбург

17.11.2009-07.01.2010

Истинското щастие е наблизо и напълно постижимо

От сайта „Кабала днес”

В българския език „цветя и рози” е жаргонен израз, който се използва, за да определи върховно щастие и блаженство. Разбира се, в употребата му има доста голяма доза ирония, доколкото в реалността подобна чиста наслада не съществува.

Изложбата, за която са използвани работи от колекцията на Софийска градска художествена галерия, се посвещава на „вечния стремеж към щастие”. Това романтично понятие занимава от столетия умовете на философи, теолози и обикновени граждани. Параметрите му са променливи – от хубавото ядене и новата кола до публичния успех или самопознанието. Като изключим някои религиозни учения, скептиците по отношение на постигането на вечното щастие преобладават. А както казва Оскар Уайлд, от двете трагедии в живота – да не получаваш това, което искаш, и да го получиш – втората е по-лоша.

Избраните работи коментират различни представи за щастието в съвремието. Неизбежно на места се явява и неговият антипод – нещастието, като двете страни на една монета и неразделна част. Боряна Росса показва постоянния процес на вътрешно убеждаване за постигнато щастие и разсъждава върху приликите и разликите между това да вярваш, че си щастлив и наистина да си такъв. Сашо Стоицов създава приказна градина, в която несъмнено и неизбежно човек може и трябва да се чувства щастлив. Иван Мудов и Десислава Димова подреждат натюрморти от човешки взаимоотношения, при които напрежението се крепи върху крехкия баланс между щастие и драма. Правдолюб Иванов създава гигантски сперматозоид от силикон като символ на патетичната мъжественост, но и като ирония на похабения материал. Алла Георгиева, Мариела Гемишева и Нина Ковачева се съсредоточават върху женското щастие и неговата възможност/невъзможност. Цветето-вентилатор на Лъчезар Бояджиев е създадено да внесе малко късче наслада в ежедневието. Надежда Олег Ляхова съпоставя дигиталната радост и опиянение с реалната такава. Градският рай на Лъчезар Бояджиев за някои се превръща в ад. Викенти Комитски се обръща към световния ред като събира континентите на една плоскост и ги прави обозрими и заедно. Калин Серапионов разсъждава върху относителността на щастието, вкарвайки физическа любов сред произведенията в музея. Иван Мудов създава вино за откривания на изложби – често пъти сериозно и единствено основание за посещаване на подобно събитие.
Макар и да представлява специално подбрана селекция, изложбата в голяма степен е представителна за съвременното българско изкуство през последните десетина години. Отличителните му черти са в много по-голяма степен хуморът и иронията отколкото драмата и скръбта. В известен смисъл експозицията е скромно продължение на изследването на Харолд Зееман „Blood &Honey. Future’s In the Balkans” и насочване на разговора за тези географски ширини в малко по-различна посока.

Мария Василева
Куратор на изложбата

End of History or Gender Check

2009-11-17T03:42:00.007-05:00

от Мария Василева

Логично е да напиша текст, посветен на изложбата Gender Check. Femininity and Masculinity in Eastern European Art, 13.11.2009-14.02.2010, MUMOK, Виена, в която и аз съм въвлечена. И щеше да бъде така, ако само на няколко метра не се намираше изложбата 1989. End of History or Beginning of the Future? Comments on a Paradigm Shift, 9.10.2009-7.02.2010, Kunsthalle, Виена. Невъзможно е да избегна сравнението, така че това ще бъде текст за двете. Така или иначе те се занимават с проблемите на Източна Европа – първата предимно през пола, а втората главно през политиката.

В Gender Check кураторката Бояна Пейч използва част от предложенията на 24-мата национални изследователи, за да изгради картата на източноевропейските поведенчески роли и норми на мъжа и жената от 50-те години на 20-ти век насам. В 1989. End of History… кураторите Джералд Мат и Катрин Хюдж изследват артистичните рефлексии на колапса на биполярния световен модел без да се ограничават в драмата на Изтока. Тук се откроява и първата разлика – погледът към света като разделено и общо място. Стремежът на Gender Check е да покаже и да докаже принадлежността на едни и до сега смятани за второкласни територии към една световна идея с цялата амбиция и многословност на доказването. Този на 1989. End of History… е да покаже глобализиращия поглед към разделения свят с широтата и самочувствието на световния човек.

Бояна Пейч изпълва залите на Музея Лудвиг с артефакти, които проследяват самоосъзнаването на социалистическия човек като социален човек с пол и идентичност. От апотеозни живописи, изобразяващи трудовия човек и равенството между хората, кураторката проследява процеса на самоосъзнаване на жената в периода на т.нар. „латентен феминизъм”, преосмислянето на „мъжкото” и редките анализи на хомосексуалните отношения, като стига до съвременните коментари на обществото с капиталистическа доминанта. С типична балканска енергия Бояна Пейч гради история.

Джералд Мат и Катрин Хуг трезво и хладнокръвно професионално създават изложба, която носи различни емоции – тя е разтърсваща, смела, смешна, иронична, аналитична, цветна, човешка, драматична, разнообразна. Вълнението, което работите (пък били те и съвременно изкуство…) и съответно изложбите предизвикват, все още смятам за неизгубено качество, от което имаме нужда. А трудно мога да остана безразлична пред инсталацията на Иля и Емилия Кабакови „Големият архив”, пред фотографиите на Борис Михайлов, картините на Комар и Меламид, на Ерик Булатов, на Нео Раух, пред „From the East, bordering on Fiction” на Шантал Акерман, и още и още и още. В тази компания естествено се вписва и Недко Солаков със „Строго секретно”, „Поглед на Запад” и „Silent (But As Rich As Only The Bulgarian Language Can Be) F Words”.

И в културното министерство нарушения за стотици хиляди

2009-11-15T04:16:00.004-05:00

Ремонти на тройни цени в НХГ и фиктивни договори в театри
(публикувано на 12 ноември 2009 в Mediapool)

Проверките на новия екип на Министерството на културата са се натъкнали на груби нарушения по договори за ремонти, наеми и съвместни дейности. Това съобщи главният секретар на министерството Стоян Стоянов на представянето на резултата от първите сто дни от мандата на министър Вежди Рашидов и неговия екип.
Както и в останалите министерства, и в културното ведомство, чиито предишен ръководител Стефан Данаилов се радваше на най-високия рейтинг на министър, са били сключвани договори в явна неизгода на държавата, облагодетелстващи частни лица и фирми. Докато Данаилов беше министър обаче, никакви сигнали за нарушения останаха на равнище медийни публикации и не намираха развитието си в посока установяване на виновност, а рейтингът на самия министър оставаше неизменно висок.
Така например в Националната художествена галерия (НХГ), която е разположена в бившия царски дворец на площад "Ал. Батенберг", са били сключени договори за смяна на паркета и след това за реставрация на паркета в същото помещение, както и за други ремонти на тройно завишени от пазарните цени.
По същия начин са били сключвани договори за строително проучване и проектиране с неясна цел и приложение. През 2005 г. галерията е получила дарение от белгийския меценат и почитател на българското изобразително изкуство Юго Вутен за 96 000 лв., като по този повод една от залите в НХГ е наречена на него. Министерството на културата обаче е предоставило за ремонт на същата зала още 146 хил. лв., разказа главният секретар Стоян Стоянов.
В периода 2005-2009 г. са осигурени 2 345 000 лв. за ремонти и изграждане на ново фондохранилище за галерията, като през май 2009 г. е завършено новото фондохранилище в сграда на министерството на бул. "В. Левски" и ул. "Московска", но досега не е преместено нито едно произведение от хранилищата в Народното събрание на пл. "Батенберг", като за това от галерията искали 60 хил. лв. при реална стойност на преместването 10 хил. лв.
Стоян Стоянов даде и други примери за разхищения на средства. В театър "Назъм Хикмет" в Разград, е установено, че договорът на театъра за сътрудничество и съвместна дейност с фирма "Антора" е сключен в нарушение на Закона за държавната собственост. Там са констатирани и неправомерни компенсации на командировки с нерегламентирано ползване на отпуск без документ на основание на колективен трудов договор, нерегистриран в Инспекцията по труда.
В театър "Кадрие Лятифова" в Кърджали в периода 2003-2008 г. са сключвани договори за изработване на идейни проекти и сценография на пиеси, които не са поставяни в театъра. Директорът Орхан Таир е сключвал граждански договори със своята сестра, която по време на изпълнението им е била извън България, както и със своя непълнолетен син. Сключвани са договори с лица, заети по трудово правоотношение, като предметът на договора им съвпадал с основните им трудови функции, сочи проверката.
В държавното акционерно дружество "Реставрация" ЕАД е констатирана неефективна дейност и дружеството се намира в лошо финансово състояние. Към 30 септември 2009 г. дружеството е приключило на загуба от 50 хил. лв. Основен възложител по договорите, изпълнявани от дружеството в последните години, е било Министерството на културата. Това формално не е нарушение, но проблемът е, че работите са възлагани по завишени цени и въпреки това финансовият резултат е загуба. Това значи, че или е работено много неефективно, или е имало неправомерно отклоняване на средства, коментира Стоян Стоянов.
Той съобщи, че резултатите от проверките са предоставени на Агенцията за държавна финансова инспекция, за да се установи отговорността на съответните длъжностни лица.

GENDER CHECK. Femininity and Masculinity in the Art of Eastern Europe

2009-11-12T01:14:00.000-05:00

13 November 2009 – 14 February 2010 MUMOK Museum Moderner Kunst Stiftung Ludwig Vienna

http://erstestiftung.org/gender-check

Сибиле Левичаров. Апостолов

2009-11-09T03:44:00.006-05:00

Франкфурт на Майн 2009, София 2009, превод Любомир Илиев

Откъсът е подбран от Мария Василева

Още отдалеч съзираме някакво чудовище. Огромен бетонен блок върху плосък хълм, блок, наподобяващ разбит, разцепен череп, от чиято горна част изтича нещо. Пътят се вие около хълма. Оредяла иглолистна гора, която преминава в клек. Щом извъртим глави и погледнем нагоре през прозорците, виждаме как онова нещо заплашително е надвиснало.
Румен угасва мотора. Сами сме на паркинга, голям колкото игрище с олимпийски размери, с будка в края, пред която се виждат мотопед, стойка с пожълтели пощенски картички и две дремещи кучета. Вятърът духа студено и неспирно, неясно откъде. Румен влиза в будката и купува входните билети, три пъти 1300 години България.
Намираме се пред паметника 1300 години България.
…………………………………………………………………………………………
…………………………………………………………………………………………………
…………………………………………………………………………………………………
…………………………………………………………………………………………………
Срив в речевите способности.
Обичайните компенсаторни рефлекси не задействат. На човек му се приисква да се е научил да лети, за да се махне оттук.
Гадост. Угнетителна гадост. Всесилна гадост. Народна гадост. Която и дума да ми хрумне, не е достатъчна. Грубо, брутално, чудовищно – да, това подхожда, но то подхожда и за повечето паметници от последните сто години, както на Изток, така и на Запад. Насилствено, просташко, прекомерно – да, вярно е, само че това нещо тук е далеч по-неумолимо и отвратително. Грозно, отблъскващо, недодялано – да, така е, но все пак не обхваща целия ужас. Груба гадост. некадърна гадост, коварна гадост, противна, изнудваческа гадост – да и пак да, но с думи това чудовище не може да бъде щурмувано.
Метлище. Сутрин швабската ни баба метеше с такова едно метлище тротоара. Тук има нужда тъкмо от небесна метлище, с километрична дръжка и цялата от стомана, за да измете това плато, та българите пак да могат да гледат волно наоколо, да си вземат отпуск от насилствено наложената им история, да не виждат никога вече тия артефакти, чиято цел е да им внушат, че предците им са родени като кютюци, че като кютюци са съсичали всичко, което е попадало под копитата им. И само как са навъсени тия фигури – като за вечни времена!
Как не са се сетили да турят в разполовената грамада и високоговорители, за да обливат страната с ревове и крясъци, с блъскане на мечове и тропот на копита? Или фонтан, от който да пръска кръв?
Заплашително тихо е сред бетонните стени, тихо като на някое злокобно място. Дори птиците избягват да прелитат през изкуствената гигантска цепнатина.
Струпаното тук не само е грозно, то е зловещо. Ненормално и зловещо. Насила те натикват в тая зловеща бърлога, в този разцепен, разсечен, разполовен череп, в който българските герои от миналото – не, те не дремят в своите скални люлки, за да израснат полека от камъка, а изскачат навън, като разбиват бетона и смазват при това невзрачния като бълха човек, който, гледащ плахо нагоре със схванат врат и олюляващ се като смахнат, се е сгушил край пръстите на нозете им. На циклопски коне, с дрънкулки на шлемовете си върху челата, излети от бетон, грамадни и отблъскващи като етажите на панелен блок.
Арно Брекер, любимият скулптор на Хитлер, бил ваял гиганти? Ами! В сравнение с тоя войнствен цар и свитата му избраници Брекер е правил джуджета, и то в точни пропорции.
Метлище е нужно тук, голямо метлище за голямо метене. Това е условието, за да може един ден българите да се оправят, опустошената им земя отново да намери мярата и призракът на праотците да си остане там, където му е мястото: във въздушните простори. По-добре е да нямаш екзистенциална опора в историята, отколкото да имаш такава от фатално изсечени камъни.
с.112-113

От идеология към икономика

2009-11-05T07:50:00.004-05:00

Какво се случва с българското изкуство по пътя “От идеология към икономика”

Кратък разговор между кураторите Яра Бубнова и Мария Василева по повод изложбата: „От идеология към икономика. Съвременно българско изкуство 20 години по-късно”, 8-25 октомври 2009, Държавен централен музей на съвременната история на Русия, ул. Тверская 21

Въведение
Изминаха 20 години от падането на берлинската стена. Когато се говори за Източна Европа, този период се нарича „преходен” – от социализъм към капитализъм, от тоталитаризъм към демокрация, от Съюза на художниците към пазара. За това време България, някога наричана „най-слънчевата барака на социалистическия лагер”, стана член на НАТО и на Европейския съюз.
Не ни се иска да подвеждаме – всяка държава, преминала от съветския тип социализъм към нео-капитализма, е не толкова лошо място за живеене - поне пътуваме без визи из почти целия свят (освен Русия...). Но не трябва да се забравя, че ни се оказаха необходими 20 години грешки (упорито избирахме „неправилни” лидери) и постижения (съумяхме да не влезем в балканските войни през 90-те), преживяхме 10% източване на мозъци в чужбина, бяхме подложени на оглеждане под микроскоп, за да ни приемат в Евросъюза, относително успешно балансирахме между великите регионални сили (Русия, Турция, Обединена Европа), започнахме да разпознаваме собствените си малцинства и практически да нямаме цензура.
Разговор между кураторите
Я.Б.: Не е ли странно, че тази изложба вече има история още преди да се открие? И ми изглежда характерна за българската културна ситуация. Изложбата би трябвало да е официално представяне на страната ни пред публиката на Големия брат (справедливостта не дава да използвам думата “бивш”) в рамката на нашия си “пост-соц” държавен културен обмен на “културни години”. Обаче по цяла редица чисто български причини тя се осъществява по “алтернативен” начин. Прави го нашият Институт за съвременно изкуство, малка неправителствена организация. Част от парите са предоставени от обществения Форум “България – Русия”, останалите - от оказалата се много по-заинтересована приемаща организация “РОСИЗО”, при подготовката са използвани многобройни приятелски връзки и услуги, личен (включително и физически) труд на художниците и кураторите. Министерството на културата се оправда с глобалната финансова криза (още едно доказателство, че сме част от големия свят) и практически се оттегли от “мероприятието”. Не мислиш ли, че колкото и трудно да се работи в тези условия, тук има позитивен елемент – автономизация, може би?
МВ: Този опит показва две неща. От една страна, Министерството на културата продължава да се отнася неглижиращо към инициативи на неправителствени организации, независимо, че целият реален художествен живот днес се крепи в голяма степен на тях. То привижда за свои партньори само музеи и бивши тоталитарни структури като творческите съюзи. Ако инициатива беше дошла от тяхна страна, сигурно щеше да поизтръска джобовете си (както направи миналата година, подкрепяйки Столична община за изложба по време на дните на София в Москва). От друга, т.нар. съвременно изкуство продължава да е невидимо или непредставително за тях. Не случайно говореното от тяхна страна за участие на България на Венецианското биенале или за Музей на съвременното изкуство у нас е просто, защото се изисква от добрия тон, а не защото те наистина вярват във важността на тези неща. В този смисъл май от всички държавни структури това министерство е с най-ретрограден имидж и продължава да живее с клишетата от миналото. Благодарение на това сме се научили на самостоятелност „от малки”.
Я.Б.: Преди няколко години по време на доста престижен професионален форум ми зададоха въпрос дали има някаква специфика, която отличава източноевропейското изкуство. Първото, което ми дойде на ум, е неговата самоироничност и недоверчивост. Разбира се, тези качества не са задължителни за всички художници, родени в този регион, но все пак именно в България нито погледът на художника е абсолютно “за” или “против” случващото се, нито неговото разбиране за мястото му в обществото е очевидни. “Ние” не сме изцяло в левия дискурс, защото сме сърбали попарата на соца и не вярваме, че той може да има по-добър вариант, но не сме и възхитени от мощта на пазарните условия, именно защото сме сърбали попарата на соца и знаем положителните страни на равния старт и безплатния достъп до културни продукти. Твоите наблюдения на куратор на единствената в страната публична колекция на съвременно изкуство (Софийската градска галерия) предлагат ли още някакви обобщаващи наблюдения?
М.В.: Моето усещане е, че все още хората, занимаващи се със съвременно изкуство, се чувстват тотални маргинали. Поне в собствената им страна е така, а набраното самочувствие навън им дава мотивация да продължат. Все пак контрастът между приема, който получават в чужбина и този в собствената им страна, ги поставя в странно несигурно и разкрачено положение. Това и ги кара да се обръщат повече навътре към себе си, отколкото да живеят с мисълта, че са важен и мощен фактор в преобразяването на страната си. Това, че държавата в лицето на съответните институции „гледа през тях”, неминуемо се отразява на качеството, количеството и характера на художествената продукция, както и на директността, с която се заявяват позиции. Впрочем това е нещо, от което съвременните художници (поне тези от средното поколение) се пазят като дявол от тамян, защото са се сблъсквали пряко с лозунгарството от предишния период. Затова и едно от обвиненията към това изкуство е, че не е социално ангажирано. За съжаление дори да е, публиката трудно разчита това, защото има разминаване между начина на предлагане и очакването. Все пак през последните години доста художници се включиха чрез изкуството си в различни актуални обществени дебати.
Я.Б.: В проекта си за Москва съзнателно поканихме художници от няколко поколения, за които 1989 година пречупва рутината или поставя началото на нова епоха. Темата за поколенията все още е много важна за художествения ни живот. Липсата на съвременната (а не само в областта на съвременното изкуство) културна политика и следващата я рехава инфраструктура от музеи, грантове, колекции, издания, алтернативни “производствени звена” са общия проблем. Виждаш ли очевидни разлики между поколенията, освен важната в момента, че по-старите говорят руски, а по-младите надали могат да го разпознаят, когато го чуват?
М.В.: Нашето поколение (образовано преди 1989) е научено на респект към историческото наследство във всичките му проявления и винаги се съобразява с натрупванията преди него. Както и на интерес към случващото се сега от гледна точка на превръщането му в част от историческия процес. Ние знаем Врубел и Малевич, знаем Южен поток и Набуко и тези знания изграждат специфична карта от взаимовръзки в съзнанието ни, с които се съобразяваме. Младите колеги нямат нужда от това знание – факт мил и симпатичен, но и малко безотговорен. С тях трябва повече да се внимава от кураторска гледна точка, защото те нямат притеснението, че трябва да знаят всичко сътворено преди тях.
Финална бележка
Целта на нашия проект е да се покаже какво правят българските художници “в” и “с” различните обстоятелства, в които живеят. Надяваме се, че техните индивидуални изказвания са в състояние да представят нашата типично-нетипична съдба на малка посттоталитарна неокапиталистическа държава, през цялата си модерна история силно зависима от чужди политически интереси, но за която изкуството е най-независимият обществен домейн.

Венцислав Занков. Гравитация нула

2009-10-31T03:53:00.008-04:00

29 октомври-14 ноември 2009, Модерен театър

от Мария Василева

За тази изложба Венци Занков избира зала в сградата на бившия дом на „Българо-съветска дружба” с оголени до бетон стени. Това предизвика приятна тръпка у всички абстиненти за нови случки и места в арт-пейзажа. Изложбата обаче не е много по-различна от предишните, показани в традиционните галерии „Райко Алексиев” и „Кръг+”: живопис, загубила живописното; скулптура, объркала десетилетието и дори века, в който се намира; сексуални пози, но без предишната предизвикателна еротичност, дори без вулгарност; кратки видеофилми за придаване на атмосфера и авторът в опит за словесно оправдание от Нютон до Св. Тереза. Залата има роля. Полуколоните я насичат и образуват нещо като иконостас, в който едни срещу други се разполагат работи от серията „Ангели-унищожители и екстазът на св. Тереза” (2006-2008) и по-стари работи, създадени от 2003 до 2006, с красноречиви заглавия „Соковете, цялото, тялото”, „Свободна любов”, „Любовни животни” и др. Авторът търси храмово въздействие, но заедно с това го „размива” с малко видео, малко музика, малко вино, малко ала-бала, като че ли се смущава от собствения си интерес към духовното.
Това, което виждам, от една страна е – известна доза искреност и дори наивност, от друга – нарочна небрежност и леко хулиганско поведение, от трета – твърде много рационалност при промоцията на събитието с покани, картички и каталог, събрала голяма публика от различен характер и както винаги медийно внимание. Занков притежава умение да „увлича масите” и в голяма степен на това се дължи неговата популярност. Активист в Интернет и издател за известно време на вестник (и в двете ориентацията и намирането на смисли са почти невъзможни задачи, но изглеждат ефектно и някак модно), организатор на срещите „На тясно” в „Хамбара” (най-добрият му досега проект), той запълва с действията си няколко празнини в хорските очаквания. Едната е необходимостта от по-разчупен език в говореното за изкуство, различен от официозния изкуствоведчески говор от 80-те. Другата е желанието за разговор, което след години на наложено мълчание, може да се освободи само на тъмно и с чаша в ръка (атмосферата на „Хамбара”). Третата е мечтата поне някой да бъде смел ако ти самият не можеш, да пуска хапливи забележки – ако на теб не ти стиска, да се държи като самотник и маргинал-романтик (с колело, куче и имидж на големия любовник) – както и ти би искал да се чувстваш понякога, но предпочиташ да се прибереш в топлия си дом.
Във всички действия на Венци Занков обаче (изключвам и не коментирам най-ранните му знакови за историята на българското изкуство пърформанси) има някаква несигурност или невъзможност да се достигне до край – винаги прозира известна колебливост, известна доброта, която се сблъсква с позата, наивност, която обърква и определя поведението на другите към него като към лошото детенце, което ще порасне. Затова и на мен емоционално дори и сега ми се иска да харесвам Венци Занков, но рационално ми е трудно, защото все по-малко разбирам какво прави.

Пловдив – Отражения от бъдещето

2009-10-21T07:46:00.008-04:00

10.10-10.11.2009

от Мария Василева

Пътуването до Пловдив винаги е свързано с равни дози положителни емоции и разочарования, общо взето е неравно като паветата из Стария град. Информацията през есента идваше на талази: нощта на музеите е страхотна, есенните изложби са трагични…Една особена грапавост ме преследва в усещанията ми, за това какво се случва в Пловдив от години.
Основните притегателни центрове за мен там са Центърът за съвременно изкуство в Баня Старинна и галерия Сариев с artnewscafe. И двете места демонстрират завидни мениджърски умения. Малката галерия празнува петгодишен юбилей и за това време показа как едно миниатюрно пространство може да се превърне в огромен културен продукт. Сега тя сменя профила си от приложно изкуство към съвременно с премерен риск. Видът на мястото е променен, но първата изложба на Бора Петкова, Симеон Стоилов и Иво Бистришки е с мултипли, нещо, което запазва връзка с предишния характер, а и не нарушава разработената търговска стратегия. Майка и дъщеря Сариеви са хората, които организират и Нощта на музеите в Пловдив, откриха чудесното artnewscafe, издават бюлетин, поддържат два сайта и развиват невероятна рекламна дейност, като така успешно завъртат около себе си публика далеч не само от артистичните кръгове. Те намериха елегантен начин да направят галерията си хем светска, хем интелектуална, т.е. да прехвърлят мост от „високопрофилно” изложбено пространство към – условно казано – списание Едно като синоним на културния „гламур” у нас. Ще следя с интерес как галерията ще намери новия си профил.
Центърът в Баня Старинна, поддържан от сдружение „Изкуство днес”, ръководено от Емил Миразчиев, разработва мястото вече десетина години. Мога да предположа огромните усиля да се отвоюва общинска собственост и да се поддържа програма без значима общинска подкрепа. Тук излизат напред мениджърските умения на Миразчиев да осигурява средства за центъра, да се споразумява с общинарите и да поддържа активна международна програма. Мястото отдавна е на картата на съвременното изкуство в България и трудно ще си я представим без него. След толкова години, разбира се, очакванията и претенциите ни към изложбите в Центъра са високи.Този октомври там се откри изложбата „Отражения от бъдещето” (куратор: Емил Миразчиев, съкуратор: Якоб Рачек), част от международния проект Атлантида І (Скрити истории – Нови идентичности. Двадесет години след падането на Берлинската стена). В него по задание „български и международни артисти ще се фокусират върху бъдещето на демокрацията в Европа и най-вече върху заплахите и предизвикателствата, които се изправят пред нея – нови конструкции, рискове за сигурността, ограниченията на правото на свобода.” В тази колкото конкретна, толкова и обща тема се включват 32 художници – впечатляваща цифра и количество работи от различни години: от видеото на Красимир Терзиев „Библиотечна параноя” от далечната 1997 г. (показано по много добър начин тук) до съвсем нови или непоказвани работи на Орлин Неделчев, Лъчезар Бояджиев, Правдолюб Иванов, Дойчин Русев, Емил Миразчиев и др. Някои работи са доста интересни, други са представени добре, трети обаче или са слаби, или прекалено познати, или просто „попълват бройката” без очевидна нужда да участват точно в тази изложба. Това усещане не отменя убеждението, че в изложбата има какво да се види, но не премахва и усещането за известна небрежност в подготовката на част от проектите в Баня Старинна.

„Колекция Мусиз” в Българския културен институт в Хамбург

2009-10-17T07:39:00.005-04:00

11 октомври – 1 ноември 2009

от Мария Василева

На 10-ти октомври т.г от името на Българския културен институт в Хамбург, Германия беше разпространено съобщение за представянето на „Колекция Мусиз” в залите му. В него се казваше, че за първи път ще бъдат показани работи от колекцията на Музея за съвременно изкуство в София (МУСИЗ). Припомняше се акцията за откриването на Музея на гара „Подуяне” през 2005 г. с разяснението, че въпреки липсата на сграда институцията събира колекция. След това се изброяваха имена на световноизвестни художници, попаднали в колекцията като Фиона Банър, Кати Барат, Сю де Беер, Джими Дърам,VALIE EXPORT, Мартин Кипенбергер, Гюнтер Рески, Анри Сала. Посочваше се уеб-сайт (http://bic-hamburg.de), телефони и e-mail за връзка, както и работно време.
Това съобщение мина в общия информационен поток и остана незабелязано от пресата. Единствено сайтовете „Културни новини” и „Svejo.net” публикуваха информацията във вида, в която я бяха получили. Не направиха впечатление нито бомбастичните имена на художниците, нито това, че един български музей притежава такава съвременна колекция. Не предизвика съмнение и споменаването на МУСИЗ – проект на художника Иван Мудов, с който той преди 4 години накара интелектуалци, журналисти и политици да пристигнат на гара Подуяне в очакване на откриването на Музей за съвременно изкуство. Никой не се усъмни и в съществуването на Български културен институт в Хамбург...
В съобщението има поне две очевидни (или лесно установими) неистини. Калекция МСИЗ не съществува. Български културен институт в Хамбург още по-малко. Но очаквания от автора скандал не се случи. Защо? Ето някои възможни отговори. Пресата спи, уморена от „скандала” с Давид Черни или чакаща пред родилния дом, за да съобщи сантиметрите на отрочето на Бербатов. Пресата не се интересува от съвременно изкуство или от изкуство и култура въобще. Не се интересува от българските културни центрове в чужбина и отдавна е загубила интерес към дейността на културното министерство. Връзката между културната общност и медиите отсъства и т.н., и т.н.
Какво представлява акцията на Иван Мудов този път и накъде е насочена? Всъщност художникът е поканен да направи арт-проект. Предоставена му е сграда – бивше казино в Хамбург, което Мудов решава да превърне в Български културен център – различен, но и подобен на всички свои събратя по света. Различен с това, че ще показва съвременно изкуство от най-висока класа (за целта местният колекционер Falckenberg му предоставя сбирката си). Подобен – защото всъщност никога няма да е отворен и ще може да се гледа само отвън – така както българските културни центрове в чужбина, макар и работещи, събуждат само съжаление с демодираната си, неадекватна дейност, която при отворени врати реално оставя публиката далеч навън.
Проектът на Иван Мудов е поредната сериозна закачка с държавната политика в областта на културата. В страна, където говоренето за съвременно изкуство, за негов музей, за Венецианско биенале е само част от „бон тона”, но на практика няма истинско разбиране и грижа. И извън страната, където от години културните центрове влачат жалко съществуване и са прашасали, позорно срамни за всички, които имат отношение към съвременните културни процеси. След липсата на реакция от страна на местната преса, идеята на Иван Мудов се сдобива с още един непредвиден елемент – фокус върху медиите, които също са на автопилот и са загубили чувствителност към елегантната провокация. Случаят „Давид Черни” е една пропусната възможност за сериозен разговор. Сега все още има шанс...

Откриване на галерия „Индустриална 11”

2009-10-16T07:50:00.008-04:00

Павел Койчев „НИЕ И ТЕ – ТЕ И НИЕ”, 14 октомври-14 ноември 2009

от Мария Василева

Седя си на бюрото, възползвайки се от блаженствата на компютърната цивилизация и текстът на Чжуанцзъ, писан през 4 в. пр. Хр. и избран за мото на изложбата на Павел Койчев в новата галерия „Индустриална 11”, някак си не може да ме убеди. („На оня, който използва машина, работите вървят механически, на оня, чиито работи вървят механически, сърцето става механическо. Оня, който има в гърдите си механическо сърце, изгубва пълнотата на чистата простота. Който е загубил пълнотата на чистата простота, той няма да се утвърди в живота на разума. Оня, който не се е утвърдил в живота на разума, няма да подкрепи пътя.”). Представям си да трябва да напиша този текст на ръка… Не, благодаря. Това вече го минахме. Терзанията на Никола Вапцаров, Тери Гилиъм и братята Уашовски са красиви и страшни, но все пак утопични. Изложбата на Павел Койчев „Ние и Те – Те и Ние” директно и откровено иска да се включи по темата, като прескача от „Моторни песни” през „Бразилия” до „Матрицата”. Поетиката на машините (извадени от праха на фабричните халета и лъснати с пароструйка за целите и фасона на новото изложбено пространство), съчетана с антиестетиката на изкуствените цветя и фалшивия патос на стиропорените човешки фигури създава в мен известно неудобство – и заради други силни работи на Павел Койчев, и заради обърканото послание, което отправя с тази изложба новата галерия. Рекламирана като „част от дългосрочен проект, свързан с изграждането на голям културен център”, галерия „Индустриална11” има физическите дадености да се превърне в привлекателно място за любителите на изкуството. Просторно светло хале с индустриален привкус – това навсякъде по света се счита за добро начало. Впечатляващата за българските стандарти зала има, разбира се, и кусури – витрини от двете страни, липса на отопление и климатизация. Но на фона на реалността у нас тя има шанс да се превърне в интересно предизвикателство за художниците. Засега галерията няма заявена изложбена политика извън избора на куратора Весела Ножарова, чийто интереси са профилирани в областта на съвременното изкуство. Точно поради тази липса началото, поставено с толкова противоречива изложба, създава известен дискомфорт и тревожност по повод на нейното бъдеще. Дали това ще бъде поредната галерия тип „Сибанк / Върхове” (появата на доц. Георги Лозанов като говорител на официалното откриване също подтиква мисълта натам), при която изложбената дейност отразява неясните представи на собствениците за изкуството, техните капризи и настроения? Въпросът е колко души ще дават съвети и кои са те и доколко финансовата власт ще „натисне” културната политика на това пространство. Дано Весела Ножарова не се окаже в положението на Светлана Куюмджиева – между собствените си стремежи и началническите прищевки, между опита за независимост и финансовата осигуреност, между последователността и компромиса. Това скоро ще се разбере. Иначе беше приятно на откриването да се видят интелектуалци от други гилдии, които обикновено не ходят по изложби, но сега привлечени от бодрия съюз между пари и изкуство, очевидно виждат възможности и за себе си, и са готови да се разходят до тази не толкова привлекателна част на града. Засега оставам с надежда и светли очаквания към тази нова територия на изкуството в София, като се опитвам да завра скептицизма в най-далечното ъгълче на съзнанието си.