Jeanne-Claude

1935-2009

За Жан-Клод

от Алцек Мишев

Почти не се познавахме. Бяха идвали на два мои пърформанса в Ню Йорк, а аз на техните изложби в Милано. С Жан-Клод имах 1-2 разговора по телефона, Пиер Рестани беше наш общ критик и приятел и толкова. Кратки и безинтересни са моите лични впечатления.

Жан-Клод и Кристо: най-архаичната двойка, която успешно се противопостави на идеята за модерния брак. Освен обема на проектите им, те доказаха и на себе си, и пред света /както през средновековието, или по време на задругите у нас/ пълното сливане! Най-далече от Симон дьо Бовуар и Жан-Пол Сартър!

А дали е българско изкуството им, това е работа на българските управници. Имайки най-сетне за съветници най-добрите специалисти, крайно време е те да започнат да купуват най-важните им произведения, основен фонд за държавна културна политика.

А колко би била доволна от това и Жан-Клод, си мисля...

Милано

на снимката: Жан-Клод, Кристо, Лъчезар Бояджиев, май 1993, Ню-Йорк

ЦВЕТЯ И РОЗИ

Български културен институт Хамбург

17.11.2009-07.01.2010

Истинското щастие е наблизо и напълно постижимо

От сайта „Кабала днес”

В българския език „цветя и рози” е жаргонен израз, който се използва, за да определи върховно щастие и блаженство. Разбира се, в употребата му има доста голяма доза ирония, доколкото в реалността подобна чиста наслада не съществува.

Изложбата, за която са използвани работи от колекцията на Софийска градска художествена галерия, се посвещава на „вечния стремеж към щастие”. Това романтично понятие занимава от столетия умовете на философи, теолози и обикновени граждани. Параметрите му са променливи – от хубавото ядене и новата кола до публичния успех или самопознанието. Като изключим някои религиозни учения, скептиците по отношение на постигането на вечното щастие преобладават. А както казва Оскар Уайлд, от двете трагедии в живота – да не получаваш това, което искаш, и да го получиш – втората е по-лоша.

Избраните работи коментират различни представи за щастието в съвремието. Неизбежно на места се явява и неговият антипод – нещастието, като двете страни на една монета и неразделна част. Боряна Росса показва постоянния процес на вътрешно убеждаване за постигнато щастие и разсъждава върху приликите и разликите между това да вярваш, че си щастлив и наистина да си такъв. Сашо Стоицов създава приказна градина, в която несъмнено и неизбежно човек може и трябва да се чувства щастлив. Иван Мудов и Десислава Димова подреждат натюрморти от човешки взаимоотношения, при които напрежението се крепи върху крехкия баланс между щастие и драма. Правдолюб Иванов създава гигантски сперматозоид от силикон като символ на патетичната мъжественост, но и като ирония на похабения материал. Алла Георгиева, Мариела Гемишева и Нина Ковачева се съсредоточават върху женското щастие и неговата възможност/невъзможност. Цветето-вентилатор на Лъчезар Бояджиев е създадено да внесе малко късче наслада в ежедневието. Надежда Олег Ляхова съпоставя дигиталната радост и опиянение с реалната такава. Градският рай на Лъчезар Бояджиев за някои се превръща в ад. Викенти Комитски се обръща към световния ред като събира континентите на една плоскост и ги прави обозрими и заедно. Калин Серапионов разсъждава върху относителността на щастието, вкарвайки физическа любов сред произведенията в музея. Иван Мудов създава вино за откривания на изложби – често пъти сериозно и единствено основание за посещаване на подобно събитие.
Макар и да представлява специално подбрана селекция, изложбата в голяма степен е представителна за съвременното българско изкуство през последните десетина години. Отличителните му черти са в много по-голяма степен хуморът и иронията отколкото драмата и скръбта. В известен смисъл експозицията е скромно продължение на изследването на Харолд Зееман „Blood &Honey. Future’s In the Balkans” и насочване на разговора за тези географски ширини в малко по-различна посока.

Мария Василева
Куратор на изложбата

End of History or Gender Check

от Мария Василева

Логично е да напиша текст, посветен на изложбата Gender Check. Femininity and Masculinity in Eastern European Art, 13.11.2009-14.02.2010, MUMOK, Виена, в която и аз съм въвлечена. И щеше да бъде така, ако само на няколко метра не се намираше изложбата 1989. End of History or Beginning of the Future? Comments on a Paradigm Shift, 9.10.2009-7.02.2010, Kunsthalle, Виена. Невъзможно е да избегна сравнението, така че това ще бъде текст за двете. Така или иначе те се занимават с проблемите на Източна Европа – първата предимно през пола, а втората главно през политиката.

В Gender Check кураторката Бояна Пейч използва част от предложенията на 24-мата национални изследователи, за да изгради картата на източноевропейските поведенчески роли и норми на мъжа и жената от 50-те години на 20-ти век насам. В 1989. End of History… кураторите Джералд Мат и Катрин Хюдж изследват артистичните рефлексии на колапса на биполярния световен модел без да се ограничават в драмата на Изтока. Тук се откроява и първата разлика – погледът към света като разделено и общо място. Стремежът на Gender Check е да покаже и да докаже принадлежността на едни и до сега смятани за второкласни територии към една световна идея с цялата амбиция и многословност на доказването. Този на 1989. End of History… е да покаже глобализиращия поглед към разделения свят с широтата и самочувствието на световния човек.

Бояна Пейч изпълва залите на Музея Лудвиг с артефакти, които проследяват самоосъзнаването на социалистическия човек като социален човек с пол и идентичност. От апотеозни живописи, изобразяващи трудовия човек и равенството между хората, кураторката проследява процеса на самоосъзнаване на жената в периода на т.нар. „латентен феминизъм”, преосмислянето на „мъжкото” и редките анализи на хомосексуалните отношения, като стига до съвременните коментари на обществото с капиталистическа доминанта. С типична балканска енергия Бояна Пейч гради история.

Джералд Мат и Катрин Хуг трезво и хладнокръвно професионално създават изложба, която носи различни емоции – тя е разтърсваща, смела, смешна, иронична, аналитична, цветна, човешка, драматична, разнообразна. Вълнението, което работите (пък били те и съвременно изкуство…) и съответно изложбите предизвикват, все още смятам за неизгубено качество, от което имаме нужда. А трудно мога да остана безразлична пред инсталацията на Иля и Емилия Кабакови „Големият архив”, пред фотографиите на Борис Михайлов, картините на Комар и Меламид, на Ерик Булатов, на Нео Раух, пред „From the East, bordering on Fiction” на Шантал Акерман, и още и още и още. В тази компания естествено се вписва и Недко Солаков със „Строго секретно”, „Поглед на Запад” и „Silent (But As Rich As Only The Bulgarian Language Can Be) F Words”.

И в културното министерство нарушения за стотици хиляди

Ремонти на тройни цени в НХГ и фиктивни договори в театри
(публикувано на 12 ноември 2009 в Mediapool)

Проверките на новия екип на Министерството на културата са се натъкнали на груби нарушения по договори за ремонти, наеми и съвместни дейности. Това съобщи главният секретар на министерството Стоян Стоянов на представянето на резултата от първите сто дни от мандата на министър Вежди Рашидов и неговия екип.
Както и в останалите министерства, и в културното ведомство, чиито предишен ръководител Стефан Данаилов се радваше на най-високия рейтинг на министър, са били сключвани договори в явна неизгода на държавата, облагодетелстващи частни лица и фирми. Докато Данаилов беше министър обаче, никакви сигнали за нарушения останаха на равнище медийни публикации и не намираха развитието си в посока установяване на виновност, а рейтингът на самия министър оставаше неизменно висок.
Така например в Националната художествена галерия (НХГ), която е разположена в бившия царски дворец на площад "Ал. Батенберг", са били сключени договори за смяна на паркета и след това за реставрация на паркета в същото помещение, както и за други ремонти на тройно завишени от пазарните цени.
По същия начин са били сключвани договори за строително проучване и проектиране с неясна цел и приложение. През 2005 г. галерията е получила дарение от белгийския меценат и почитател на българското изобразително изкуство Юго Вутен за 96 000 лв., като по този повод една от залите в НХГ е наречена на него. Министерството на културата обаче е предоставило за ремонт на същата зала още 146 хил. лв., разказа главният секретар Стоян Стоянов.
В периода 2005-2009 г. са осигурени 2 345 000 лв. за ремонти и изграждане на ново фондохранилище за галерията, като през май 2009 г. е завършено новото фондохранилище в сграда на министерството на бул. "В. Левски" и ул. "Московска", но досега не е преместено нито едно произведение от хранилищата в Народното събрание на пл. "Батенберг", като за това от галерията искали 60 хил. лв. при реална стойност на преместването 10 хил. лв.
Стоян Стоянов даде и други примери за разхищения на средства. В театър "Назъм Хикмет" в Разград, е установено, че договорът на театъра за сътрудничество и съвместна дейност с фирма "Антора" е сключен в нарушение на Закона за държавната собственост. Там са констатирани и неправомерни компенсации на командировки с нерегламентирано ползване на отпуск без документ на основание на колективен трудов договор, нерегистриран в Инспекцията по труда.
В театър "Кадрие Лятифова" в Кърджали в периода 2003-2008 г. са сключвани договори за изработване на идейни проекти и сценография на пиеси, които не са поставяни в театъра. Директорът Орхан Таир е сключвал граждански договори със своята сестра, която по време на изпълнението им е била извън България, както и със своя непълнолетен син. Сключвани са договори с лица, заети по трудово правоотношение, като предметът на договора им съвпадал с основните им трудови функции, сочи проверката.
В държавното акционерно дружество "Реставрация" ЕАД е констатирана неефективна дейност и дружеството се намира в лошо финансово състояние. Към 30 септември 2009 г. дружеството е приключило на загуба от 50 хил. лв. Основен възложител по договорите, изпълнявани от дружеството в последните години, е било Министерството на културата. Това формално не е нарушение, но проблемът е, че работите са възлагани по завишени цени и въпреки това финансовият резултат е загуба. Това значи, че или е работено много неефективно, или е имало неправомерно отклоняване на средства, коментира Стоян Стоянов.
Той съобщи, че резултатите от проверките са предоставени на Агенцията за държавна финансова инспекция, за да се установи отговорността на съответните длъжностни лица.

GENDER CHECK. Femininity and Masculinity in the Art of Eastern Europe

13 November 2009 – 14 February 2010 MUMOK Museum Moderner Kunst Stiftung Ludwig Vienna

http://erstestiftung.org/gender-check

Сибиле Левичаров. Апостолов

Франкфурт на Майн 2009, София 2009, превод Любомир Илиев

Откъсът е подбран от Мария Василева

Още отдалеч съзираме някакво чудовище. Огромен бетонен блок върху плосък хълм, блок, наподобяващ разбит, разцепен череп, от чиято горна част изтича нещо. Пътят се вие около хълма. Оредяла иглолистна гора, която преминава в клек. Щом извъртим глави и погледнем нагоре през прозорците, виждаме как онова нещо заплашително е надвиснало.
Румен угасва мотора. Сами сме на паркинга, голям колкото игрище с олимпийски размери, с будка в края, пред която се виждат мотопед, стойка с пожълтели пощенски картички и две дремещи кучета. Вятърът духа студено и неспирно, неясно откъде. Румен влиза в будката и купува входните билети, три пъти 1300 години България.
Намираме се пред паметника 1300 години България.
…………………………………………………………………………………………
…………………………………………………………………………………………………
…………………………………………………………………………………………………
…………………………………………………………………………………………………
Срив в речевите способности.
Обичайните компенсаторни рефлекси не задействат. На човек му се приисква да се е научил да лети, за да се махне оттук.
Гадост. Угнетителна гадост. Всесилна гадост. Народна гадост. Която и дума да ми хрумне, не е достатъчна. Грубо, брутално, чудовищно – да, това подхожда, но то подхожда и за повечето паметници от последните сто години, както на Изток, така и на Запад. Насилствено, просташко, прекомерно – да, вярно е, само че това нещо тук е далеч по-неумолимо и отвратително. Грозно, отблъскващо, недодялано – да, така е, но все пак не обхваща целия ужас. Груба гадост. некадърна гадост, коварна гадост, противна, изнудваческа гадост – да и пак да, но с думи това чудовище не може да бъде щурмувано.
Метлище. Сутрин швабската ни баба метеше с такова едно метлище тротоара. Тук има нужда тъкмо от небесна метлище, с километрична дръжка и цялата от стомана, за да измете това плато, та българите пак да могат да гледат волно наоколо, да си вземат отпуск от насилствено наложената им история, да не виждат никога вече тия артефакти, чиято цел е да им внушат, че предците им са родени като кютюци, че като кютюци са съсичали всичко, което е попадало под копитата им. И само как са навъсени тия фигури – като за вечни времена!
Как не са се сетили да турят в разполовената грамада и високоговорители, за да обливат страната с ревове и крясъци, с блъскане на мечове и тропот на копита? Или фонтан, от който да пръска кръв?
Заплашително тихо е сред бетонните стени, тихо като на някое злокобно място. Дори птиците избягват да прелитат през изкуствената гигантска цепнатина.
Струпаното тук не само е грозно, то е зловещо. Ненормално и зловещо. Насила те натикват в тая зловеща бърлога, в този разцепен, разсечен, разполовен череп, в който българските герои от миналото – не, те не дремят в своите скални люлки, за да израснат полека от камъка, а изскачат навън, като разбиват бетона и смазват при това невзрачния като бълха човек, който, гледащ плахо нагоре със схванат врат и олюляващ се като смахнат, се е сгушил край пръстите на нозете им. На циклопски коне, с дрънкулки на шлемовете си върху челата, излети от бетон, грамадни и отблъскващи като етажите на панелен блок.
Арно Брекер, любимият скулптор на Хитлер, бил ваял гиганти? Ами! В сравнение с тоя войнствен цар и свитата му избраници Брекер е правил джуджета, и то в точни пропорции.
Метлище е нужно тук, голямо метлище за голямо метене. Това е условието, за да може един ден българите да се оправят, опустошената им земя отново да намери мярата и призракът на праотците да си остане там, където му е мястото: във въздушните простори. По-добре е да нямаш екзистенциална опора в историята, отколкото да имаш такава от фатално изсечени камъни.
с.112-113

От идеология към икономика

Какво се случва с българското изкуство по пътя “От идеология към икономика”

Кратък разговор между кураторите Яра Бубнова и Мария Василева по повод изложбата: „От идеология към икономика. Съвременно българско изкуство 20 години по-късно”, 8-25 октомври 2009, Държавен централен музей на съвременната история на Русия, ул. Тверская 21

Въведение
Изминаха 20 години от падането на берлинската стена. Когато се говори за Източна Европа, този период се нарича „преходен” – от социализъм към капитализъм, от тоталитаризъм към демокрация, от Съюза на художниците към пазара. За това време България, някога наричана „най-слънчевата барака на социалистическия лагер”, стана член на НАТО и на Европейския съюз.
Не ни се иска да подвеждаме – всяка държава, преминала от съветския тип социализъм към нео-капитализма, е не толкова лошо място за живеене - поне пътуваме без визи из почти целия свят (освен Русия...). Но не трябва да се забравя, че ни се оказаха необходими 20 години грешки (упорито избирахме „неправилни” лидери) и постижения (съумяхме да не влезем в балканските войни през 90-те), преживяхме 10% източване на мозъци в чужбина, бяхме подложени на оглеждане под микроскоп, за да ни приемат в Евросъюза, относително успешно балансирахме между великите регионални сили (Русия, Турция, Обединена Европа), започнахме да разпознаваме собствените си малцинства и практически да нямаме цензура.
Разговор между кураторите
Я.Б.: Не е ли странно, че тази изложба вече има история още преди да се открие? И ми изглежда характерна за българската културна ситуация. Изложбата би трябвало да е официално представяне на страната ни пред публиката на Големия брат (справедливостта не дава да използвам думата “бивш”) в рамката на нашия си “пост-соц” държавен културен обмен на “културни години”. Обаче по цяла редица чисто български причини тя се осъществява по “алтернативен” начин. Прави го нашият Институт за съвременно изкуство, малка неправителствена организация. Част от парите са предоставени от обществения Форум “България – Русия”, останалите - от оказалата се много по-заинтересована приемаща организация “РОСИЗО”, при подготовката са използвани многобройни приятелски връзки и услуги, личен (включително и физически) труд на художниците и кураторите. Министерството на културата се оправда с глобалната финансова криза (още едно доказателство, че сме част от големия свят) и практически се оттегли от “мероприятието”. Не мислиш ли, че колкото и трудно да се работи в тези условия, тук има позитивен елемент – автономизация, може би?
МВ: Този опит показва две неща. От една страна, Министерството на културата продължава да се отнася неглижиращо към инициативи на неправителствени организации, независимо, че целият реален художествен живот днес се крепи в голяма степен на тях. То привижда за свои партньори само музеи и бивши тоталитарни структури като творческите съюзи. Ако инициатива беше дошла от тяхна страна, сигурно щеше да поизтръска джобовете си (както направи миналата година, подкрепяйки Столична община за изложба по време на дните на София в Москва). От друга, т.нар. съвременно изкуство продължава да е невидимо или непредставително за тях. Не случайно говореното от тяхна страна за участие на България на Венецианското биенале или за Музей на съвременното изкуство у нас е просто, защото се изисква от добрия тон, а не защото те наистина вярват във важността на тези неща. В този смисъл май от всички държавни структури това министерство е с най-ретрограден имидж и продължава да живее с клишетата от миналото. Благодарение на това сме се научили на самостоятелност „от малки”.
Я.Б.: Преди няколко години по време на доста престижен професионален форум ми зададоха въпрос дали има някаква специфика, която отличава източноевропейското изкуство. Първото, което ми дойде на ум, е неговата самоироничност и недоверчивост. Разбира се, тези качества не са задължителни за всички художници, родени в този регион, но все пак именно в България нито погледът на художника е абсолютно “за” или “против” случващото се, нито неговото разбиране за мястото му в обществото е очевидни. “Ние” не сме изцяло в левия дискурс, защото сме сърбали попарата на соца и не вярваме, че той може да има по-добър вариант, но не сме и възхитени от мощта на пазарните условия, именно защото сме сърбали попарата на соца и знаем положителните страни на равния старт и безплатния достъп до културни продукти. Твоите наблюдения на куратор на единствената в страната публична колекция на съвременно изкуство (Софийската градска галерия) предлагат ли още някакви обобщаващи наблюдения?
М.В.: Моето усещане е, че все още хората, занимаващи се със съвременно изкуство, се чувстват тотални маргинали. Поне в собствената им страна е така, а набраното самочувствие навън им дава мотивация да продължат. Все пак контрастът между приема, който получават в чужбина и този в собствената им страна, ги поставя в странно несигурно и разкрачено положение. Това и ги кара да се обръщат повече навътре към себе си, отколкото да живеят с мисълта, че са важен и мощен фактор в преобразяването на страната си. Това, че държавата в лицето на съответните институции „гледа през тях”, неминуемо се отразява на качеството, количеството и характера на художествената продукция, както и на директността, с която се заявяват позиции. Впрочем това е нещо, от което съвременните художници (поне тези от средното поколение) се пазят като дявол от тамян, защото са се сблъсквали пряко с лозунгарството от предишния период. Затова и едно от обвиненията към това изкуство е, че не е социално ангажирано. За съжаление дори да е, публиката трудно разчита това, защото има разминаване между начина на предлагане и очакването. Все пак през последните години доста художници се включиха чрез изкуството си в различни актуални обществени дебати.
Я.Б.: В проекта си за Москва съзнателно поканихме художници от няколко поколения, за които 1989 година пречупва рутината или поставя началото на нова епоха. Темата за поколенията все още е много важна за художествения ни живот. Липсата на съвременната (а не само в областта на съвременното изкуство) културна политика и следващата я рехава инфраструктура от музеи, грантове, колекции, издания, алтернативни “производствени звена” са общия проблем. Виждаш ли очевидни разлики между поколенията, освен важната в момента, че по-старите говорят руски, а по-младите надали могат да го разпознаят, когато го чуват?
М.В.: Нашето поколение (образовано преди 1989) е научено на респект към историческото наследство във всичките му проявления и винаги се съобразява с натрупванията преди него. Както и на интерес към случващото се сега от гледна точка на превръщането му в част от историческия процес. Ние знаем Врубел и Малевич, знаем Южен поток и Набуко и тези знания изграждат специфична карта от взаимовръзки в съзнанието ни, с които се съобразяваме. Младите колеги нямат нужда от това знание – факт мил и симпатичен, но и малко безотговорен. С тях трябва повече да се внимава от кураторска гледна точка, защото те нямат притеснението, че трябва да знаят всичко сътворено преди тях.
Финална бележка
Целта на нашия проект е да се покаже какво правят българските художници “в” и “с” различните обстоятелства, в които живеят. Надяваме се, че техните индивидуални изказвания са в състояние да представят нашата типично-нетипична съдба на малка посттоталитарна неокапиталистическа държава, през цялата си модерна история силно зависима от чужди политически интереси, но за която изкуството е най-независимият обществен домейн.